Екстравагантното българско село

| от Цвети Иванова |

 

„На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно печеше, но из нивите се не мяркаха работници, макар че бе делник. Златни класове се ронеха и горяха самотни. Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.“, Елин Пелин

„Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.“, Йордан Йовков

Добре познати на всички цитати от творчеството на словесните художници на българското село. Такова, каквото съществува както в перото на добрите ни автори, така и в реалността на българските граници. Не всеки може да види романтиката на селото, неговата драма и дълбочина, красотата и кръста на неговия живот. А не е и нужно. Пропастта между София и Касилак или Кондофрей е по-голяма от тази между нашата столица и Лондон, а гениалните думи на Ъпсурт „Селото се оказа тъкмо в града“ завинаги промениха нагласите към терминологията селянин – гражданин и всичко помежду им.

Но има нещо друго – в целия процес на отдалечаване на българското село от големите български градове се зароди едно непонятно презрение на градския човек към селския. Може би е обяснимо – повечето градски хора са по-образовани, по-информирани, по-светски. Работата в спарен офис в стара софийска сграда изглежда е по-елитна от работата на полето, да не говорим за работните места по магазините в моловете – апогея на „огражданяването“. Въпросното презрително отношение обаче в последно време порасна, изроди се, излезе извън главите на гражданите и достигна нови нива, а именно подигравателното издигане на селския живот на ироничен пиедестал от сбирщина евтини, масови риалити предавания.

Big Brother 100% natural. Фермер търси жена. Втори сезон. Мис Пепеляшка. Елена Кучкова в тясна, златиста рокля поздравява местната компания алкохолици в селска кръчма. И още купища интелектуално недоимъчни и финансово инвестирани дами и господа, които събират яйца, ринат тор с лопати, привикват крави на паша и прочие.

Откога сценаристите и продуцентите решиха, че животът на село е благодатна почва за шоу и откога е интересно да гледаме как Фики Стораро дои крава? И в случая говоря за животното крава.

Цялата тази телевизионна помия е доста по-мръсна от помията, която селяните събират за храна на прасетата си. В чиито прасешки физиономии създателите на екранния тюрлю гювеч явно са привидели зрителите си.

Признавам, че поставянето на група хора в непривични за тях условия, е интересно зрелище. Затова имаме Survivor. Но тази изкуствено създадена екстравагантност на българското село е обида за къщите с дворове от мушката, за самотните спирки, облепени в некролози и за всички хора, които са избрали или не са избрали да живеят извън пределите на града.

И честно казано, ако трябва да гледам по телевизията как мис Джуки издоява пръч, предпочитам да се оттегля от офиса си в центъра на София и да отида някъде, където няма телевизия – например в Касилак или Кондофрей.

Снимка: Личен архив

 
 

Страната, която е ад за любителите на алкохола

| от Вучето |

Който го е страх от мечки да не ходи в гората. А на когото му се пие, да не ходи в Норвегия. Защото веднъж попаднал там, психиката на всеки човек с изострен афинитет към консумацията на алкохол се срива.

Ако сте фактологически неподготвени за това, което ви очаква в Норвегия, сблъсъкът със суровата действителност наистина може да бъде брутален. Преценете сами защо.

Петък вечер е и искаш да си купиш бутилка червено вино. На пръв поглед, съвсем безобидно  и напълно изпълнимо човешко желание. Само че ако си в Норвегия, това не може да се случи, защото в делнични дни магазините нa държавния монополист Vinnmonopolet затварят в 18, а в събота – още в 15 часа. Затова ако ти се пие, си изправен пред две възможности. Или отиваш в заведение и си поръчваш жадуваната чаша вино, 200 мл, срещу 90-100 крони (20 лв.). Или се обаждаш на Том Круз, той доплита до местонахождението ти с лекотоварен хеликоптер Боинг MH-6 Little Bird и след серия от каскади и премеждия двамата кацате в някое населено място  в съседна Дания, до където, слава Богу, пипалата на алкохолния октопод не се простират.

По традиция Норвегия си е изградила имиджа на изключително прогресивна страна с висок жизнен стандарт. Затова и може би стриктното отношение към алкохола изглежда малоумно на повечето чужденци. Норвежците, разбира се, са се примирили със статуквото, но въпреки това с горчивина и неприкрита завист гледат на онези райски места в Европа и по света, където да си купиш бутилка водка е също толкова лесно и безгрижно, колкото и кило картофи.

Кой е “потисникът”?

Името му е Vinmonopolet (буквално “винен монопол”), а на галено му викат Polet. Това е единственият държавен търговец на дребно в Норвегия, който има право да продава напитки с алкохолно съдържание  над 4. 75%. Броят и териториалното разпределение на магазините на монополиста са строго съблюдавани. Правилото е, че на 30 хиляди души се пада само един магазин. Това значи, че освен ако не живеете в някой по-голям град, ще се налага да пътувате с километри, за да купите напитки, с които да почерпите гостите си в събота вечер. Алтернативата е да си ги поръчате онлайн и да си вземете доставката от местния пощенски клон.

Защо цените са толкова високи?

Просто. Акцизите. Спрямо средните цени на алкохола в Европа, тези в Норвегия са завишени с 250 %. В другите негостоприемни за любителите на чашката страни, положението не е по-различно, но определено не е толкова зловещо. В Исландия процентите са 226, във Финландия – 172, в Швеция – 141, а в Дания – 138.

Кое е наложило всичко това?

Още по-просто. Норвежците искат да живеят вечно. Шегата настрана, от години националната политика включва всевъзможни рестрикции с цел да се ограничи употребата на алкохол и тютюневи изделия. В умовете на законотворците това не е злокобен план за вгорчаване живота на населението, а тъкмо напротив. Идеята е норвежците да бъдат една здрава, просперираща и дълголетна нация. А това, разбира се, не може да се постигне, ако хората пафкат цигари и се наливат с концентрати, както им падне. И очевидно са прави, защото според скорошно проучване цели 80 % от населението подкрепят така провежданата политика. Логиката, зад която застават, изглежда желязна (макар и само от гледна точка на заклетия въздържател): Хората биха купували и съответно консумирали повече алкохол, ако можеха да го намерят редом до кутиите с мляко в супера.

Какви са резултатите?

Те са налице. Норвежците наистина почти не употребяват алкохол през седмицата. Но веднъж като започнат в началото на уикенда, нещата обикновено излизат извън контрол, а при по-младите се стига дори до ексцесии, които завършват в спешното или под някоя пейка в парка.

Разбира се, когато на една нация, исторически и географски предопределена да пие много, й спрат кранчето “централно”, представителите й става много изобретателни. Сред най-популярните начини за снабдяване с големи количества по-евтин алкохол са фериботните воаяжи до Дания. Тъй като корабът се счита за такс-фрий зона, норвежците предприемат тези пътувания главно с цел да пият тънко и напоително на борда.

Тъй като производството на алкохол в домашни условия е строго забранено със закон и нарушителите ги грозят колосални глоби, норвежците се обръщат за помощ към братята по чашка – полските гастарбайтери. Освен с пословичното си трудолюбие и физическа издръжливост, последните са известни и като умели контрабандисти.

Когато заминах да живея в Осло преди няколко години, ми трябваше около месец, за да преодолея първоначалния шок от цените на алкохола и да пренастроя дневния си режим така, че да бъде съобразен със странното работно време на Vinnmonopolet.

Постепенно измислих всякакви трикове и стратегии, за да поддържам, доколкото ми беше възможно, питейния лайфстайл, който си бях изградила в България. Така например, вечерната дажба уиски се измерваше със специална мензурка, която предвидливо си бях свила от един бар. Когато затрих някъде мензурката, с прискърбие трябваше да я заменя с капкомер. Никога не отказвах, когато ме канеха “на кафе”, но ако предчувствах, че ще ме черпят,  винаги избирах заведения, в които се сервира не само кафе, но поне и бира. Защото аз кафе след 9 сутринта не пия. Ако някой ми идваше на гости от България или чужбина и ме питаше какво да ми донесе, винаги казвах с уж небрежен тон: “Абе не се притеснявай, просто вземи някоя бутилка от фрий шопа на летището.”

И ако трябва да обобщя цялостното настроение през всичките тези месеци, прекарани в норвежката столица, мога да кажа, че наложеното ми от обстоятелствата въздържание ме превърна ако не в по-добър човек, то поне в хладнокръвен индианец с много силна воля.

 
 

Тази година няма да купувам подаръци

| от Брайън Бернард |

Миналата седмица някой е офиса ме попита дали ще участвам в тайния Дядо Коледа. Възпитано отказах.

Не е заради парите – имаше ограничение от $5. Помислих си: „Не. Коледата вече причинява достатъчно стрес. Защо трябва сега да харча пари и по колегите си.“  От тук мога да чуя какво си мислите: „Уау! Как може да си толкова стиснат. Става въпрос за $5. Такъв си Чичо Скрудж. Отпусни се малко.“ Това поне бяха думитв на сестра ми.

В последно време обаче мнението ми за коледните подаръци се преобърна. Първо да отбележа, че не е защото не харесвам Коледа. Струва ми се обаче, че Коледа се натовари с нереални очаквания. По принцип трябва да е най-хубавото време от годината, но за много хора означава само стрес и заеми. А за това, извинявам се, но до голяма степен са виновни подаръците.

Във Великобритания, която е богата държава, за миналата година един на всеки 7 британци е имал финансови притеснения около Коледа. Подаръците и празнуването вкарват много хора в дългове – към банки, към фирми, към приятели… Каква е редовната ситуация: обикаляме претъпканите магазини и молове, за да купуваме подаръци за близките им един ден от 365 и дори не е техният рожден ден, те се радват за малко и така. И за какво е всичко това? Заслужава ли си? Наистина – никак не си заслужава!

Не казвам, че ако купуваш подаръци си консуматрско чудовище, въобще не казвам това. Казвам, че всеотдайността да намериш хубав и достоен подарък, обикновено води до мимолетна радост. Аз лично не съм купил нито един подарък и казах на всички, че аз самият не искам. Ако се поддам на социалните очаквания, ще купя по един мъничък подарък на всички, но не искам да правя дори това.

Когато бях млад, след ваканцията съучениците ми се фукаха колко подаръци са получили: Аз получих 50, аз получих 100, аз получих 200 (да бе…). Имаше и такива, които са получили малко и ги беше срам да се обадят. Или пък и лъжеха – като мен. Това не е по вина на детето. Някои казват, че е заради родителите, но дори и те се опитват да живеят по социалната нормата, че ако купят много подаръци и сложат богата вечеря, ще имат перфектната Коледа.

Веднъж си говорих с един езичник и този разговор промени цялото ми виждане за празника. Тя ми разказа за „годишното колело“ – сезонните празници, които имат езичниците, включително и такъв през декември. Тогава те вярват, че всички трябва да спрем и да хибернираме. Вместо това ние правим точно обратното: работим повече, за да изкараме повече пари.

Коледа трябва да е период, в които се отпускаме след цяла година усърдна работа, събираме се с близките си и си прекарваме весело и спокойно. Отново – не казвам, че ако купуваш подаръци си консуматрско чудовище. Сестра ми с радост ще си признае, че подаръците са любимата й част от цялото събитие и това е съвсем окей. Кой не обича да получава подаръци?

Мисълта ми е, че не трябва да се чувстваме задължени – без значение какви са обществените нагласи по въпроса. Също така не трябва и да се впечатлявате или засягате, ако някой ви налага обратното. Както когато Гринч открадна всички подаръци – това съвсем не провали Коледата на хората. Може би ако намалим паниката около подаръците, ще се радваме повече на неща като семейството, приятели и любов. Ако трябваше да избирам между подаръците и време със семейството ми, знам много добре кое щях да избера и това никак не ме прави Чичо Скрудж.

 
 

Най-добрите роли на Мила Йовович

| от chronicle.bg |

Мила Йовович има специално място в сърцата ни, не само заради филма „Chronicle“ от 2012, в който участва. Тя ни е присърце и заради зелените си очи, славянския си произход и защото днес има рожден ден. По този повод събрахме 

Тя е родена в Киев, Украйна в семейството на сръбския лекар Богдан Йовович и руската актриса Галина Логинова. Семейството се премества в Лондон, след това и в Сакраменто, Калифорния, а накрая завършват в Лос Анджелис, Калифорния.

Тя следва съдбата на майка си и става актриса. Дебюта си като актриса прави на 13 години в „The Night Train to Kathmandu“ на Disney. Следват „Two Moon Junction“ и „Return to the Blue Lagoon“.

В семеен план Мила претърпява няколко неуспешни брака – първият на 16 години, когато се омъжва за актьора Шон Андрюс. Бракът им се проваля не след дълго и през 1997 година се омъжва повторно за режисьора Люк Бесон, с когото пък се развежда 2 години по-късно. През 2009 Йовович се омъжва за дългогодишния си приятел, режисьора Пол Уилям Скот Андерсън, от когото има дете. Сватбата се е състояла в дома им в Бевърли Хилс, Калифорния, пред 50 гости.

 
 

Шакира укрила данъци в размер на 15 милиона евро

| от chr.bg |

Певицата Шакира е обвинена за укриване на данъци в размер на почти 15 милиона евро.

Обвиненията идват от испанската прокуратура, която преследва колумбийската ззвезда за неизплатени задължения към хазната в периода 2012 – 2014 година.

Въпреки колумбийска гражданка, Шакира живее в Барселона, заедно със звездата на каталунците Жерар Пике от 2011 година.

Според местното законодателство, всеки, който пребивава на територията на страната повече от шест месеца, автоматично става данъчно задължен към Испания.

Следствието подозира, че Шакира е укрила над 14,5 милиона евро данъци в споменатия период.

В последно време испанските власти погнаха редица известни личности за неплатени данъци, включително и звездите на футболните грандове Барселона и Реал Мадрид, сред които Лионел Меси, Кристиано Роналдо и др.