shareit

Евгений Дайнов издава днес „Елегия за Дейвид Боуи“. Интервю

| от | |

Заклетият рокаджия и политолог Евгений Дайнов посвети последната си книга „Елегия за Дейвид Боуи“ на своя кумир. Разбран и почитан у нас от тесни кръгове меломани, Боуи е смятан за живо божество на Запад, за идеолог на постмодернизма. Проф. Дайнов пък е основател на рокфеста в с. Миндя, но е следвал в Оксфорд и не случайно бърза да ни запознае с идола си.

Според Дайнов България е на кръстопът – дали ще изповядва ценностите на Евросъюза и ще върви по пътя на модерните общества, чийто идеолог е Дейвид Боуи? Или ще потъне кротко в балканския популизъм и кафявия национализъм?

Затова книгата на Дайнов „Елегия за Дейвид Боуи” ще е най-горещото заглавие на родния книжен пазар. Творбата излиза в днес с печата на издателство „Милениум“. Търсете я във всички книжарници, а за директни поръчки се обръщайте на телефона на издателството 02/9443318.

Ето какво каза Евгени Дайнов в интервю за Пик.

elegia

- Проф. Дайнов, твърдите, че Дейвид Боуи е променил света. Дори и нас ли, които не бяхме в неговия свят?
– Онова, което той успя да промени и преподреди на Запад, то дойде и тук. Например хората да могат да се обличат шарено без да им подвикват „Ей, ти, педераст!”. Да могат открито да обсъждат факта, че половата принадлежност не е затвор и можеш да си избираш – той пръв прокарва този личен избор, което също е част от живота, в който сме. Той пръв събира в едно музика на живо, театър, танцови трупи, мимове… той го въвежда. Всеки концерт, на който се излъчват филмчета, както правят „Пинк Флойд”, това смесване на визуални изкуства с аудио – пак той пръв го прави.

- Хубаво, но това са сценични жанрове, кое е великото?
– Той пръв сглобява онова, което после модерните философи ще нарекат постмодерен свят. В който различни парченца могат да бъдат събирани и сами да си подреждаме идентичностите. Най-авангардната философска мисъл в света днес се занимава с това – как да си конструираме самоличностите. Това пак от него тръгва.

- Но ние, българите, си имаме идентичност, защо ни е нова?
– Защото това кои сме ние, зависи от това кои решим да сме ние.

- Традициите вече не са това, което бяха, казваше една реклама.
– Да, традицията е това, което е бил дядо ти, баща ти… Това е средновековната традиция. Модерната индустриална традиция е: ти си това, което работиш и това, което ти каже шефът, че си ти. Ти си стругар и точка.

Постмодерният свят в момента е – ние сами се конструираме кои да сме. Не сме едно нещо, а много неща! Това пак тръгва от Дейвид Боуи. Той като визионер в изкуството, както поетите и музикантите, първи усещат идващите революции, идващите нови философии. Те не могат да ги обяснят, но могат да ги изразят. Той конструира идентичности още от 70-те години.

- Защо Боуи остана неизвестен в България за разлика от Бийтълс и Ролинг стоунс?
– Той е продаван по света колкото Бийтълс, но в България – не, защото ни е бил прекалено странен. Едно традиционно селско-битово общество натикано в индустриални градове, но непревърнато в модерна работническа класа по една проста причина – българите си останаха селяни в панелки. Защото модернизацията се случва тогава, когато индустриализацията, надмогването на селския начин на живот върви ръка за ръка с развитието на индивида като основна политическа клетка на обществото.

Правата са закачени върху човека – индивида, не върху групи хора, не върху семейството или партии, не върху държави. Отделният самостоятелен човек. При комунизма такъв самостоятелен човек нямаше и това остави българската култура – битова и селска, но натикана в панелки и доста огрубена. Доброто селско бе загубено, а доброто градско не беше научено.

В тази култура чист бунт като Ролинг стоунс се разбира, но цялостна и то артистична реконструкция на света не само върху индивида, а върху пълната му свобода на действие, включително да решава кой да бъде – това българското общество нямаше рецепторите изобщо да го разбере.

- Къде сме днес в пътя към света на Боуи, на избраната самоличност?
– У нас съвременните хора винаги са се чувствали изолирани и изолирвани и атакувани. В момента събудилите се индивиди знаят, че правата са техни и властта е тяхна и са под прицела на една огромна машина, която се опитва да ги смачка и да им каже, че не са никакви индивиди, а са някаква колективност. И то враждебна на нацията колективност, платена от американските империалисти. Тоест мафията и червено-кафявият съюз, който е на власт в момента, се опитва да спре поредния опит на българите да станат съвременни индивиди и да формират съвременно общество, където мафията няма да вирее.

Натискът да бъдат натикани обратно българите в колективни идентичности е огромен – например идентичността „Аз съм българин и земя, напоена с кръв българска, не продавам на мръсния американски империалист”. Това е опит за възстановяване на колективна идентичност. „Всеки, който продава земята, не е българин, а е предател”. Отново те натикват в колективна идентичност „предател” – на ЦРУ, на Сорос… Всички тези теми Боуи е разнищил още през 70-те години.

- Книгата ви за Дейвид Боуи тази задачи ли си поставя – да ни насочва към европейската постмодерност?
– Надявам се книгата да стане част от културната революция, която, ако не се случи в България, ние ще бъдем върнати в живеенето като племена, сблъскващи се помежду си. Което мафията иска, защото такива племена лесно се управляват.

- Сиреч Боуи ни ръчка да се отърсим от страха, да излезем от обичайния си бит.
– Когато той отива в Берлин през 70-те години, казва: „Светът е страшен, но само ако ние се страхуваме”. Това е посланието му – светът е истински страшен, но ако не те е страх, някак си престава да бъде.

- Боуи даде кураж на гейовете да не крият себе си и да се изразят. Но ние, българите, трудно преглъщаме техните паради и въобще да си гей у нас е срамна работа.
– Това е битово-селското, в лошия смисъл, патриархално общество. Когато то загуби смисъл и не успее да стане градско, се превръща в много мрачна и дискриминационна среда. За жалост силата на патриархалното общество се превръща в тъмна негова страна. Например неприемането на различните. Онзи, който казва, че педерастите не са хора, че мъжете с дълги коси не са мъже, утре ще му щукне да каже, че мюсюлманите не са хора. В другиден – сирийците не са хора, циганите…

И така стига до програмата на Хитлер. За концлагерите той първо започва да прибира комунистите и всички други са били съгласни – там им е мястото на комунистите! След това Хитлер минава към профсъюзите и всички пак са били съгласни. След това много бързо прибира хомосексуалистите в концлагерите, после циганите и накрая евреите. Тоест тръгнеш ли веднъж да казваш – този не е човек, много бързо стигаш до програмата, в която само ти си човек. А всички различни от тебе подлежат на затвор и са вредни.

Затова трябва да имаш право на избор какъв да бъдеш. Според Боуи ти можеш да избереш какъв да бъдеш – бисексуален или не. Това е човешко право, защото повечето хомосексуални са родени такива и нямат избор. Само бръснатите глави с качулките днес викат „Ти момче ли си, или момиче”. Това е пътят към фашизма. България, тъй като в последните десетина години е в безпътица, постепенно се фашизира.

- Толкова ли драматично изглеждаме?
– Вече е въпрос на оцеляването ни като нация дали културният елит, просветените хора, образованото малцинство, решително ще противостои на тази фашизация или България се превръща във фашистка страна, където разделени на племена биваме отстрелвани племе по племе. Книгата за Боуи се надявам да даде кураж на просветеното малцинство да не се предава и да знае, че не е само.

В модерните общества, общо взето, всички хора вече мислят като Дейвид Боуи. Те се чувстват добре в света, който той е изградил. Модерните философи мислят в руслото, зададено от него. И отказът на българите от всичко това, от тази нормалност, доведе до всичко, което виждаме у нас в момента – мафията съвсем откровено си управлява, подкрепена от съюз между фашисти и комунисти. В момента сме на ръба. Изборът е Дейвид Боуи или Хитлер.

- Мораториумът върху свободния пазар на земя какво подсказва?
– Той подсказва, че битовото, фашизираното мислене, което казва „Долу чужденците”, „Долу всички различни” – вече има мнозинство в парламента. Червено-кафяв съюз, като кафявите са ГЕРБ, които с най-много гласове и най-голям ентусиазъм подкрепиха това безумие. В Европа такова мнозинство е нетърпимо и клаузи за изгонване няма, но специално за нас ще измислят, ако това мнозинство в парламента продължи да съществува. И те си имат алтернатива – да се закачат пак за Русия. Там ще им е много по-лесно.

Всички партийни и държавни ръководители без Росен Плевнелиев в момента се чувстват по-добре в Москва, отколкото на Запад. Там им се карат за някакви неразбираеми за тях много важни неща – разделение на властите, свободни медии… А в Русия им дават пари, напиват ги и това е. Кеф.

 
 
Коментарите са изключени

От мечта до 3D: Историята на Pixar

| от |

Когато Ед Катмъл завършва Компютърни науки в Университета в Юта, той вече е смятан за гений и пионер в своята област. Той разработва метод за добавяне на детайли, текстура и цвят към компютърни 3D модели. През 1972 г. използва този модел, за да създаде един от най-ранните компютърни 3D анимация. Едноминутният клип в крайна сметка е купен от холивудски продуцент и използван във филма от 1976 г. „Futureworld“ – първият пълнометражен филм, който включва компютърна 3D анимация. Можем да я видим във това видео – анимацията е ръката, която се върти на екраните.

Заможният предприемач Александър Шур ръководи Нюйоркския технологичен институт – едно от малкото места в САЩ, които се фокусират изцяло върху техническите науки по онова време. Шур вярва, че компютърната анимация е бъдещето на разказването на истории и съответно на филмите. Той работи върху филм, наречен „Tubby the Tuba“, но е разочарован от бавния си напредък и затова купува оборудване от най-модерните компютърни лаборатории в цялата страна, включително от Университета в Юта. Именно там се среща с Ед Катъм и го наема да ръководи новосъздадената му компютърна лаборатория, не само заради техническата му квалификация, но защото и двамата споделят еднакви убеждения относно магията на компютърната анимация. Скоро към тези убеждения ще се присъедини и Холивуд.

През 1978 г. Джордж Лукас постига зашеметяващ успех със „Star Wars: A New Hope“ и е в разгара на писането на „The Empire Strikes Back“. Въпреки че обичаше да пише и режисира, целта на Джордж винаги е била да превърне компанията си LucasFilm във филмова империя. Според книгата на Дейвид Прайс „The Pixar Touch“ Джордж Лукас е вярвал, че филмовата индустрия е „замръзнала във времето“ и иска да модернизира инструментариума й. Така, той се насочва към компютрите, създавайки в компанията си отдела за специални ефекти, Industrial Light & Magic, който развива до перла в бранша.

Ед Катъм се присъединява към Lucasfilm през 1979 г. и създава The Graphics Group като част от компютърното подразделение на компанията. Списъкът с желания на Лукас е необятен и плашещ и съответно Ед запретва ръкави.

През следващите няколко години The Graphics Group бачка усилено с Катъм начело. Лукас идва често при тях, за да види над какво работят „момчетата“. Според „The Pixar Touch“, Лукас искал никой да не спори с него и да го третират така, сякаш е експерт по компютърна графика.

През 1986 г. Graphics Group прави компютърни ефекти за няколко холивудски филма, включително „Star Trek II: The Grath of Khan“ и „Young Sherlock Holmes“, но отделът губи пари. Ед и компания знаеха, че времето им с LucasFilm няма да бъде много и започнаха да търсят начин да се отделят преди да ги уволнят. Но им трябваше инвеститор. За щастие, наскоро уволненият изпълнителен директор на Apple, Стив Джобс, вижда нещо наистина уникално в екипа. Съответно Джобс купува Graphics Group за 5 милиона долара от LucasFim, което му дава права върху основни технологии, и така се появява независимата компания Pixar.

PixarImageComputerP2OpenHouse

Pixar Image Computer

Стив Джобс подкрепи плановете на Ед и екипа да създадат анимационно студио, но той имаше и свои собствени намерения. Стив иска да продава нещо, от което дойде името на самата компанията – Pixar Image Computer. Затова той рекламира Pixar като бранд за компютърни системи от висок клас. И това работи за известно време – компютрите бяха продадени на правителствени агенции, медицинска изследователска лаборатории, както и на други компании, които имат нужда да създават свои собствени 3D модели. Една от тези компании беше и Walt Disney.

В крайна сметка, поради изключително високата цена на Pixar Image Computer и ограничената клиентела, продажбите започват да намаляват и Джобс изпадна в паника. Той налива все повече и повече пари в компанията, над 50 милиона долара за период от 5 години.

Но мечтата за създаване на първия пълнометражен компютърен анимационен филм все още гори и така Pixar е спасена от човек на име Джон Ласитър.

George Lucas 66ème Festival de Venise (Mostra)

Джон Ласитър

Джон е преди всичко аниматор, който вярва, че силата на компютърната анимация ще създаде никога невиждан начин за разказване на истории. Кариерата му всъщност стартира в компанията на Уолтър Дисни – като капитан на круиз в джунглата в Дисниленд. Скоро той става аниматор в студията, но ще бъде уволнен поради манията си към компютърната анимация, от която началниците му не могат да го откъснат. През 1985 г. намира нов професионален дом в компютърния отдел на LucasFilm. Катмъл наема Джон като „дизайнер на интерфейси“, защото не му беше разрешено официално да наеме аниматор.

За да може по-лесно да продава Pixar Image Computer, Джобс иска примери за това какво може да направи мощната машина. Така той позволява на Ласитър да ръководи екип в създаването на късометражни филми за популяризиране на продукта.

„Luxo Jr“, кратък анимационен филм с, както виждате, настолни лампи, прави премиера на годишната конвенция за компютърни технологии SIGGRAPH през 1986 г. И става хит. По-късно същата година е номиниран за награда Оскар. Излишно е да казваме, че беше доста добър пример за това, което Pixar като хардуерна система и компания може да направи. Така Ласитър също успява и да убеди Джобс да реши бъдещето на компанията в посока правенето на телевизионни реклами и анимирани филмчета за други компании.

Докато Джон изгражда отдела за анимация, той води клиенти в лицето на компании като Tropicana, LifeSavers и Listerine, за които Pixar създава реклами. Постепенно стана ясно, че бъдещето на компанията лежи в краката на анимацията, а не в хардуера. През 1990 г. Джобс продава хардуерното подразделение.

Но дори и с тази продажба Pixar все пак е на загуба 8 милиона долара за годината. През март 1991 г. Джобс уволня половината екип и заява, че ще закрие компанията, ако всички служители не дадат акциите си на него. Това всъщност проработва и той наистина закрива компанията, но след това основава нова със същото име и същия персонал, но този път без служителите да получат акции.

Както каза един от съоснователите на Pixar, Алви Рей Смит, във „The Second Coming of Steve Jobs“,

Pixar се проваля 9 пъти по нормалните стандарти, но Стив не искаше да се провали, затова продължи да пише чековете. Той щеше да ни продаде на когото и да е и се опита много всеотдайно, но искаше първо да покрие инвестицията си от 50 милиона долара.

Година по-късно малката и все още бедна компания получава най-големия си ангажимент досега – сделка на стойност 21 милиона долара с Walt Disney Studios. По това споразумение през 1995 г. е направен филмът „Toy Story“. Междувременно Джобс все още се опитваше да продаде Pixar, тъй като има няколко компании, които проявяват интерес, включително и Microsoft, но решава преди да я продаде да види първо как ще се представи „Toy Story“…

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

| от |

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на „защитниците на църквата“ – швейцарската гвардия

На 21 януари 1506 г. по нареждането на папа Юлий II се сформира така познатата швейцарска гвардия. До днес това се смята за една от най-старите военни бригади, които работят и до днес. След като Ватикана призовал тази гвардия да предпазва папата, униформата трябвало да се промени. Ренесансът бил доста по-дръзко преживяване и съответно трябвали известни промени.

До 1981 г. това била единствената група, която да предпазва папата, докато през 1981 г. не се прави неуспешен опит за покушението на папа Йоан Павел II. Тогава вече се поставят доста по-тежко въоръжени гвардейци, които да се справят с по-сложните ситуации. Изискванията са сурови: армията призовава мъже на възраст между 19-30 години, които не трябва да бъдат женени, всички трябва да преминат суровите тренировки и обучение и след това трябва да чакат повикване от папата. Папа Юлий II първи ги нарича „защитници на църквата“.

Първото им бойно кръщене е на 6 май 1527 година и до днес се смята за основния подвиг, който никога няма да ги замени. Повече от 147 гвардейци успяват да задържат атаката на римския император Чарлз V, докато се води битката за Рим. Папа Климент VII успява да избяга със скромен ескорт от 42-ма гвардейци. Междувременно всички останали умират в изпълнение на своя дълг. Последната битка е водена близо до базиликата на Свети Петър. Едва там се налага на Климент VII да използва и немски наемници, за да успее да се спаси.

Magius_Voyages_et_aventures_detail_09_03

Снимка: By Anonymous – http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8496581k, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21656063

Папа Пол III ще възобнови службата на швейцарската гвардия само 10 години по-късно (1537 г.). Швейцарската гвардия има само възможности за защитаването на доброто си реноме и е последната линия на защита на крал Луи XVI. И дори тогава показват геройски опити да се справят с побеснялата тълпа. Историята показва, че гвардията е назначавана няколко пъти и след това разпускана в зависимост от ситуацията.

Когато папа Пий IX напуска Рим е освободил и своите гвардейци, но на следващата година се завръща отново и ги назначава. В края на XIX век вече няма особена нужда от гвардейци, които да охраняват толкова ревностно папата, но изпълняват традиционната роля на охрана по време на някои церемонии. Броят им се намалява до 133 души. През 1929 г. на услугите на папата идва и жандармерията, докато гвардията продължава да присъства на церемонии. През 1978 г. следва поредното редуциране, което в този случай е 90 човека. Папа Йоан Павел II ги увеличава до 100 човека, а през 2010 г. стават 107 души. Огнестрелното оръжие се въвежда след прословутия опит за убийство, освен това униформите се сменят и повечето гвардейци приемат официалния гардероб, придружавайки папата в чужбина.

Самата гвардия се обновява всяка година на 6-и май и освен възрастово изискване, височината на кандидата трябва да отговаря на определен стандарт – в този случай говорим за 174 сантиметра минимум. На този етап жените не се допускат в гвардията и това може да бъде план за много далечното бъдеще. Всеки гвардеец трябва да служи минимум 2 години и заплатата е 1300 евро на месец със заплащането на допълнителните разходи и извънредни часове. Гвардейците, които служат повече от три години получават и Бенемеренти медалът за вярност към папата. И до този момент се смята, че това остава най-лоялната наемна армия (поне за папата). Подвизите на тези джентълмени са записани в световната история и подпечатани с огромната им жертвоготовност.

 
 
Коментарите са изключени