shareit

Едно пътуване с чужди очи

| от |

Как стигнахме до този разказ на Жени Колева от 2010 няма да издадем дори при двудневен разпит, но много ни хареса. Сигурни сме, че и вас ще заплени.

db
Тя седи в самолета към Берлин. Първото ѝ пътуване към Германия, първото ѝ пътуване със самолет. Но няма пеперуди в стомаха. Не е сама. Момчето е там, както и майка му.  Запознаха се само преди три дни. Той се казва И. Нуждае се от операция в Германия, защото е сляп.

Тя взе решението за това пътуване спонтанно. Една позната я попита дали е съгласна да бъде преводачка, а Тя не се нуждаеше от време, за да обмисли – знаеше, че трябва да го направи.

Сега ѝ се иска да е поне малко развълнувана, но в сърцето ѝ има страх. От нея зависят двама човека, като единият не вижда. Тя е само на 18.

За щастие има само една задача – успешно да стигнат от летище Тегел до Централната гара в Берлин и да се качат в правилния влак….

Самолетът излита. След няколко минути вижда София, след още няколко са над Дунав. Небето е толкова широко, а облаците – толкова красиви. Не вижда вече земя, нито гори. Само безкрайното небе.

Полетът минава приятно и без проблеми. Дори съжалява, че не е усетила поне мъничка турбуленция. Кацането също ѝ харесва, но тогава страхът я завладява отново. Изобщо не е трудно. Тя трябва просто да намери такси и да каже “Hauptbahnhof”. Но трепери.

Майката придружава И. и той се усмихва. Той е в Германия – страната, в която могат да му дадат шанс. Тази усмивка ѝ дава сила и се взема в ръце. Всичко е наред.

Вече са на Централната гара в Берлин. Никога не е виждала нещо подобно. Влакове буквално летят над главите им, под краката им, покрай тях. Страшничко е, но страхът го няма. От нея зависят двама човека и то в чужда страна, но тя вече е сигурна, че всичко ще е наред.

Купува билите и чакат влака на правилния перон. Ще пътуват около 4 часа до Щралзунд. Момчето и майка му изглеждат спокойни. Майката му разказва всичко, което вижда. Описва хората, влаковете, дори кучето, което лежи близо до тях.

А тя слуша хората около себе си. Няма и следа от страха. Спокойна е, дори щастлива. Слуша хората около себе си и разбира какво си говорят. Пет години учи немски в езиковата. Пет години бе мечтала за Германия и сега беше там.

Влакът идва. Един мъж им помага за куфарите. И новото пътуване започва. Този път с DB. Майката отново описва – тихо и бързо. И. изглежда така, сякаш и сам вижда всичко. За него това е не просто път към зрението, за него също е приключение.

“Влакът е бял, с червено и зелено. И е много чист – не като нашите в България”, говори майката.

Все още са в Берлин и тя решава да вземе участие в разговора. Описва големите сгради и малките, красиви къщички след това. Извън Берлин картините се сменят бързо. Полята са зелени, а юнското слънце грее весело.

Тя описва и това, тъй като И. познава цветовете, както и лъчите на слънцето. Слепотата му е медицинска грешка. До петата си година е можел да вижда с едното си око. Слабо, но е виждал. До първата операция в България и до новата лекарска грешка. Сега той не вижда нищо, но познава цветовете, както и лъчите.

Тя става все по-въодушевена. Разказва за цветята покрай релсите, за джуджетата в градините на хората, за ветрогенераторите. Тя търси, вижда всяка малка подробност, за да може по-добре да му опише. А усмивката му я кара да говори все повече.

Различията с България са особено интересни. Целият този ред ѝ прави голямо впечатление. На него също. Щастлива е, че нейните очи могат да са и негови.

Заедно наблюдават с интерес и хората във влака. Възрастната жена срещу нея има красиви, младежки очи. “И младежки глас”, добавя той.

Вече са близо до края на континента. Скоро ще са на остров Рюген.
След прекачване в Щралзунд пътуват към Берген на Рюген – тяхната цел за днес. На гарата ги чакат. Домакинята им – М., живее от 30 години в Германия. Ще им помогне в болницата, но това е чак утре. Сега е време за почивка. И. обаче не е изморен. Той иска да види всичко, не само гарата, влаковете и полята. Иска да наблюдава живота на хората от острова… през нейните очи. М. ги води в близкото село.

Той знае, че по уличките няма асфалт, но пък са равни и чисти – усеща го. Скоро знае, че покривите са от слама. “Но са по-добри от другите”, обяснява М. “И по-красиви”, допълва Тя.

И. и тя имат игра. Той слуша гласовете на хората, които минават покрай тях и казва колко са възрастни. И винаги познава.
Той разбира, че германците не го приемат за различен, за увреден, дори децата не го зяпат. И се усмихва, и е спокоен.

И не, те не са влюбени. Но виждат през едни и същи очи…

На следващия ден са готови за ново приключение. Ще пътуват към Грайфсвалд, където е болницата – една от най-добрите болници за увреждания на зрителния апарат. Имат час за преглед.

А това е последната им спирка… засега…

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Маркели (792 г.)

| от |

Битката при Маркели, която трайно слага край на последователните византийски походи към България, е третото сражение от поредицата „Средновековна слава“. Анимационно-документалните ленти, които са част от дългосрочния образователен проект на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“ пресъздават най-бляскавите победи от средновековното минало на България. Филмите се използват и като допълнителен учебен материал по време на часовете по история, провокирайки любопитството и интереса на учениците към познаване на историята на страната ти. Не е изненадващо, че третият епизод на „Средновековна слава“ е посветен точно на битката при Маркели. Тя е така категорична, че по време на последвалите преговори с византийския владетел, той се задължава да изплаща ежегоден данък на България.

Всичко започва в средата на VIII век, когато българската държава е разтърсена от сериозна криза. Вътрешни междуособици между големите аристократични родове хвърлят страната в политическа криза. Една след друга няколко династии се изреждат на престола в Плиска, а политиката им, която не се радва на достатъчна подкрепа, е често несигурна и половинчата. Междувременно, във Византия тече процес на стабилизация на централната власт и армията, чието олицетворение е решителният и войнствен император на власт Константин V Копронѝм, който завършва военната реформа и постига надмощие над арабите, което му позволява да организира поредица от походи по суша и море срещу България. Макар съдбата да застава на страната на българите, предците ни се намират в незавидна ситуация.

При управлението на Телериг (766-777г.) и Кардам (777-802г.) България преодолява последиците от кризата, въпреки почти перманентната византийска агресия и намеса във вътрешните ѝ работи. Затова през 80-те години на VIII век Кардам се чувства достатъчно сигурен на престола за да организира поредица от нападения срещу византийските територии в Македония. Византия е твърде заета с ежегодните рейдове на арабските войски, започнали отново към 780 година и едва през 791 г., император Константин VI повежда войските си срещу Кардам. Двете армии се срещат при Прóват и българите излизат победители, но без да са постигнали категоричен успех. Решен да измие срама от неуспеха и да се разправи с българите, Константин VI повежда армията си в нов поход през късната пролет на 792г.

Силите на империята се концентрират около Адрианопол и потеглят на север към Стара планина, с идеята да преминат Рѝшкия проход, разположен северно от крепостта Маркéли, която била едно от основните укрепления, бранещи северната граница на Византия. Кардам бил навременно известен за подготвената експедиция. Владетелят на българите несъмнено очаквал че гордият Константин VI ще потърси реванш за битката при Прóват.

На 20 юли, Кардам се появил северно от византийските позиции. Българите заели изградената през предишните десетилетия система от землени укрепления, наричана от учените Старопланинска фортификационна група. Кардам бил наясно, че силите, с които разполагал не били достатъчни за даване на открито сражение на ромеите, и, както при конфликта от предходната година, предпочел да изчака Константин да направи първата стъпка. Колко големи всъщност били двете армии?

Византийците мобилизирали войските на своите балкански теми и част от редовната столична армия- тáгмата, създадена от Константина V Копронѝм. Макар да няма директна информация за числеността на армията, от сходни по време кампании може да се предположи, че Константин VI разполагал с около 20 000 души – кавалерия и пехота, придружавани от съответния обоз. Срещу тях Кардам изкарал цялата си войска – около 12 000 елитни войни, които се намирали по всяко време на разположение на владетеля.

От гледна точка и на двете армии, бойното поле било относително неудобно с оглед блатистия терен и течението на р. Мочурица, която разделяла полесражението почти през средата. От византийска страна условията били по-тежки, тъй като армията на василевса трябвало да прекоси блатистата земя за да достигне българските позиции. Въпреки това, двадесет и една годишният Константин VI, въодушевен и убеден от лъжепророци че негова ще бъде победата, завързал сражение необмислено и безредно, казва ни Теофан. Кардам правилно преценил че именно това е моментът, в който да удари враговете си, чийто редици били разтеглени от преминаването на мочурищата, а сред отделните сегменти на ромейската армия настанало известно безредие. Българската кавалерия се изсипала от височините в атака по целия фронт. Предимството на терена и концентрирания удар разстроило византийските редици. В рамките на няколко ключови минути, Фортуна кацнала на рамото на българския владетел. Имперската армия била поголовно сразена и хвърлена в позорно бягство. Според „Житието на свети Йоаникий Велики“ в разгара на битката самият император Константин VІ, макар и за броени минути, бил „уловен“ с  аркáн (примка) от български конник, като едва успял да се спаси да не попадне в български плен…

Развръзката на грандиозното сражение гледайте във видеото.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.

През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.

Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:

1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш

  1. Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
  2. Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
  3. Не може да накараш хората да купуват.
  4. Рекламата трябва да е в крак с времето.
  5. Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.

David Ogilvy

Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.

Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.

Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.

Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.

По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.

През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.

David Ogilvy

По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.

След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.

Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.

Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.

Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.

Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.

David Ogilvy with Smoking Pipe

През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.

Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.

 
 
Коментарите са изключени

Един от най-великите учени, за който никога не сте чували

Има популярно схващане, че религията и науката не вървят заедно. И в някои случаи това може би е вярно, но в един типично топъл януарски ден в Южна Калифорния през 1933 г. в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина религията и науката доказват, че не трябва да са врагове.

В този ден някои от най-великите научни светила от цял свят по онова време, хора като Едуин Хъбъл и Алберт Айнщайн, се събрат, за да чуят поредица от лекции. Но един конкретен човек и една конкретна лекция карат Айнщайн да заяви: „Това е най-красивото и удовлетворяващо обяснение на създаването на света, което някога съм чувал.“

Известно е, че в навечерието на възхода на Третия райх Айнщайн напуска родината си Германия и заминава за САЩ. Но малцина знаят, че с него пътува белгийският католически свещеник Жорж Льометър – човек, който Айнщайн много уважава. Освен вярващ, Жорж Льометър е и велик учен космолог. Той изучава Вселената и най-вече нейното начало. Неговите изследвания, убеждения и заключения силно влияят върху начина, по който разбираме самото ни съществуване днес.

Още откакто е малко момче, той приема религията и разбра връзката, която може да има тя с науката. Той подражава на бившия си учител, кардинал Дезире Мeрсие, който има прогресивни убеждения по философия и космология. Така, вместо да навлезе в академичния свят, той става свещеник – ръкоположен на 23 септември 1923 г. от своя духовен учител.

През свободното си време отец Льометър продължава научните си изследвания, особено върху теориите за обща и специална относителност. Кардинал Мeрсие, разпознал талантите на своя подопечен, му позволи да учи в престижната обсерватория в Харвард и паралелно с това Льометър изкарва докторска степен по физика от MIT. По време на разнообразните си проучвания се среща с други забележителни астрономи и космолози, включително Джордж Хейл и Весто Слайфър, което оказва страхотно влияние върху по-късните му открития.

Някъде по това време Льометър измисля теория, която и до днес влияе върху изследването ни на Вселената. През 1927 г. той публикува труд, озаглавен „A Homogeneous Universe of Constant Mass and Increasing Radius accounting for the Radial Velocity of Extra Galactic Nebulae“.

В него той обяснява своята теория, според която вселената се разширява. Използвайки теорията на Айнщайн за относителността като основа, Льометър твърди, че пространството непрекъснато се разширява и следователно разстоянието между галактиките също се увеличава. По-късно Хъбъл ще демонстрира същото нещо и до ден-днешен заслуга за тази идеята се отдава именно на него. Освен това, Льометър откри това, което на нас днес ни е известно като „Законът на Хъбъл“ – за скорост на разширяване спрямо разстоянието на галактиките от Земята. Льометър също така дефинира и „Константа на Хъбъл“. И в двата случая той направи това, преди Хъбъл да публикува своите трудовете по тази тема. Истинският принос на Хъбъл в този случай беше да предостави базата от наблюдения за предимно математически базирана теория на отеца.

Пета конференция на Солвей

За съжаление на Льометър, неговият труд имаше слабо въздействие върху научната общност, защото беше публикуван в списание, което почти не се чете извън Белгия. Но един човек го прочита – Алберт Айнщайн. Льометър и Айнщайн се срещат за първи път през 1927 г. на прочутата Пета конференция на Солвей в Брюксел. Алберт е доста впечатлен от откритията на Льометър, но му каза: „Вашите изчисления са правилни, но физиката ви е абсурдна“. На практика Айнщайн смяташе, че математиката на Льометър е правилна, но това, което изглежда да показва тази математиката, не е.

През 1931 г., желаейки да популяризира теориите си по-широко четени, Льометър изпраща статията си до сър Артър Едингтън, британски астрофизик и някой, който иска да направи научните теории достъпни за всички. (Той беше този, който обяви и помогна да обясни на англоезичния свят теорията на относителността на Айнщайн, когато той беше все още немски учен.)

Едингтън превежда работата на Льометър и я публикува в „Месечни известия на Кралското астрономическо общество“ – журнал, който съществува и до днес. След тази публикация става ясно както за критиците, така и за самия Льометър, че нещо липсва в тази теория. Вселената непрекъснато се разширява, но кога и как започна разширяването?

Това смущава Льометър, но като добър учен, той продължаваше да си задава въпроси. Само няколко месеца по-късно, използвайки лекция на Едингтън от 1931 г. за края на Вселената, озаглавена „За края на света от гледна точка на математическата физика“ като ръководство, Льометър прави нова теория. В писмо от 9 май 1931 г. до сп. Nature (също все още публикувано днес, от 1869 г.) той пише:

Ако светът е започнал с един-единствен квант, понятията за пространство и време изобщо няма да имат някакво значение; те биха започнали да имат значение, само когато този кван е разделен на достатъчен брой кванти. Ако това предложение е правилно, началото на света се случи малко преди началото на пространството и времето.

Тези думи ще бъдат публикувани по-късно, през 1950 г., в сборник с есета под името „Първоначалният атом“, където той също така ще предели началото на всичко като „сега без вчера“. Така се поставя основата на „Теория на големия взрив“, след като няколко други учени ще развият още теорията на Жорж Льометър.

 
 
Коментарите са изключени

Малката нацийка на Княжество Сийланд

Ако не сте чували за Княжество Сийланд – това е микронация, формирана на един от британските морски платформи, Монсел, ползвани по време на Втората световна война (първоначално се е казвал HM Fort Roughs). Основната функция на платформата е била да пази бреговете на Англия от германските мини, а на нея могат да се поберат до около 300 души. След войната остава в експлоатация за известно време, но е изоставен от Кралския флот през 1956г.

Платформата седи без надзор 11 години преди на нея да се появи пиратска радиостанция.

Един ден обаче мъж на име Рой Бейтс, водещ на също нелегалното „Радио Есекс“, известно и като „Британската по-добра музикална станция“ е заловен от властите и затова се нуждае от ново място за пиратската си станция. А какво по-добро място за такова начинание от международни води – така решава, че иска платформата за себе си. Като майор от британската армия по време на войната, има необходимите знания и умения и успява да изгони предните обитатели на платформата, с помощта на петнадесетгодишния си син Майкъл.

Бейтс обаче никога не използва платформата за радиостанция.

Principe di Sealand

Рой Бейтс

Малко след като превзема мястото става незаконно по Закона за нарушения на морските предавания да се излъчва пиратско радио дори извън радиус от 5 километра от бреговата ивица. Преди това такова предаване беше напълно законно извън този обсег.

В резултат, Бейтс прави това, което всеки разумен човек би направил – той обявява платформата за независима държава и я преименува на Сийланд. Странно, но това е напълно легалено, благодарение на вратичка в закона, която адвокатът на Бейтс успява да намери. Тъй като структурата не е само в международни води, но и е била и изоставена от Обединеното кралство, то е напълно законно всеки, който иска, да си я присвои.

Военните в Обединеното кралство за известно време обмислят да си вземат платформата обратно, но решават, че ако семейството на Бейтс окаже съпротива и, не дай боже, са принудени да стрелят по семейството, това не би довело до хубави неща, така че се отказват от тази идея. Те обаче унищожават друга такава платформа, за да не се случи същото и там.

През 1968 г. става и един проблем, който обаче ще завърши доста по-добре от очакваното. Майкъл стреля по група инженери, които работят върху шамандури близо до Княжеството му. Но въпреки това, тъй като нападението се случва в международни води и платформата, според съда, вече не е под юрисдикцията на Великобритания, никой не може да го съди. Това беше важно съдебно решение, тъй като от този момент нататък британската съдебна система официално обявява, че платформата не е под британското управление.

Flag of Sealand

Знамето на Княжество Сийланд

С решението на съда от 1968 г. до 1975 г. Бейтс прави всичко възможно, за да докаже, че е сериозен в намеренията си да направи Сийланд законова страна. Той написва конституция, прави знаме, национален химн, измисля валута и дори прави пощенски марки. В следващите години той ще изготви и паспорти, които до ден днешен се продават.

През това време с него влизат в контакт безброй хора и организации с най-различни предложения, но Бейтс ги отклони всички. Поне до 1978 г., когато група търговци на диаманти от Холандия и Германия канят него и съпругата му да се присъединят към тях в Австрия, за да обсъдят бизнес предложение.

Всичко изглежда законно, докато не идва време за срещата, на която групата така и не идва. Загрижен, Бейтс се опитва да се свърже с Майкъл като позвънява на един рибар, но от него научава само, че над държавата му е забелязан хеликоптер. Оказва се, че платформата е била превзета и принц Майкъл е бил затворен в килия без храна и вода, а след това изпратен в Холандия, без лична карта или пари.

Окупаторите са холандски, австрийски и германски наемни войници, ръководени от самопровъзгласилия се премиер на Сийланд германския адвокат Александър Ахенбах.

След като отново се събира със сина си, двамата заедно се въоръжават и се свързват с техен приятел пилот на хеликоптер, който е работил по франчайза на Джеймс Бонд… Майкъл разказва как те се доближили до платформата с хеликоптера призори, когато нашествениците вероятно ще са още сънени или все още спят, но все пак ще има достатъчно светлина, за да атакуват.

В крайна сметка те залавят нападателите, които вече са де факто военнопленници, и искат за тях от съответните им държави откуп от 125 000 долара днешни пари на калпак. Въпросните държави призовават Великобритания да се намеси в ситуацията, но тя отказва, позовавайки се на съдебното решение от 1968.

След няколко седмици преговори семейство Бейтс пускат пленниците. Въпреки това, след като се връща у дома, „сваленият от власт“ премиер на Сийланд, Ахенбах, създава въстаническото „правителство в изгнание“…

Никой друг не се опитва отново да превзема страната. Поне до Фолклендската война през 1982 г., когато аржентинци карат Бейтс да им продаде Сийленд, защото е близо до Англия. Той уважително отказа.

Днес Сийленд генерира приходи, предлагайки титли на обикновени хора като нас. Само за 29,99 лири можете да станете лорд или лейди, а за 199,99 паунда – граф или графиня.

 
 
Коментарите са изключени