shareit

Един Азис в The New York

| от |

Поп-културата е най-динамично развиващото се подразделение на комерсиалното изкуство, спор няма. Доколко тя самата минава за вид култура е полемика, в която хората влизат често и мненията са толкова крайни, че консенсус никога не е бил постижим. Затова да го оставим настрана.

Подобен вид спорове, изпадане в крайности и дори ругатни, предизвика появилата се вчера „класация“ в американското издание The New York Times, която дава „25-те песни, които определят накъде отива музиката“. Най-яркото различие, което силно разтресе родните почитатели на по-качествените звуци, е присъствие на името на Краля на чалгата у нас – Азис, редом до името на Дейвид Боуи. Безспорно Боуи е новатор и артист от друго ниво, а разликата между двамата е като разликата в културната динамика на родното село и някоя европейска столица. Обстоятелството, че съществува място, където Азис би попаднал до името на Боуи, при това в класация на издание, което минава за престижно, не просто потресе родната музикална общnост. То й каза, че всичко което е мислела, правила и в което е вярвала до този момент няма значение. Чалгата може да е редом до звуците на Боуи и това е окей. Защото сме 21 век, защото сме модерни, защото сме отворени, защото някой има повече лайкове.

Журналистът Ницу Абиби – съставител и автор на въпросната класация, изтъква като най-ярка причина за поставянето на родния певец в преброяването, фактът, че хитът му „Хабиби“ има над 20 млн. гледания в Youtube. Името на журналиста пък стана повод за бъзици сред онлайн активистите, като те с присмех изтъкваха, че може би именно то е повлияло избора му. Като по този начин се опитваха да принизят, елементаризират, унищожат и деактивират тежката дума на изданието и на Абиби като негов представител. Донякъде им се получи. Абиби беше унизен, предимно заради името си и очевидно лошия си музикален вкус, а не толкова, заради причините за съставянето на класацията и аргументите, които изтъква в статията си.

Според много критици живеем във времето, в което поп-културата е слязла на нивото на руското кабелно вариете, принизена е до висококалорична бърза закуска, с която толкова си свикнал, че може и да мине за гурме. Поп-културата лази по дъното и най-страшното е, че не прави опити да излезе от там, а затъва все повече.

На много нива обаче, поп-културата има и своите добри примери. Най-силният й коз е, че тя произвежда толкова много неща, че вероятността в нея да няма поне едно качествено произведение, е изключително малка. Количествените натрупвания, които водят до качествени изменения, е поговорката, която работи най-силно за поп-културата. Тя произвежда количество, почти без качество, което обаче влияе на масовия вкус, изменя гледните точки и носи натрупвания. Не добри в повечето случаи. От време на време обаче, изважда по някой качествен представител. Някой или нещо, което блести малко по-силно от останалите в масовото заливане от некачествена музика, книги, кино и телевизия. Нека не се бъркаме обаче, Азис не е сред този малък 1% от количественото натрупване.

Простите обстоятелства доказват безспорно, че наистина живеем във времето с най-много некачествена музика на глава от населението. Еднотипни мелодии и артисти, еднаквост принизена до най-долни и нисши нужди, като „оплакване на окото“, безнаказани кражби от чужди медии и други звезди, липса на уникалност и индивидуалност са само част от проблемите. Най-големият е липсата на нов и оригинален звук. Всяка поп-песен звучи като предишната. А масовостта, пренасищането с информация и свръхдостъпът до всичко това води до най-често срещания проблем в наши дни – повтарянето до изтъркване на нещо, което някъде, някога е работило добре за своите създатели. По тази причина имаме филми като „Здрач“, „Дивергенти“, „Петата вълна“, „Бързи и ярости“, книги като „Петдесет нюанса сиво“ и силно вярвам, артисти като Ариана Гранде и Джъстин Бийбър.

Последният също влиза в класацията на Абиби за The New York Times, при това на първо място. Няма да спорим дали песента му „Sorry“ е най-доброто, което Бийбър е произвеждал в последните години, просто защото в основата си самият спор е еклектика на две неща, които не могат да бъдат свързани принципно. Песента „Sorry“ e добра само в конкретиката, че е продукт на своя създател, тоест самият той като артист и като имидж е изключително ниско ниво, но извън тези обстоятелства, тя минава за лош второкачествен поп.

Класацията на The New York Times и в частност на господин Абиби обаче, ни напомня, че именно тези 25 песни са саундтракa на нашето време и поп-културата, в която живеем. Дали аз, вие или те, сме я избрали лично, е друга тема. Всеки, който питате ще ви каже, че не е правил този избор. Но ето ни тук, с песните на Джъстин Бийбър и Азис, които ни преследват от всяка станция и канал. Как сме стигнали до този момент? Нито един индивид не би избрал тази музика самосиндикално, но масата би го направила без да се замисли. Къде обаче индивидът се отделя от масата и той би имал възможността да влияе? Присъствието на Дейвид Боуи е отговорът на този въпрос.

Дали от друга страна обаче, присъствието на Азис в подобно преброяване е потресaващо? Изобщо не трябва да се съмнявате в това. То е такова и е още по-страшно, защото всички ние знаем, че по никакъв начин не можем да повлияем на обстоятелствата, с които да го променим. То е потресаващо, защото издава липсата на култура и минимален интелект, да не говорим за усещането за ритъм и музикален вкус или за ограничения светоглед. То е такова и защото най-вече ни казва, че качеството отдавна се е променило за сметка на количеството, което се трупа под формата на лайкове, слушания, гледания и хаштагове.

Човек винаги е обърнат към миналото и в този ред на мисли, ние не знаем каква следа ще остави днешната музика и какво влияние ще произведе върху културата и обществото на бъдещето. Години на музикални натрупвания са доказали, че човек силно се влияе от онова, което е било и рядко мисли, за онова, което ще бъде. Всеки артист говори за бъдещето, за показването на онова, което иска да е в едно илюзорно и утопично „ще“. Самият Азис го прави в разговора си с журналиста от The New York Times, и все пак в клипа на парчето си той имитира позабравения имидж на Джордж Майкъл от 80-те.

Годините на музикални течения и случвания са ни научили, че никога не може да познаем какво ще се слуша и ще остане в бъдещето. Какво ще се превърне в класика. Кое ще бъде определено като шедьовър и кое ще потъне в забвение. Преди класическата музика да бъде определена за такава, е била именно музика на масите, същото важи за рока, да не говорим за блуса и джаза, които са били заклеймявани като „музика на черните“, „негърска музика“ и съответно определяни за некачествени. Пънкът, рокът и други течения са били смятани за ниски и пошли, защото са носели послания на поквара, на Сатаната, на лекотата на битието. Бийтълс не са можели да си намерят продуцент, защото са пеели по пъбове и са били еквивалент на бой-банда с леки песнички. Дори в най-големия си пик на тях отново е гледано по този леко елементарен начин, заради истеричните им фенки. Години по-късно нещата не стоят така обаче. Нито за Бийтълс, нито за изброените по-горе музикални течения.

Разбира се, не всичко произведено в онези времена става, новаторите се броят на пръстите на ръцете ни, и затова ги помним. Индивидуалният подход в масовостта винаги е онова, което работи най-добре и издържа проверката на времето.

В този ред на мисли, класацията на The New York Times, където на 25 място ярко грее Азис, ни показва за пореден път, че не знаем нищо за бъдещето и най-вече за бъдещето на музиката, с чието липса на качество все по-често се примиряваме. Как и по какъв начин чалгата ще импликира и повлияе във времето и на вкуса на поколенията е мистерия, но че ще го направи е сигурно.

Дали Азис е артистът, който бихме искали да ни представи пред музикалния свят? Определено не. Но като се замислим нито един роден артист не попада в подобна класация, ако сега трябва да съставим такава. Нивото на българската популярна музика е по-ниско и от нивото на световната такава. Което е жалко и тъжно, но в никакъв случай не е изненада.

Когато погледнем класацията на The New York Times и видим имената на останалите песни и артисти попаднали в нея, някак е ясно, че всеки един заслужава да бъде там, а влиянието му във времето и пространството няма да бъде такова, на каквото той, продуцентите му или авторът на статията се надяват.

Лошият масов вкус е болест на ограниченото мислене, на крайностите, на тоталното отрицание и отказването да погледнеш нещата от друга страна. Нека това не ви разстройва. В случая оставете времето да свърши своята работа, както умее най-добре – да закопае онези, които в крайна сметка нямат значение.

 
 
Коментарите са изключени