Европа трябва да придобие статута на велика държава

| от |

Михаел Ламбер, специалист по международни отношения, преподавател в Сорбоната и Университета в Тампере (Финландия)

Страните-членки на ЕС са единодушни, че санкциите срещу Русия трябва да се засилят и да се превърнат в сериозен удар против президента Путин, особено непосредствено преди старта на проекта за Евроазиатски икономически съюз.

Но всъщност решението на Европа и западните страни да се съсредоточат върху икономиката по никакъв начин не могат да бъдат наречени стратегически. Просто това е единствената карта в ръцете на Европа, чиято отбрана вече повече от половин век разчита на НАТО и изобщо не впечатлява Кремъл след войната в Грузия през 2008 година. Освен това трудностите с въздействието върху Москва са свързани и с фокусирането на американската дипломация към Тихоокеанския регион: САЩ вече не горят от желание да участват активно в живота на континента заради сегашната ключова роля на Китай.

Ако трябва накратко да обобщим, следва да кажем, че Европа се стегна, но не успя да спечели. САЩ подкрепят Европа само на думи, а неутралният и безстрастен Китай извличат немалка полза, доколкото Русия започва все повече да се ориентира към Азия като противовес на отрицателните последици от западните санкции.

При това положение струва си сериозно да се замислим какво могат да направят Европа и НАТО за измъкване от създалата се безизходица. Още повече, че сега съществува реална опасност да се лишим от икономически партньор, тъй като Русия е не само основен доставчик на газ за континента, но и клиент в непосредствената периферия.

Основната идея е търсенето на такъв лост, който би позволил да се влияе върху Москва, като не се разчита единствено на икономическите аргументи (очевидно е, че в момента Русия се вълнува повече от идеологията и връщането на световната сцена, отколкото от портфейла). Известно е, че Европа няма армия, нито пък проект за нейното създаване – и така е още от 1954 г., когато генерал Де Гол излезе от Европейската отбранителна общност. Ето защо, едва ли Русия може да бъде впечатлена с военни аргументи, всеки случай докато в Европа не се появи ясна представа за обща военна стратегия и обединяване на военните усилия.

По-нататък, ние знаем, че Европа има твърде съществена „мека сила“ (политика на влияние), чийто модел днес вдъхновява АСЕАН, а също – колкото парадоксално да е – и Владимир Путин с неговия Евроазиатски съюз (това е малко променен вариант на Европейския съюз). За меката сила на Европа се говори повсеместно, но такива американски експерти като Джоузеф С. Най и Йен Менърс са склонни да не виждат, че една автократична държава също може да притежава мека сила, като в същото време бъде напълно невъзприемчива към подобно въздействие от страна на Запада.

Трябва да се отбележи също, че след събитията в Украйна и Кавказ вече не е актуално да се залага на привлекателността на европейската стратегия. Ето защо трябва да се намери средство за въздействие върху Русия, като едновременно с това да се преосмисли до най-малки подробности стратегията на ЕС, която засега не прави особено впечатление и дори се оказва контрапродуктивна – в смисъл, че за Москва тя е равнозначна на признаването на собственото безсилие.

Аз изобщо не се опитвам да кажа, че Евросъюзът няма никакви средства за влияние, нито пък се опитвам да го критикувам в момент, когато той ни е необходим повече от всякога. Не, просто искам да кажа, че трябва да признаем пределите на неговите сили и с оглед на това да се преосмисли европейския модел. Особено заради украинската криза.

Този извод е още по-очевиден заради реакцията на Русия спрямо европейските санкции. Блокирането на парите в чужбина само подтикват руснаците да ги държат в страната си, което изобщо не ни е от полза. По-нататък, отказът от доставки на военни техника (стана дума за „Мистралите“) води до сближаване на Русия с Китай, който разширява инвестиционните си програми и се занимава със съвместна разработка на нови технологии. А това се отразява отрицателно върху перспективите на износ на европейски ноу-хау в Азия и се превръща в стратегическо предимство за Русия и нейната отбранителна промишленост („Мистрал“ е френски военен кораб и хеликоптероносач).

Редно е да се отбележи, че в исторически план ограничаването на търговските връзки между държавите никога не е носило ползи. Добър пример в това отношение може да послужи ембаргото върху Иран, което само влоши живота на местното население и дестабилизира целия регион, въпреки че от ембаргото сигурно е имало смисъл в момента на въвеждането му. Увеличаването на количеството и качеството на връзките винаги е било стимул за диалога. Днес обаче руското и антируското ембарго откъсва Москва от останалия западен свят, а също й пречи да се възприема в ролята на „нормална държава“. Те се отразяват отрицателно и на европейците и не им позволяват да се съсредоточат върху международните приоритети. Кое сега заслужава повече внимание: отрицателните последици от ембаргото върху износа на полските ябълки и финландските зеленчуци или критичната ситуация в Близкия изток с подема на групировката „Ислямска държава“ и засилването на тероризма в Централна Африка? Може да се каже, че Русия не е печеливша в създалото се положение, но същото важи и за Европа, а губещи са най-вече украинците, които най-много страдат от такава политика, както и молдовците, грузинците, арменците и всички онези, които се нуждаят от външна помощ за възстановяване на икономиките си.

Така че какво може да направи Евросъюзът, за да се възобнови диалога с Русия и да бъде тласната тя във вярната посока, като се избягват ненужните санкции?

Първо, трябва да се опитаме да разберем руския манталитет, който кардинално се различава от манталитета в повечето западни държави. Подобно на президента Владимир Путин мнозина руснаци възприемат страната си като цивилизация, която лежи между Европа и Азия. Това възприемане предизвиква у тях усещането за уникалност спрямо европейците и азиатците, то ги тласка към изолиране от останалия свят. Царска Русия и Съветският съюз се отрязаха от света и у съвременна Русия има естествена склонност към самоизолация, което обаче се възприема от населението й по-скоро положително. Върху всичко това се натрупва все още чувстващият се имперски дух. По такъв начин пред Европа стои държава, която се стреми не към сътрудничество и помирение, а към износ на своите идеали, както постъпваха европейците през XIX век.

При това положение, колкото и парадоксално да е, но Европа трябва да се държи като велика световна държава, за да започне градивен диалог с Русия. Обхванатите от имперския дух руснаци изпитват уважение само към онези държави, които смята за равнопоставени или за по-силни, но не и за по-слаби. Именно затова Путин цени Китай и уважава САЩ (макар и да изпитва недоверие към тях), но в същото време той не зачита Европа (той я смята за разединена и непоследователна, за лишена от качествата на една истинска империя). Русия ще започне да уважава Европа и ще започне да води с нея конструктивен диалог, само ако Европа се покаже като мощна и единна световна държава. А всичко това е твърде далеч от сценария за прилагането на меката сила, която в дадения случая е напълно безрезултатна.

Успоредно с това Европа би постъпила непоследователно, ако засили санкциите и обратното – ако ги отслаби. Първо, трябва да се установи сътрудничество по общи проекти и едва след това постепенно да отпадат санкциите, като се даде възможност на Москва да постъпи по същия начин. Европейците и руснаците се придържат към един и същи възгледи спрямо „Ислямската държава“, тук очевидно има поле за сътрудничество. Напълно възможно би било да се задействат и общи научни проекти, още повече че руснаците обичат западните университети и почивките в Европа. Постепенното сближаване трябва да се опре на тази основа, а отпадането на визовия режим, който до момента бе само инструмент за натиск, би могъл да сближи двете култури.

По такъв начин развитието на сътрудничеството в ключовите области и засилването на Европа до статута на велика държава биха подтикнали Русия към по-помирителна позиция въпреки всички разногласия.

Не бива да се забравя, че Москва възприема Европа като отделна цивилизация, поради което тя би приела разногласията, ако вижда в Евросъюза равен на себе си партньор.

Ако трябва да се обобщи, Европа трябва да престане да залага само на меката сила и да започне прилагането на умната сила – тоест съчетанието на привлекателност и принудителна мощ. Само така тя ще може да разчита на достойно място в утрешния ден на света и в настоящия диалог, при това не само с Русия, но и със САЩ и Китай. /БГНЕС

 
 

7 жени разкриват ерогенните си зони

| от chronicle.bg |

Къде е ваша ерогенна зона? Хората имат най-различни предпочитания в този аспект и затова трябва да се говори с половинката – за да разберете нейните и съответно да бъдат разбрани вашите желания.

Ето 7 жени, които свободно споделят ерогенните си зони. Нека да се знае!

Оливия, 31

Приятелят ми прекарва доста време със зърната ми преди да минем по същество. Това ми гарантира оргазъм.

Аника, 26

Когато съм в настроение, обичам да ме пляскат по дупето. Малко боли, но и предизвиква някакъв еротичен химикал у мен.

Софи, 24

Когато обръщат внимание на ключиците ми, цялото ми тяло се събужда за около 3 секунди.

Миша, 32

Гъделичкайте вътрешната страна на бедрата ми 10 минути и съм готова!

Кейт, 31

Обожавам по врата, зърната, ушите и коремчето. Освен ако не съм се подула.

Шарлот, 26

Най-еротичната ми част е устата. Доминиращ човек с игрив език може да ме разгорещи безобразно бързо.

Меган, 38

Отстрани по тялото ми, от гърдите до таза. Когато някой прокара ръце там, направо ме няма. Дори още по-добре – ако накрая ме хванат здраво през кръста.

 
 

„Традиционната мъжественост“ вреди на мъжете?

| от chronicle.bg |

„Традиционната мъжественост“ вреди на мъжете, според Американската психологична асоциация (АПА), която въведе насоки за терапевтите, които работят с мъже и млади момчета. Твърдението предизвика критика от психолози, които се притесняват, че така много хора в нужда няма да потърсят помощ.

Мъжете са 4 пъти по-успешни в опитите си за самоубийство от жените, но търсят помощ от специалисти значително по-малко. В момента те са част от дебатите около движението #MeToo.

АПА решава да въведе насоки за работата при терапия на мъже още през 2005 година, но бюрократични пречки отлагат това досега. Десетте напътствия засягат всичко от съвети при създаване на връзка до адресиране на проблемите, които може да създаде отбягването на медицинска помощ. Някои от точките се отнасят специално за „въздействието на силата, привилегията и сексизма“ и сочат към по-висок риск от агресия, самоубийство и злоупотреба с алкохол и наркотици.

„Насоките на АПА могат да изпратят посланието, че да си мъж е лошо“, казва Джон Бари, професор в Университетския колеж в Лондон и автор на книгата „Male Psychology and Mental Health“ („Мъжката психология и психично здраве“). „Хората масово се фокусират върху неща като токсичната мъжественост. Когато мъжете чуят, че те държат цялата сила и привилегии, тези от тях, които имат емоционални проблеми, ще приемат, че вината за проблемите им е тяхна.“

Американската психологична асоциация иска да стимулира „позитивната мъжественост“, но какво точно е това? Мат Енглар-Карлсън, директор на Центъра за Мъже и Момчета към Университета в Калифорния, обяснява: „Ако отидете в кафе, например, и видите две жени да се гледат и да си говорят, това очевидно е форма на интимност. Но взе,ете трима мъже в един заден двор, които строят нещо от 3 часа. Това не е ли също някаква интимност? За мен, част от ‘позитивната мъжественост’ е да забележим, че всеки мъж е социализиран по различен начин да се свързва с останалите.“

 
 

Големите актриси заслужават големи сериали

| от chronicle.bg |

Преди няколко десетилетия трансферът на един актьор от киното в телевизията е означавал само едно – потъване в забрава. Малкият екран се е смятал за поле за развитие на залязващи актьори, а продукциите са се приемали за по-некачествени от тези, които киното е създавало.

Последните пет години обаче, ситуацията драстично се промени. Днес вече редица звезди от киното правят своите първи стъпки на малкия екран и това се отразява повече от добре както на техните кариери, така и на телевизията като цяло.

За един от пионерите в това течение от последните няколко години се смята Раян Мърфи, който заедно с Брад Фалчък създаде „American Horror Story“. Сериалът позволи на Джесика Ланг да възроди кариерата си, да влезе в ново амплоа и да бъде обикната от ново поколение фенове, което иначе много трудно биха гледали великолепни филми като „Франсис“ или „Ах, този джаз“. А тя пък допринесе със своя висок статут към това сериалът да се издигне.

Редица други актьори получиха възможност да разгърнат актьорския си потенциал благодарение на телевизията. Клайв Оуен и Стивън Содърбърг в „The Knick“, Джъд Лоу в „Младият папа“, Дейвид Линч, който се завърна към телевизията с „Twin Peaks: The Return“. „Истински детектив“ даде платформа на прекрасния Матю Макконъхи, Колин Фаръл, Уди Харелсън… И въпреки че в началото, както повечето неща в Холивуд, предимно мъже се възползваха от ползите на трансфера от кино към телевизия, днес вече има значително по-голямо покритие на женски персонажи в страхотни сериали.

Най-представителният пример за това е сериалът „Големите малки лъжи“, в който Никол Кидман, Рийз Уидърспуун, Зоуи Кравиц и редица други актриси успяха да се откроят. Как обаче се стига до тук?

В открита дискусия наскоро Никол Кидман обяснява откъде тя и Рийз Уидърспуун са се вдъхновили да поемат пътя на изпълнителни продуценти на този сериал. Всичко започва отчасти с Джейн Кампиън и минисериалът „Top of the Lake“.

„По това време имаше само „Истински детектив“, в който главните роли бяха мъжки, а ние искахме да направим нещо с жени в главните роли и действието да се развива в Америка.“ казва Кидман, цитирана от W Magazine, и допълва, че сериалът на BBC Top of the Lake е бил финалният ритник, който ги е накарал да оформят желаната цел и да тръгнат към нея. „Не ни предлагаха достатъчно сложни роли и това породи желание сами да създаден възможност за нас и нашите приятелки.“

Според думите на Кидман – а и според тези на Елизабет Мос („Top of the Lake“, „Историята на прислужницата“) – телевизията все още е мястото, където един актьор или актриса може да отиде, когато киното го забрави. Разликата е там, че днес това може да бъде обърнато в полза на актьора, заради увеличените му правомощия над продукцията. В много случаи става така че някои от големите звезди са и изпълнителни продуценти на сериалите.

Другата причина е възможността на телевизията да развие и разкаже подробно сложни и вълнуващи истории, да включи в тях контрастиращи си персонажи, които също да бъдат развити. И публиката разбира това – „Големите малки лъжи“ бяха абсолютен хит, а в момента очакваме втория сезон. Фактът, че Мерил Стрийп влиза в него е достатъчно показателен. „Историята на прислужницата“ се превърна в цяло културно явление, което вдъхнови редица протести по света.

Това, което привлича все повече актьори към телевизията, е възможността да развият даден персонаж до неговия максимум и да разплетат историята му. Според Никол Кидман именно малкият екран е мястото за хубави женски роли в момента.

Към думите на Кидман се присъединява и Джесика Ланг, в свое интервю за списание AARP. В него актрисата говори за отношението на Холивуд към възрастните актриси. „Там няма равенство. Мисля си колко прекрасни актриси от моето поколение все още правят стойностна и важна работа в киното. Отиват в телевизията. Отиват на сцената. Това е желанието да правиш нещо смело. Да се предизвикаш.“

И за повечето актриси, без оглед на репутация или статут, телевизията е мястото, където това предизвикателство може да се случи.

 
 

Следващата мисия: два филма „Mission: Impossible“ един след друг

| от chronicle.bg |

Кристофър МакКуайър ще снима два поредни филма от поредицата „Mission: Impossible“ един след друг, които ще излязат съответно през 2021 и 2022 година. МакКуайър и Том Круз ще прекарат доста време заедно в близкото бъдеще, защото ще работят и по предстоящия „Top Gun: Maverick“.

Първите четири Мисии имаха все различни режисьори – Брайън Де Палма, Джон Ву, Дж. Дж. Абрамс и Брад Бърд в този ред – но сега Кристофър се установява като главен креатив на франчайза. Той режисира „Fallout“, беше съавтор и режисьор на „Rogue Nation“, а сега има и новите два проекта.

„Fallout“ получи еднакво силни и позитивни реакции както от зрителите, така и от критиката. Той беше наречен най-добрия екшън правен някога. Кристофър МакКуайър изгря с „The Usual Suspects“ от 1995, за който печели Оскар за най-добър сценарий. Други негови филми са „The Way of the Gun“ и „Jack Reacher“, където за първи път работи с Круз.