Една българка в UK в навечерието на Brexit

Преди референдума в Обединеното Кралство всеки, всичко и всички обсъждат само това. Питат ме и за моето мнение. Да си призная честно, вече мнение по въпроса нямам, защото темата я предъвквах, умувах, прехвърлях по всякакви начини в главата си до един етап, в който вече си казвах: „Майната им, нека излизат, всички са расисти, anyway!“

Не мисля какво ме е накарало да остана тук – емигрант ли съм, или не. Стереотип ли съм, или не. Нискоквалифицирана ли съм само защото съм българка и трябва ли да се чувствам неудобно от това, че съм единствената чужденка сред колегите си?

Точно тук обаче се вмъква и най-големият въпрос – за политика, расизъм, патриотизъм и национализъм ли говорим тук или за манталитета на едно общество?

Опитах се да се поставя в позицията на британец, а не на българин във Великобритания: Споделям идеята, че всеки народ трябва да защитава принципите на държавата си (освен ако не я мрази) и да поставя най-отгоре националните интереси. Бих искала просто да си бачкам и парите да си падат. Простичко. Не виждам как бавната рецесия ще съсипе живота ми в дългосрочен план, наистина. Затова и всеки средностатистически британец не се замисля над това. Те искат да знаят дали ще им се вдигнат заплатите, ще има ли банани за ядене по всяко време на годината и ще могат ли да покажат баджак на слънце за повече от един ден на 12 месеца.

Но когато стане въпрос за „сложни политико-социо-икономически въпроси“ всеки иска да бъде чут. Всеки има мнение да сподели с тълпата. Ако мислим, че само ние, българите, по всеки въпрос, то трябва да чуем британците – и те са специалисти. Особено по социални въпроси и темата за демокрацията.

Тук нещата вече стават сложно оплетени – като схемата на ръгби мач, но само с 2 дивизии. Едната – крещяща пред телевизора на Дейвид Камерън и Джереми Корбин, другата – на Борис Джонсън и Найджъл Фараж (добрият стар Найджъл, познат на българите до болка). Какво обаче прави крещенето, непрекъснатото обсъждане, анкети и изказани страсти по един важен въпрос толкова страшни? Пропагандата.

Двете крайни страни – оставаме или се махаме – без средно положение, без компромиси. Англичаните са изплашени – истински. Заради безкомпромисното пропагандиране на кампанията „против ЕС“, толерираща расизъм, разделение, изкривяване на национализма към омраза към различието и патриотизъм, скрит зад маската на “изгонване на чуждото”. От намазаното с негативизъм название „емигрант“ и неговото асоцииране с националностите на румънци, българи и турци. От лъжите, укриване на фактите, преувеличаване на статистиките, които валят от всяка медия, билборд и дебат.

Те отразяват разбиранията за Европейския съюз през призмата на необразования англичанин. Тъжното е, че кампанията за напускане използва най-лесния начин за подкрепа – омразата, расизма. Използва ги до такава степен, че депутат трябваше да загине в резултат на „английския национализъм“. Тук идва и най-голямото разделение сред хората относно референдума – това на изплашените и това на нахъсаните. А от там и двете кампании – на обяснението и пропагандата. Докато Корбин и Камерън се опитват да обяснят ползите на членството в ЕС, Джонсън говори за огромния принос на Англия от изнасянето на шоколадови торти към Франция и удоволствието, което всички „патриоти“ ще изпитат, когато видят, че ЕС им се моли да останат. Хубаво, че е Великобритания, че да ядем торти. Беше ни приятно!

Необразован народ се управлява лесно – и Хитлер го е знаел. Но е още по-лесно да използваш предубеждения и криворазбран патриотизъм, за да накараш всички да повярват в изкривената ти представа за идеална държава. Затова аз се надявам Камерън и Корбин да викат по-силно. Сигурна съм, че ще бъдат забелязани от тези, които не носят празна глава на раменете си. Не защото ще ми е по-лесно, ако Англия остане в ЕС. А защото все още вярвам, че не ми е писано да живея в свят, управляван от омраза, корупция, разделение и предубеждения.

Сигурна съм, че и след 23 юни ще продължавам да бъда разпитвана дали идвам сама в Англия и с какво точно се занимавам тук, всеки път, щом подам паспорта си за проверка на летището. И ще си мисля: „Добре дошла в Европа!“