Европа трябва да придобие статута на велика държава

| от |

Михаел Ламбер, специалист по международни отношения, преподавател в Сорбоната и Университета в Тампере (Финландия)

Страните-членки на ЕС са единодушни, че санкциите срещу Русия трябва да се засилят и да се превърнат в сериозен удар против президента Путин, особено непосредствено преди старта на проекта за Евроазиатски икономически съюз.

Но всъщност решението на Европа и западните страни да се съсредоточат върху икономиката по никакъв начин не могат да бъдат наречени стратегически. Просто това е единствената карта в ръцете на Европа, чиято отбрана вече повече от половин век разчита на НАТО и изобщо не впечатлява Кремъл след войната в Грузия през 2008 година. Освен това трудностите с въздействието върху Москва са свързани и с фокусирането на американската дипломация към Тихоокеанския регион: САЩ вече не горят от желание да участват активно в живота на континента заради сегашната ключова роля на Китай.

Ако трябва накратко да обобщим, следва да кажем, че Европа се стегна, но не успя да спечели. САЩ подкрепят Европа само на думи, а неутралният и безстрастен Китай извличат немалка полза, доколкото Русия започва все повече да се ориентира към Азия като противовес на отрицателните последици от западните санкции.

При това положение струва си сериозно да се замислим какво могат да направят Европа и НАТО за измъкване от създалата се безизходица. Още повече, че сега съществува реална опасност да се лишим от икономически партньор, тъй като Русия е не само основен доставчик на газ за континента, но и клиент в непосредствената периферия.

Основната идея е търсенето на такъв лост, който би позволил да се влияе върху Москва, като не се разчита единствено на икономическите аргументи (очевидно е, че в момента Русия се вълнува повече от идеологията и връщането на световната сцена, отколкото от портфейла). Известно е, че Европа няма армия, нито пък проект за нейното създаване – и така е още от 1954 г., когато генерал Де Гол излезе от Европейската отбранителна общност. Ето защо, едва ли Русия може да бъде впечатлена с военни аргументи, всеки случай докато в Европа не се появи ясна представа за обща военна стратегия и обединяване на военните усилия.

По-нататък, ние знаем, че Европа има твърде съществена „мека сила“ (политика на влияние), чийто модел днес вдъхновява АСЕАН, а също – колкото парадоксално да е – и Владимир Путин с неговия Евроазиатски съюз (това е малко променен вариант на Европейския съюз). За меката сила на Европа се говори повсеместно, но такива американски експерти като Джоузеф С. Най и Йен Менърс са склонни да не виждат, че една автократична държава също може да притежава мека сила, като в същото време бъде напълно невъзприемчива към подобно въздействие от страна на Запада.

Трябва да се отбележи също, че след събитията в Украйна и Кавказ вече не е актуално да се залага на привлекателността на европейската стратегия. Ето защо трябва да се намери средство за въздействие върху Русия, като едновременно с това да се преосмисли до най-малки подробности стратегията на ЕС, която засега не прави особено впечатление и дори се оказва контрапродуктивна – в смисъл, че за Москва тя е равнозначна на признаването на собственото безсилие.

Аз изобщо не се опитвам да кажа, че Евросъюзът няма никакви средства за влияние, нито пък се опитвам да го критикувам в момент, когато той ни е необходим повече от всякога. Не, просто искам да кажа, че трябва да признаем пределите на неговите сили и с оглед на това да се преосмисли европейския модел. Особено заради украинската криза.

Този извод е още по-очевиден заради реакцията на Русия спрямо европейските санкции. Блокирането на парите в чужбина само подтикват руснаците да ги държат в страната си, което изобщо не ни е от полза. По-нататък, отказът от доставки на военни техника (стана дума за „Мистралите“) води до сближаване на Русия с Китай, който разширява инвестиционните си програми и се занимава със съвместна разработка на нови технологии. А това се отразява отрицателно върху перспективите на износ на европейски ноу-хау в Азия и се превръща в стратегическо предимство за Русия и нейната отбранителна промишленост („Мистрал“ е френски военен кораб и хеликоптероносач).

Редно е да се отбележи, че в исторически план ограничаването на търговските връзки между държавите никога не е носило ползи. Добър пример в това отношение може да послужи ембаргото върху Иран, което само влоши живота на местното население и дестабилизира целия регион, въпреки че от ембаргото сигурно е имало смисъл в момента на въвеждането му. Увеличаването на количеството и качеството на връзките винаги е било стимул за диалога. Днес обаче руското и антируското ембарго откъсва Москва от останалия западен свят, а също й пречи да се възприема в ролята на „нормална държава“. Те се отразяват отрицателно и на европейците и не им позволяват да се съсредоточат върху международните приоритети. Кое сега заслужава повече внимание: отрицателните последици от ембаргото върху износа на полските ябълки и финландските зеленчуци или критичната ситуация в Близкия изток с подема на групировката „Ислямска държава“ и засилването на тероризма в Централна Африка? Може да се каже, че Русия не е печеливша в създалото се положение, но същото важи и за Европа, а губещи са най-вече украинците, които най-много страдат от такава политика, както и молдовците, грузинците, арменците и всички онези, които се нуждаят от външна помощ за възстановяване на икономиките си.

Така че какво може да направи Евросъюзът, за да се възобнови диалога с Русия и да бъде тласната тя във вярната посока, като се избягват ненужните санкции?

Първо, трябва да се опитаме да разберем руския манталитет, който кардинално се различава от манталитета в повечето западни държави. Подобно на президента Владимир Путин мнозина руснаци възприемат страната си като цивилизация, която лежи между Европа и Азия. Това възприемане предизвиква у тях усещането за уникалност спрямо европейците и азиатците, то ги тласка към изолиране от останалия свят. Царска Русия и Съветският съюз се отрязаха от света и у съвременна Русия има естествена склонност към самоизолация, което обаче се възприема от населението й по-скоро положително. Върху всичко това се натрупва все още чувстващият се имперски дух. По такъв начин пред Европа стои държава, която се стреми не към сътрудничество и помирение, а към износ на своите идеали, както постъпваха европейците през XIX век.

При това положение, колкото и парадоксално да е, но Европа трябва да се държи като велика световна държава, за да започне градивен диалог с Русия. Обхванатите от имперския дух руснаци изпитват уважение само към онези държави, които смята за равнопоставени или за по-силни, но не и за по-слаби. Именно затова Путин цени Китай и уважава САЩ (макар и да изпитва недоверие към тях), но в същото време той не зачита Европа (той я смята за разединена и непоследователна, за лишена от качествата на една истинска империя). Русия ще започне да уважава Европа и ще започне да води с нея конструктивен диалог, само ако Европа се покаже като мощна и единна световна държава. А всичко това е твърде далеч от сценария за прилагането на меката сила, която в дадения случая е напълно безрезултатна.

Успоредно с това Европа би постъпила непоследователно, ако засили санкциите и обратното – ако ги отслаби. Първо, трябва да се установи сътрудничество по общи проекти и едва след това постепенно да отпадат санкциите, като се даде възможност на Москва да постъпи по същия начин. Европейците и руснаците се придържат към един и същи възгледи спрямо „Ислямската държава“, тук очевидно има поле за сътрудничество. Напълно възможно би било да се задействат и общи научни проекти, още повече че руснаците обичат западните университети и почивките в Европа. Постепенното сближаване трябва да се опре на тази основа, а отпадането на визовия режим, който до момента бе само инструмент за натиск, би могъл да сближи двете култури.

По такъв начин развитието на сътрудничеството в ключовите области и засилването на Европа до статута на велика държава биха подтикнали Русия към по-помирителна позиция въпреки всички разногласия.

Не бива да се забравя, че Москва възприема Европа като отделна цивилизация, поради което тя би приела разногласията, ако вижда в Евросъюза равен на себе си партньор.

Ако трябва да се обобщи, Европа трябва да престане да залага само на меката сила и да започне прилагането на умната сила – тоест съчетанието на привлекателност и принудителна мощ. Само така тя ще може да разчита на достойно място в утрешния ден на света и в настоящия диалог, при това не само с Русия, но и със САЩ и Китай. /БГНЕС

 
 

Личностите, които вдъхновиха Дойл за Шерлок Хоумс

| от chronicle.bg |

През 1887, Дойл публикува романа „Етюд в червено“ – е първият от серия произведения за Шерлок Холмс и доктор Уотсън. В книгата също така за първи път се споменава за лупата като инструмент на детективите. „Етюд в червено“ не се радва на много внимание (както и следващата книга „Знакът на четиримата“), но в юлското издание на The Strand Magazine през 1891 Артър публикува първия къс разказ с участието на Шерлок. От там тръгва и славата на находчивия детектив.

Още тогава читателите искат да научат седи ли зад образа на главния герой реален човек. Дойл не може просто така да измисли такъв ексцентричен, брилянтен, логичен персонаж, нали? Повече от век след дебюта на Шерлок Хоумс, имаме доказателства, че той е базиран на двама човека, както вероятно и на самия Артър.

Joseph_Bell

Доктор Джоузеф Бел

През 1877 година, когато Дойл е на крехката 18-годишна възраст, той учи за лекар в Университета в Единбург. Един от професорите там, Джоузеф Бел, веднага му прави впечатление. Лекциите на д-р Бел са забавни и увличащи. Чрез дедуктивните си методи и способности докторът прави заключения за пациентите си, които винаги се оказват точни и верни.

Според самия Дойл, както пише в автобиографията му, „силата на Бел беше не само в диагностицирането на болестта на пациента, но и в определяне професията и характера му“. В един по-известен пример, също описан в биографията, мъж се изправя пред Бел и без да му казва нищо или да са се срещали преди докторът успява да заключи: „Добре, мой човек, ти си служил в армията… Напуснал си неотдавна… Хайландски полк… Бил си зачислен в Барбадос… “

И след това обяснява мисловния си процес на студентите: „Видите ли, господа, мъжът беше възпитан, но не си свали шапката, когато влезе. В армията правят така, а ако беше напуснал отдавна, щеше вече да се е научил да я сваля. Относно Барбадос, той дойде с оплаквания от елефантиазис, което се свързва със западна Индия, а шотландските полкове бяха пратени именно на този остров.“

За тези изпълнения на Бел Дойл казва: „За неговата публика от Уотсъновци всичко това изглеждаше почти вълшебно. Докато не даде обяснение – тогава всичко вече беше съвсем просто.“

По време на втората година на Дойл в университета, Бел го наема за асистент като задълженията му са да снема бележки за пациентите, които идват, и после да ги представя на доктора. В известна степен той става Уотсънът на Бел.

Артър съвсем спокойно си признава, че е вдъхновен от преподавателя си. В интервю, цитирано в една от биографичните книги за него, „Teller of Tales: The Life of Arthur Conan Doyle“, той казва: „Шерлок Хоумс е литературната репрезентация, ако мога така да се изразя, на спомена ми за един професор по медицина в Университета в Единбург“. И още – в писмо до Бел Дойл пише: „Със сигурност на вас дължа образа на Шерлок Хоумс.“

V0028735 Sir Henry Duncan Littlejohn. Photograph.

Сър Хенри Дънкан Литълджон

Въпреки че имат много общо, доктор Джоузеф Бел не е единственото вдъхновение за прочутия детектив. Известният криминалист, здравен инспектор и специалист по дисекция на човешки тела Хенри Литълджон също дава на Хоумс малко от себе си. Сър Литълджон участва в разследването на всеки инцидент, трагична смърт или убийство в Единбург по онова време. Той помага пръстовите отпечатъци и фотографиите да се приемат като доказателства в съда и така участва в малка революция в областта на криминалните разследвания точно по времето, когато Дойл пише Шерлок в края на 19 век.

Когато Артър пише „Последният случай“ през 1893, Алфред Джон Менсън е обвинен в убийството на своят 20-годишен студент Сесил Хамброу, докато са на лов. Защитата твърди, че Хамброу случайно се застрелва сам в главата. Според Edinburgh News Лилътджон свидетелства и казва, че според позицията на раната, изгарянията от куршума, уврежданията по черепа на жертвата и дори нейния мирис сочат именно обратното – че това е убийство.

Доктор Бел също е привикан като експерт по делото заради дедуктивните си способности и в крайна сметка се съгласява с Литълджон. Съдът все пак отсъжда в полза на Алфред Менсън, но Дойл използва делото и криминалистичните подходи на Хенри Литълджон за част от характера на Шерлок.

Arthur_Conan_Doyle_by_Walter_Benington,_1914

Сър Артър Конан Дойл

И накрая имаме самия Артър. Веднъж Бел пише до Дойл: „Ти самият си Шерлок Хоумс и много добре го знаеш“.

За да илюстрираме какво е имал предвид Бел: през декември 1908, Марион Гилкрайст е пребита до смърт по време на въоръжен грабеж. Обвинен и осъден за убийството е еврейски германец. През 1910 шотландският адвокат Уилям Рогхед пише „Любопитният случай на Оскар Слейтър“, където излага ситуацията и заключава, че Слейтър е невинен.

През 1912, в опит делото на Слейтър отново да бъде отворено и той да бъде оневинен, Артър пише свой „Любопитният случай на Оскар Слейтър“. В над 100 страници старателно разказва за детайли и обстоятелства, които доказват невинността на Слейтър, като едно от тях е, че чукът, намерен в багажника му и смятан за оръжие на убийството, е „много лек и чуплив инструмент и през очите на здравия разум, е абсолютно неспособен да нанесе страховитите наранява по черепа на възрастната дама.“

Разбира се, не е много ясно дали Шерлок Холмс вдъхновява детективската страна на Дойл или авторът пренася вече развитите си дедуктивни способности върху Шерлок. Важното е, че в крайна сметка, от части благодарение и на Дойл, през 1928 Оскар Слейтър е оправдан и освободен.

Относно името „Шерлок Хоумс“ – то най-вероятно е комбинация от изявения доктор и приятел на Артър, Оливър Вендел Хоумс, и любимия му музикант, Алфред Шерлок. 

 
 

Девет години промяна в дизайна през десет различни модела смартфони

| от Васил Шушков |

 

2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

За десет години светът се промени много. Да вземем например космическия кораб Dragon на SpaceX, който през 2010 година беше само мечта. Днес, благодарение на усилията на екипа на компанията, той прави редовни полети до Международната космическа станция, носейки храна, оборудване, проби и всичко необходимо.

За това време и смартфоните от успешната Samsung Galaxy S серия се промениха много и усиленият труд на хората от южнокорейската компания не остана незабелязан.

Вече ви разходихме из историята на дисплеитекамерите и процесорите на първокласната серия смартфони, а днес ще погледнем към най-видимата част от моделите на производител номер едно в последните години – дизайна.

Безспорно, Samsung извървя дълъг път в работата по външния вид и използваните материали на флагманската си серия. Няма какво да се лъжем – в първите си модели компанията се концентрира върху другите аспекти на устройствата и изглеждаше така, сякаш оставя дизайна на заден план. Днес обаче, промяната е видима и последните няколко модела с лекота се подреждат сред най-красивите и добре изработени устройства на пазара.

Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че Samsung Galaxy S беше изцяло пластмасов – както и почти всички останали модели на пазара в този период. Дисплеят не заемаше много място, но това си беше нормално за моделите от началото на десетилетието.

Тогава основните критики бяха насочени не към „лицето“, а към гърба на телефона и сините точки, които привличаха внимание, но не бяха по вкуса на всеки. Извивката в долната част обаче спечели точки – така телефонът с огромния за времето си 4-инчов екран бе много по-удобен за ползване.

Наследникът на Samsung Galaxy S – Samsung Galaxy SII се появи на пазара с достоен отговор към критиките. Със своите едва 8,5 мм той стана един от най-тънките и привлекателни модели на пазара, а грапавият гръб гарантираше, че няма да го изпуснем лесно. Моделът се сдоби с екран от 4,3 инча, а под него мястото си запазиха три бутона – два капацитивни и един хардуерен.

618x345

С емблематичния Galaxy SIII Samsung пое в нова посока, като омекоти допълнително формите на телефона, залагайки на по-заоблените краища, но запазвайки познатите бутони под дисплея. Дизайнът му е вдъхновен от речните камъни, заоблени от водата, казват тогава от компанията. Смартфонът беше наличен в два цвята – бял и тъмносин, наречен Pebble Blue – синьо, като речно камъче.

618x521

Добрите продажби на SIII явно са причината Samsung да запазят основата на дизайна и при следващия модел. Galaxy S4 обаче дава началото на една много приятна нова тенденция, на която се радваме и до днес: свиването на рамките около екрана. Новият флагман беше също толкова висок, колкото предшественика си, но това не значи, че екранът остана същият – той порасна с 0,2 инча. За сметка на това устройството стана по-тясно, по-тънко и по-леко.

Galaxy S4 получи обновен син цвят, с който доби по-изискана визия. Гърбът му пък сякаш сменяше цвета си в зависимост от ъгъла на светлината – ефект, вдъхновен от звездите в небето, казват от Samsung. Новият модел успешно повтори полираната рамка на предшественика си.

Година по-късно Galaxy S5 се появи със стилен гръб, напомнящ перфорирана кожа – ефект, който не само му спечели точки в очите на потребителите, но добави характер към флагманския модел. Въпреки че на пръв поглед промените в предната част не бяха много, централният бутон получи важна функция – той се превърна и в сензор за пръстов отпечатък.

618x479

Истинска революция обаче настъпи с идването на Galaxy S6 и най-вече S6 Edge. Заобленият от двете страни екран превърна модела в най-впечатляващия телефон за времето си и със сигурност накара всички да говорят за него.

S6 Edge е тънък – едва 7 мм, но дисплеят успява да създаде впечатление дори за още по-елегантно тяло. Гърбът му вече е стъклен – нещо, което виждаме в телефоните и днес. Между него и екрана се появява истинска метална рамка в комбинация с алуминий, което допринася за премиум усещането, когато хванете модела в ръка. Извитият екран идва и с нови софтуерни опции, които улесняват работата с телефона.

С други думи, S6 Edge беше такъв успех, че Samsung реши да не налага особени промени в дизайна на наследника. Все пак S7 и S7 Edge не са идентични – те получиха Gorilla Glass 4 и устойчивост при потапяне във вода. Допълнително се свиха и рамките около екрана.

618x411

Стигаме до Samsung Galaxy S8 и S8+ – категоричен претендент за най-красивия смартфон в историята въобще. Дисплеят му е 5,8 и съответно 6,2 инча (спомнете си „огромния“ 4-инчов екран), а съотношението се промени до 18,5:9 – екранът стана по-висок, без телефонът да става неудобен за ползване. Характерният бутон под дисплея, който беше неотменна част от всеки един Galaxy S до този момент, изчезна. С него почти напълно изчезнаха и рамките, благодарение на заобления „безкраен“ екран – Инфинити дисплей. Всичко това превърна Galaxy S8 в стилен премиум модел. До камерата се появи и сензор за пръстови отпечатъци, а това донесе и единствената критика към модела. Можем само да предполагаме, че вероятно южнокорейската компания се е готвела до последния момент да го постави под дисплея, но в крайна сметка технологията явно не е била готова за това. Все още.

Година по-късно Samsung Galaxy S9 реши и този проблем, като сензорът мина под камерата. И двата модела зарадваха потребителите, като отказаха да се подадат на две скорошни тенденции – „ноча“ и премахването на 3,5-милиметровия жак за слушалки. Със сигурност Samsung спечелиха много от това.

Най-новата серия – Galaxy S10, събра опита и най-доброто от технологията на Samsung през годините. Така ни предложи телефони, за които дори и най-смелите не са си мечтали през 2010 година.

618x412

Яркият дисплей вече заема почти 90 процента от предната страна на телефона, след като рамките станаха практически незабележими. Samsung успя да усъвършенства технологията и вгради предната камера в самия дисплей – решение, далеч по-добро от „ноча“, и пръстовия отпечатък – под екрана. Така гърбът на телефона стана по-изчистен и още по-привлекателен.

Сега бъдещето вече е в сгъваемите телефони като Galaxy Fold и до дни очакваме датата за пускането му на пазара. Дотогава, на фокус остава Galaxy S10, който със сигурност заслужено държи мястото си в авангарда на индустрията.

 
 

Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.

През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.

След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.

4b0e2f54904a1fe45b40e2a582f325d3
Василий II

Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.

Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.

За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.

За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.

Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.

images_Images_Samuil
Цар Самуил

Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.

Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.

На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.

Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.

Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.

Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.

 
 

Първото гадже на Джон Ленън

| от chronicle.bg |

Най-ранният спомен на Барбара Бейкър за Джон Ленън e как малкият Джон е кацнал на едно дърво и хвърля стрелички по нея и другите момичета. По-късно тя ще си спомни и първия си досег с младежкия „чар“ на Ленън. Един ден, когато носи косата си на опашка, той й казва: „Охо, ето го и конското лице! Конската опашка и конското лице!“ Ленън е умел с жените още като млад…

И да е имала някога конско лице, в крайна сметка Барбара става доста красива, поне според полусестрата на Джон, Джулия. „Тя беше като филмова звезда – с дълга, гъста, руса коса и много блясък.“ И наистина – на снимки Барбара изглежда руса и с фигура на пясъчен часовник.

barbara baker

Барбара Бейкър

След като пубертета си казва думата, тя хваща окото на Джон, тогава типичен 16-годишен сладострастник, чийто идеал за жена е Бриджит Бардо.

Въпреки грубо си поведение по-рано, вече в тийнейджърските си години, Джон се отнася много по-цивилизовано и я кани на разходка. Барбара се съгласява и така излизат на първата си среща – без нито един от тях да осъзнава, че това ще е повратен момент в младия и все още сравнително зелен период от животите им.

Един ден, докато се разхожда с приятелка в местния парк след неделно училище, Барбара си спомня, че двама подозрителни младежи ги следват. Оказват се Джон и неговият другар Лен Гари. Двете момчета заговарят девойките и след кратък флирт, Барбара казва, че са я попитали с кого от двамата иска да излезе.

За шок на Джон, тя избира Лен. Ужас.

Въпреки че двамата с Лен излизат известно време, Джон и Барбара продължават да си хвърлят погледи и в крайна сметка тя къса с Гари и тръгва с Ленън. Така Барбара Бейкър става първото гадже на Джон Ленън (Лен не се сърди и с двамата с Джон си остават приятели).

The_Quarrymen_St_Peters_fete

Джон Ленън свири в двора на църквата Свети Петър заедно с The Quarrymen

Както можете да си представите, Джон не е грижливото гадже, за което всяка девойка си мечтае. Той постоянно е зает, бърза, тича нагоре-надолу и репетира с новата си група The Quarrymen – първата му банда и първообраза на  The Beatles.

Освен че е първата приятелка на Ленън, Бейкър става свидетел и на специален момент в музикалната историята. Тя присъства на участието на групата в църквата Свети Варнава, където Джон пее за първи път пред публика.

Връзката им в много аспекти е класическа за 50-те години на 20 век. Двамата карат колела заедно, пързалят се с кънки на ледената пързалка „Silver Blades“ в Ливърпул. Но животът с Джон Ленън никога не е много иделичен.

Джулия, полусестрата на Джон, си спомня как Барбара често го търсила, но леля му Мими или майка му й казвали, че не е у тях, докато понякога е бил именно у тях. Той е отгледан предимно от леля си, а майка му живее в друга къща – Джулия разказва как Барбара първо го търсила на едното място и след като й казвали, че го няма, минавала дългия път до другото пеша, за да не дава пари за транспорт.

Барбара след това ще чака, и чака, и чака пред къщата с надежда да хване Джон, когато се прибере. „Горкото момиче“, Джулия помни майка  й да казва за ситуацията.

Според Лен Гари, Барбара не е само първото гадже на Джон, но и „първата“ на Джон. Гари си спомня как музикантът му разказва за завоеванието си и го „Описа не особено ласкателно“.

По това време Джон е на 16 – не особено мъдра, зряла, а и често жестока възраст. По-късно Барбара разказва как с Джон правили секс в същата стая, която Лен ползва за същото по същото време със своята приятелка. Понякога двете момчета и прилежащите им гаджета вилнеят дори в едно и също легло.

Но Барбара не изглежда да има лоши чувства към времето, докато е с Джон. „Той беше много романтично момче, изключително романтично. Пишеше ми страници и страници поезия… Казваше ми: „Ето, написах ти писмо, поема. Прочети го!“ Джон също так рисува картини за Барбара.

След около година, както можете да очаквате от отношението му, интересът на Барбара спада и тя започва да се вижда тайно с неговия приятел Бил Търнър. „[Когато разбра] Джон се побърка. За малко да счупи оградата от ритане тази вечер. Сърцето му беше абсолютно разбито.“

Двамата обаче отново се събират. Разбира се, Джон също напуска Барбара за малко и излиза с момиче на име Маргарет Джоунс. Но скоро след това двамата пак се събират.

Според Барбара, родителите й и леля Мими са отговорни за финалната им раздяла. „Те някак си ни накараха да се предадем. Накараха ни да се разделим.“ Това става в средата на 1957. Двамата все пак продължават да се срещат тайно закратко. Тогава обаче Джон, вече малко „пораснал“, посещава Колежа по изкуства в Ливърпул. Там се прехласва по своя състудентка, красивата брюнетка Синтия Пауъл, която ще стане и първата му съпруга.

За Барбара Бейкър Джулия казва също: „Тя беше неговият първи пълноправен фен.“

Според Лен Гари: „За Джон Барбара беше целия свят.“

Както знаем, Джон Ленън ще постигне невъобразима слава, богатство и успех. Той живя, както сам той го поставя: „хиляда живота в един“.

Но Джон е и човек и като всеки мъж (или жена), той никога няма да забрави първата си любов. През 1978, над 20 години след като тийнейджърската му връзка приключва, Джон казва (в странно, но нетипично откровено интервю): „Барбара, къде си? Дебела и грозна? С 15 деца? Години мъки с мен трябва да са те подготвили за всичко! Тъжното на миналото е, че е минало. Чудя се кой ли я целува сега?“