shareit

Едно пътуване с чужди очи

| от |

Как стигнахме до този разказ на Жени Колева от 2010 няма да издадем дори при двудневен разпит, но много ни хареса. Сигурни сме, че и вас ще заплени.

db
Тя седи в самолета към Берлин. Първото ѝ пътуване към Германия, първото ѝ пътуване със самолет. Но няма пеперуди в стомаха. Не е сама. Момчето е там, както и майка му.  Запознаха се само преди три дни. Той се казва И. Нуждае се от операция в Германия, защото е сляп.

Тя взе решението за това пътуване спонтанно. Една позната я попита дали е съгласна да бъде преводачка, а Тя не се нуждаеше от време, за да обмисли – знаеше, че трябва да го направи.

Сега ѝ се иска да е поне малко развълнувана, но в сърцето ѝ има страх. От нея зависят двама човека, като единият не вижда. Тя е само на 18.

За щастие има само една задача – успешно да стигнат от летище Тегел до Централната гара в Берлин и да се качат в правилния влак….

Самолетът излита. След няколко минути вижда София, след още няколко са над Дунав. Небето е толкова широко, а облаците – толкова красиви. Не вижда вече земя, нито гори. Само безкрайното небе.

Полетът минава приятно и без проблеми. Дори съжалява, че не е усетила поне мъничка турбуленция. Кацането също ѝ харесва, но тогава страхът я завладява отново. Изобщо не е трудно. Тя трябва просто да намери такси и да каже “Hauptbahnhof”. Но трепери.

Майката придружава И. и той се усмихва. Той е в Германия – страната, в която могат да му дадат шанс. Тази усмивка ѝ дава сила и се взема в ръце. Всичко е наред.

Вече са на Централната гара в Берлин. Никога не е виждала нещо подобно. Влакове буквално летят над главите им, под краката им, покрай тях. Страшничко е, но страхът го няма. От нея зависят двама човека и то в чужда страна, но тя вече е сигурна, че всичко ще е наред.

Купува билите и чакат влака на правилния перон. Ще пътуват около 4 часа до Щралзунд. Момчето и майка му изглеждат спокойни. Майката му разказва всичко, което вижда. Описва хората, влаковете, дори кучето, което лежи близо до тях.

А тя слуша хората около себе си. Няма и следа от страха. Спокойна е, дори щастлива. Слуша хората около себе си и разбира какво си говорят. Пет години учи немски в езиковата. Пет години бе мечтала за Германия и сега беше там.

Влакът идва. Един мъж им помага за куфарите. И новото пътуване започва. Този път с DB. Майката отново описва – тихо и бързо. И. изглежда така, сякаш и сам вижда всичко. За него това е не просто път към зрението, за него също е приключение.

“Влакът е бял, с червено и зелено. И е много чист – не като нашите в България”, говори майката.

Все още са в Берлин и тя решава да вземе участие в разговора. Описва големите сгради и малките, красиви къщички след това. Извън Берлин картините се сменят бързо. Полята са зелени, а юнското слънце грее весело.

Тя описва и това, тъй като И. познава цветовете, както и лъчите на слънцето. Слепотата му е медицинска грешка. До петата си година е можел да вижда с едното си око. Слабо, но е виждал. До първата операция в България и до новата лекарска грешка. Сега той не вижда нищо, но познава цветовете, както и лъчите.

Тя става все по-въодушевена. Разказва за цветята покрай релсите, за джуджетата в градините на хората, за ветрогенераторите. Тя търси, вижда всяка малка подробност, за да може по-добре да му опише. А усмивката му я кара да говори все повече.

Различията с България са особено интересни. Целият този ред ѝ прави голямо впечатление. На него също. Щастлива е, че нейните очи могат да са и негови.

Заедно наблюдават с интерес и хората във влака. Възрастната жена срещу нея има красиви, младежки очи. “И младежки глас”, добавя той.

Вече са близо до края на континента. Скоро ще са на остров Рюген.
След прекачване в Щралзунд пътуват към Берген на Рюген – тяхната цел за днес. На гарата ги чакат. Домакинята им – М., живее от 30 години в Германия. Ще им помогне в болницата, но това е чак утре. Сега е време за почивка. И. обаче не е изморен. Той иска да види всичко, не само гарата, влаковете и полята. Иска да наблюдава живота на хората от острова… през нейните очи. М. ги води в близкото село.

Той знае, че по уличките няма асфалт, но пък са равни и чисти – усеща го. Скоро знае, че покривите са от слама. “Но са по-добри от другите”, обяснява М. “И по-красиви”, допълва Тя.

И. и тя имат игра. Той слуша гласовете на хората, които минават покрай тях и казва колко са възрастни. И винаги познава.
Той разбира, че германците не го приемат за различен, за увреден, дори децата не го зяпат. И се усмихва, и е спокоен.

И не, те не са влюбени. Но виждат през едни и същи очи…

На следващия ден са готови за ново приключение. Ще пътуват към Грайфсвалд, където е болницата – една от най-добрите болници за увреждания на зрителния апарат. Имат час за преглед.

А това е последната им спирка… засега…

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)

| от Александър Бояджиев |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.

Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.

Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.

20160208054949!Wildschein,_Nähe_Pulverstampftor_(cropped)

Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117

Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.

През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.

В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.

Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.

Wild_Boar_Habbitat_2

Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197

Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.

Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.

От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.

Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.

Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.

 
 
Коментарите са изключени

Да криеш любовника си на тавана цели 10 години

Колко дълго можете да пазите своята изневяра в тайна? Година? Може би две? А какво ще кажете за цели десет години? Това също би могло да се случи, но Доли Остерайх вдига летвата твърде високо. Жената не просто се възползвала от своя любовник, а го държала на тавана в периода на връзката. Очевидно изневерите са били различни през 30-те години на миналия век. Мнозина биха нарекли подобни отношения „сексуално робство“, ала сякаш и двете страни са били доволни от постигнатото. Да започнем всичко отначало. Доли се жени за своя съпруг Фред Остерайх (заможен производител) и по всичко личи, че двамата изживяват своята приказка.

Публичният им живот е пример за останалите богаташи, те са винаги усмихнати, изглеждат щастливи на всяка снимка и във всеки един момент показват своята любов. И историята продължава така до фаталната 1913 г. с едно много специално запознанство. Дали годината е фатална или съпругата е изморена от брачния живот, не можем да знаем, ала съдбата си знае работата и понякога действа без задръжки. Госпожа Остерайх се обадила на своя съпруг и го помолила да изпрати работник от фабриката, за да погледне счупената шевна машина. На вратата почукал 19-годишния Ото Санхубер с надеждата, че ще успее да спечели доверието на началството си, както и по-добра заплата. Домакинята отворила вратата, носейки прозираща копринена роба и дълги чорапи.

Мнозина подозират, че в този ден шевната машина не била ремонтирана. Младият Ото щял да „обърне внимание“  на много от домашните уреди в дома на своя началник. Освен това, когато липсвала възможността на домашния уют, любовниците се възползвали от близките хотели, за да продължават своите занимания. Съседите пък не одобрявали подобни действия и многократно съобщавали за извънбрачните забавления на съпругата, докато Фред се труди за семейния бюджет. Една вечер и той решил да повдигне въпроса и най-накрая да реши как ще продължи животът му. Доли отвърнала, че Ото бил само нейният полу-брат по душа, с когото прекарвали времето си заедно, говорейки за най-различни теми от живота. И за допълнително успокоение потвърдила, че отношенията им били само платонически и младежът бил средство да се запълва времето на домакинята, докато се върне съпругът.

Този отговор не донесъл достатъчно покой на съпруга и Доли взела важното решение – изпратила Ото на тавана. Мнозина биха отказали подобно предложение, ала Ото нямал семейство. На тавана имал само легло и маса, луксът не бил толкова добре осигурен за него. Интимният роб обяснявал често, че отношенията им били като тези на майка и син, ако изключим някои други подробности. Самотните вечери били време за отдаване на друго хоби – писането на любовни и криминални истории с псевдоним. Доли помагала на своя любовник да ги публикува, използвайки своята влиятелна фамилия. Следва и по-добрият въпрос: как е възможно Фред никога да не разбере, че Ото е на тавана? Някои вечери мъжът чувал шумове от тавана, ала не допускал и в най-дивите си фантазии, че ще бъде част от историята в категория „глупави хора“. Неговото заключение от необичайните шумове е вярата, че горе има призраци.

След 5 години със странните шумове, мъжът най-накрая предложил да се преместят в друго жилище. Доли нямала нищо против, но искала домът им да има таван. Ото бил освободен от своята клетка и изпратен по-рано в Лос Анджелис, за да очаква новия си постоянен адрес. Веднъж щом локацията става ясна, Ото изпреварва новодомците и се настанява в своята нова килия. И точно тук се случва драматичният обрат. През 1922 г. (близо десет години от началото на аферата) семейството започва един много сериозен скандал. Любовникът слушал и в един момент се притеснил много за здравето на своята любима. Хукнал надолу по стълбите с две от пушките на домакина. Фред най-накрая осъзнал защо някога е чувал шум на тавана и какво са имали предвид всички съседи относно полубрата на Доли. В опит да получи някакво възмездие за една от най-дългите изневери в историята мъжът напада любовника и получава три изстрела в гърдите, при това от собствените му оръжия. Докато нещастникът издъхвал, любовниците мислили версия за смъртта му. Окончателното решение било да инсценират обир. Доли била заключена от Ото в килера на дома, докато той свалил часовника на Фред и се скрил на тавана.

Тропнал няколко пъти силно от тавана, за да даде знак, че е добре скрит, а Доли започнала да крещи за помощ. Полицията повярвала на тази версия, а съпругата бързо решила да започне отначало живота си, карцирайки за пореден път любовника на тавана в новия си дом. Историята можела да се повтори, докато не се появил Хърман Шапиро – брокерът на недвижими имоти. Вдовицата започнала да се влюбва и решила да даде скъпия диамантен часовник на бившия си съпруг – същият е обявен за откраднат, както се досещате. Хърман си спомнил заглавията във вестниците, получил една нескопосана история като отговор и си заминал. Същата вечер се появява и третия любовник на Доли (точно така, много са). Рой Клъмб помогнал за изхвърлянето на оръжието на престъплението. След един скандал през 1923 г. Рой отива в полицията и разказва всичко от часовника до инсценирането на обира. Следва арест и само един интересен въпрос: как жената успява да се заключи в килера сама?

Разпитите били дълги и изморителни, затова Доли помолила Хърман да занесе храна на нейния полу-брат. Ото бил толкова щастлив, че вижда друго човешко същество от години и бързо разказал цялата си история. Най-накрая историята започнала да се нарежда. Хърман изгонил Ото от дома, а той, осъзнавайки, че ще бъде издирван за убийство, бяга в Канада. Всичко останало било запазено в тайна поне за още няколко години, когато брокерът среща Ото и Доли отново. Това е и последното му посещение в полицията. Следват арести, а различните печатни издания успяват да продават тази история цели 8 години след разплитането на сагата. Справедливостта също не успява да тържествува. Убиецът можел да получи доживотна присъда, но след като 7 години не бил обвинен, давността по делото е изтекла. Същото важало и за неговата половинка. Доли се оженила, изненадващо не за своя тавански секс роб, а за мъж, с когото имала афера цели 30 години. Нейният любовник напуснал за последен път Лос Анджелис и никога повече не се върнал. Доли умира през 1961 г. на 81 години, а съдбата на Ото така и не става ясна, кариерата му на писател не тръгва в правилната посока, а и никой повече не се интересува от него.

 
 
Коментарите са изключени

Бетонът на римляните е много по-добър от бетона ни

Стоманобетонът е чудо на съвременната индустрия и част от основата на цивилизацията, каквато я познаваме. И все пак съвременният бетон има своите недостатъци. С течение на времето водата си прокарва път в бетона и води със себе си ръжда, а след това се разширява и го напуква. Как тогава древните римляни са били в състояние да изградят структури, които биха могли да издържат 2000 години, дори и в люти морски условия?

„Римската рецепта“, пише Гардиън, „държи заедно кейове, вълноломи и пристанища. Освен това, за разлика от съвременните материали, древните с течение на времето стават по-здрави.“ Учените откриха химичен процес в сместа от вулканична пепел, вар, морска вода и парчета вулканични скали, която римляните ползват: солената вода и вулканичният материал могат да продължат да взаимодействат и така да създават нови съединения (един вид нови минерали), подсилващи бетона с времето.

Мари Джаксън, геолог от Университета в Юта, е съавтор на проучване, което се занимава с тези скорошни открития за състава на римския бетон. Използвайки чувствителни електронни микроскопи, както и други инструменти и технологии, Джаксън казва, че тя и колегите й могат да наблюдават „малките естествени лаборатории в бетона, да видим как  точно са минералите в него, последователността на възникналите кристали и техните свойства“.

Всичко си идва на мястото, когато изследователите осъзнават, че материалите, които откриват в древния бетон (и които не очакват да намерят в него), не са добавяни съставки – те са плод на последвали химическа реакция между съставките на самия бетон. Компонентите в сместа се разтварят, взаимодействат и се променят, оставяйки нови материали да кристализират през вековете. Днес хората, които работят за създаването на нови подобрени строителни материали като, например, бетони, които се самопоправят, могат да научат много от тези открития.

Днешният бетон обикновено се прави от кварцов пясък, варовик, глина, креда, както и други съставки. Добавете вода и възниква екзотермична реакция, свързваща чакъла или пясъка около стоманена арматура. Но след като бетонът изсъхне, няма повече реакции.

 
 
Коментарите са изключени