shareit

Една различна гледна точка за българското образование

| от Аделина Стефанова |

Статията, в която дипломант от СУ разказва за студентското си преживяване във Факултета по журналистика и масова комуникация, освен че стана повод за поредната дискусия за състоянието на висшето образование у нас, направи и нещо много важно – осветли малко от всичко, което се случва зад затворените врати на държавните университети.

Като възпитаник на държавен университет с категоричност мога да твърдя, че посочените практики в статията на Калоян Константинов се прилагат на много места. Задължителното купуване на книги на преподаватели – това е може би най-старият трик, който ти гарантира минимум тройка на изпит или курсова работа. Присъствието на лекции пък вдига оценката с поне една единица. С тези критерии може да ти се прииска направо да се отпишеш от курса! Статията ме провокира и аз да кажа – да, преживях го и разбрах, че има резон в клишираното недоволство от типа „вишуто образование в България не струва“. Тъжно е това, но е факт от доста години. Затова и куп млади хора заминаха да учат в чужбина, затова и аз записах магистратурата си в частен университет и си обещах, че кракът ми няма да стъпи в български държавен университет. Обмислях да уча в чужбина, но реших първо да натрупам професионален опит. И така, съвсем случайно – покрай работен ангажимент, се сблъсках и с един частен бизнес университет, който буквално върна надеждата ми в българското образование.

По време на работата си с преподавател от въпросния университет, Висше училище за застраховане и финанси – доц. д-р Наталия Футекова, имах възможност да усетя атмосферата там, да присъствам на различни отворени лекции и да наблюдавам различни техни проекти. Спомням си, че бях силно впечатлена от съвременните методи на преподаване и от самите лектори. Преподаваха хора от бизнеса, които са успешни тук и сега, а не се позовававаха на теория, закон или нещо друго в дебелите книги, написани преди десетилетия. Пълен контрапункт на лекциите в държавния вуз, където липсваха занятия, които дават реални практически умения, информацията не беше актуална, нямаше го погледа в бъдещето… нямаше дори и следа от настоящето.

Наблюдавайки отстрани как работи ВУЗФ, в мен се зароди силното желание да дам втори шанс на някое висше учебно заведение в България. Записах се в една от магистърските им програми. В онзи момент бях едновременно много доволна от избора си, но и разочарована от себе си, че бях изгубила 4 години в нищоправене, просто за документа, който впрочем последствие не ми помогна и кой знае колко…

В частния университет буквално се родих. Лекциите бяха полезни!!!, интересни и напълно съобразено с работещите хора. Е, беше малко по-скъпо от магистратурите държавна поръчка, но си струваше. А и както е казал големият Питър Дракър: “Ако си мислите, че образованието е скъпо, пробвайте с невежеството.” Работата не ми пречеше на образованието, нито образованието на работата – проблем, който е изключително голям в държавните университети. Преподавателите и екипът в самия университет „вибрираха“ на нашите честоти. Ако нямаш възможност да присъстваш на занятие, получаваш материалите от лекцията или упражнението по електронен път. Можеш да говориш с преподавателите по всяко време, както и да търсиш професионалното им мнение и менторство за различни проекти. Следването в университета си беше като работа – от теб се очакват резултати, а ти сам решаваш как ще ги постигнеш и каква част от времето си ще отделиш за лекции и упражнения.

На сухата статистика и остарелите шаблонни теории се гледаше като необходимо зло, но пък практиката, която ги съпътстваше, правеше всичко смислено и интересно. Беше си беше различен свят, където образованието имаше смисъл, защото ми помогна и за професионалното развитие. Ако преди хората са завършвали професионално образование в дадена област и след това са работели в нея през целия си живот, то днес скоростта, с която се появяват и изчезват цели професии, обезсмисля тази функция на образователната система.

Личният извод, който направих за себе си от опита си в държавен и частен университет, се свежда до това, че първият обезличава младия човек, опитвайки се да го постави в рамки, докато вторият възпитава в посоката на отворено отношение към промяната, критично мислене и способност за учене през целия живот. Новата роля на образованието е не да възпитава „добри работници“, а да създава критично мислещи и отворени към промяната хора, които са бързо адаптивни и са способни да се справят с широко разнообразие от задачи, възникващи в зависимост от постоянно променящата се среда.

Тази нова роля на образованието се осъзнава само от частните университети у нас. Наистина се надявам да има смисъл от всичко изказно по темата досега. Наистина се надявам и да се осъзнае критичната нужда държавните ни университети да се променят.

 
 
Коментарите са изключени