shareit

Един ден в Париж

| от | |

Емануил Одаджиев

„Това трябва да е!!!“ – казваш си, взирайки се в голямото сияние пред теб, на път от летището към града. Сякаш целия град гори и ти виждаш заревото в тъмнината на вечерта, но истината е съсвсем проста – навлизаш в един от най-добре осветените градове в света.

Париж. Всякакви хора преди това са ти казвали, колко е хубав, колко е гаден, как го мразят, как го обичат, как вони, как мирише на парфюм, колко готини са француз(ойк)ите, какви гадове са…но сам си знаеш, че истината е твоята истина…

На пръв поглед е обикновен, забързан и дори истеричен като София (може би, защото прекалено сме обременени с този град), но в последствие разбираш, че си попаднал в местенце със силно минало, собствено настояще и неизбежно бъдеще, град с Дух. Ако си обикновен, първия ти сблъсък е с метрото – Гранде, както биха казали в съседната страна. И колкото и да е голямо, с много линии и станции, толкова е и организирано и предлага множество връзки на възлови места и гари. Не може да си позволиш лукса да скучаеш чакайки, защото влакчетата са през 2 минути. А на повърхността се чудиш, на къде първо да поемеш?! Лувъра, Айфеловата кула, Нотр Дам, Монмартр, Шанз-Елизе, Триумфалната арка, Мулен руж, Болонския лес…

И обратно на туристическата традиция, се запътваш към Ла Дефенс – модерната част на града. Излизаш от дупчицата под земята и се оказваш в Ню Йорк (?!) Не, просто французите също си падат по високите сгради и са си направили бизнес градче, с една Гранде Арк. А тя, арката, наистина е огромна и се чувстваш леко мъничък и нищожен, застанал под нея. Обръщаш се на 180 градуса, взираш в далечината пред теб и виждаш на около 2 км – (изненадаааа!) Триумфалната арка. А пред нея пък, пак в права линия, на около километър е арката пред Лувъра, а пред нея е пирамидата. Милите парижани са направили една наистина дълга осечка с три арки по нея.

Интересно, казваш си, сигурно има смисъл от това, но колкото и да се пънеш, не намираш такъв.Сещаш се за Дан Браун, но нямаш никакво време за конспирации, затова се грабваш и отиваш към Айфеловата кула, като всички останали, защото си още зелен за парижките потайности.

Голяма е, безспорно. И внушителна. Хубав монумент за 100 годишнината от Революцията. Обаче интересното е, че точно под нея група брейк денсъри, развличат обществеността с красивите си танци. Хубаво е. Горе обаче е ветровитито и шапките отхвърчат, но пак е хубаво. Разбираш, че се намираш в един наистина огромен град и си задаваш въпроса, дали парижани са грандомани, а?

Пропуснах да отбележа, че постоянно си в компанията, на хора с апарати, камери, телефони, веещи се карти, сочещи с пръст на някъде. Това е поради простата истина (в началото е трудно да го осъзнаеш), че си един от тях, един от странните и досадни същества наречни туристи. С тях си навсякъде!

Вече си долу и си видял невероятния град от облаците, пееш си „I believe I can fly” и решаваш да се повозиш с лодка по Сена. Обичайният маршрут е от Айфеловата кула до Нотрдам, а на теб много ти се иска да не си обичаен, обаче няма как. Следват забележителностите Musee d’orsay, Louvre, St Germain de pre, Hotel de Ville и Notre Dame. На последната спирка слизаш и се запътваш към прочутата катедрала, очаквайки от някъде да се покаже Квазимодо, гонейки Есмералда. Вътре не е много по различно от всяка една друга голяма катедрала в Европа, а забавната част е, че въпреки многoто табелки със забрана за снимане и сърдитите чичковци, правещи забележки за това, навсякъде се чуват звуци от щтракане, а по смелите дори използавт светкавици. На излизане виждаш как група японци „ограбват” машината за сувенирни монети, сякаш са спечелили джакпот от ротативка.

Време е за среща с гениите, време за малко интелектуално пиршесво. Ето го и Лувъра. Обстановката е като на футболен мач, само дето няма семки за суетящите се туристи. Слизаш под пирамидата и разбираш, че ще ти трябва упътване за да разбереш, къде е Джокондата. А то е там, на около 30 езика, но не и на български, естествено. Взимаш си простосмъртното упътване на англииски и се запътваш към Мона Лиза, защото, няма какво да си кривим душата, 80% от посетителите идват за да видят само нея, въпреки, че определено има какво да се види друго, но то по-скоро е от музеен-исторически характер, докато да видиш творбите на гениите от Импресионизма, Сюрреализма или Кубизма, трябва да обиколиш различни местенца в Париж.

Както и да е, стигаш до мястото и заварваш една тълпа вперила неразбиращи очи в творбата на един неразбран човек, но важното е да се снимаш с прочутата картина на Леонардо от Винчи и евентуално да я постнеш във Фейсбук.

Един ден в Париж!

 
 
Коментарите са изключени за Един ден в Париж