Джоан Роулинг: Не е ли време да оставим приютите в приказките?

| от |

Джоан Роулинг, писател, автор на поредицата книги за Хари Потър, за Гардиън

Беше черно-бяла снимка във вестника. На нея имаше малко момче, заключено зад преградата на леглото си в сиропиталище. В ръцете си стискаше телените решетки, а по лицето му се четеше агония. Нямаше да има „Лумос“ – благотворителна организация за деца в сиропиталища, ако не бях видяла тази снимка. Усетих срамен импулс да прелистя страницата, да я скрия, да не я гледам.

Можех да се опитам да оправдая този импулс с това, че в онзи момент бях бременна и се чувствах уязвима. Тъжната истина е, че инстинктивната ми реакция към тази снимка е метафора на отношението, позволило неоправданото затваряне в сиропиталища на 8 милиона деца по света. Засрамена от този рефлексен отказ да я видя, обърнах страницата и прочетох статията. Говореше се за кошмарните институции, където деца на около 6-годишна възраст бяха поставяни в клетки през по-голямата част на деня и нощта. Откъснах статията и на следващия ден започнах да пиша писма до всички, които мислих, че имат влияние в тази област. Това доведе до бързото създаване на организацията „Лумос“, чието име всъщност е думичката в „Хари Потър“, с която магьосниците „извикват“ светлината в тъмното. Част от нашата работа в „Лумос“ е да даваме светлина в живота на тези милиони деца, разделени от семействата си заради причини като бедност, дискриминация или увреждания. Шокиращата истина е, че по-голямата част от тези деца имат родители, които не могат да се грижат за тях. Те не са сираци. Повечето са настанени в приюти от семейства, които са твърде бедни, за да ги осигурят или заради липса на местни образователни и лечебни заведения, особено за деца със специални нужди. Малцинство са тези, които нямат родители или седенето вкъщи не е в техен интерес. Те често са настанявани в сиропиталища, защото няма друга алтернатива. За тези деца животът прилича на най-мрачните приказки на братя Грим.

Жоржет Мълхеър, главен изпълнителен директор на „Лумос“, разказва как една Коледа занесла бонбони на 270 деца от приюти. Това, което открила там, било кошмар. „Навън беше минус 25 градуса, нямаше отопление, децата лежаха и трепереха в леглата си, облечени с всички дрехи, които имаха и увити в овехтели одеяла“, разказва тя.

„Отново и отново, когато чета статистиката за 8 милиона деца, разделени от семействата си по света, съм втрещена и невярваща. „Как е възможно това да се случва, без целият свят да знае?“, питат те. Отговорът всъщност е доста прост: „Какво по-лесно от това да запушиш устата на дете? Особено дете с умствени и физически увреждания, което е изоставено от семейството си, убедено, че това е най-доброто. Сега има изобилие от научни доказателства, че институциите са причинили неизмерими и понякога непоправими вреди на тези деца. Децата в приюти е много малко вероятно да получат образование или да бъдат физически и психически здрави. Недохранването е често срещано. Тези деца е много по-вероятно да станат жертва на насилие или трафик. Ефектът върху бебета е практически хроничен, много от тях не се развиват или умират.

Въздействието от липсата на любов и внимание е дълбоко. Това може да доведе до спиране на растежа, забавяне в развитието и психологическа травма. Виждала съм бебета, които са се научили да не плачат, защото знаят, че никой няма да дойде. Срещала съм деца, които отчаяно се нуждаят от обич и търсят скута дори на непознат. Откъснати от обществото, институционализираните деца се връщат в света със своите шансове за щастлив и здравословен живот, често не могат да си намерят работа и живеят живот в бедност и зависимост. Решаващ е моментът, че тези ужасни последици се случват на деца от всички видове институции, включително и тези, които са добре обезпечени. Решението не е в изрисувани стени, по-удобните легла и плюшените мечета. Решението не са институциите.

Добрата новина е, че това е един напълно решим проблем. След успеха на „Лумос“ в няколко страни, организацията счита, че институционализирането на децата може да бъде ликвидирано в световен мащаб до 2050 г., тоест още по време на нашия живот. Когато има инвестиции и приобщаващо образование и здравеопазване , когато уязвимите семейства получават помощ за бедност, липса на заетост, социални и медицински проблеми. Когато се насърчават осиновяването и приемните семейства, които са алтернатива за децата, които не могат да бъдат с родителите си. Когато културата на институционализиране се заменя с такава, която дава приоритет на помощта едно семейство да остане заедно. Тогава децата могат да преуспяват в рамките на своите семейства и общности. Международните донори играят жизненоважна роля в това отношение.

Прекратяването на практиката на водене на децата в институции е не само морално задължение, но има и икономически смисъл. По-рентабилно е да се подкрепя едно семейство, а не едно дете в институция. Това намалява дългосрочните разходи, тъй като децата, израснали в семейства е много по-вероятно да бъдат самостоятелни в бъдеще.

Ние знаем, че нашият модел работи. Откакто „Лумос“ започна да работи в Молдова през 2007 г. децата в институциите са намалели със 70%, въпреки хроничната политическа нестабилност. В Чехия броят на децата, изпращани в институции е намалял с 16% през изминалата година. През 2020 г. в Чехия може да няма нито едно дете в приют. Откакто „Лумос“ започна да работи в България, децата в сиропиталища са с 54% по-малко. Приемането на нови деца в приютите е намаляло с 34%, а броят на приемните семейства се е увеличил с 440%, от 357 до над 1600, осигурявайки необходимата семейна среда на децата, които в противен случай биха били в институции.

Ангажиментите, поети от ЕС, САЩ и Световния алианс за деца – обединяването на държавни и частни донори, както и неправителствени организации като „Лумос“, са създали важен прецедент за други желаещи да помогнат. Много милиони хора по целия свят искат да видят края на вредната и ненужна практика на институционализирането. Всеки има своята роля в това, което е точно идеята на социалната кампания #letstalklumos , започнала миналия месец. Поддържането на този въпрос жив и разпространяването на информация е много важна част от промяната на бъдещето на тези деца.

Аз наскоро се ангажирах да бъда президент на „Лумос за живот“. Това е моята мечта, че до края на живота ми самата идея да откъснеш дете от семейството му и да го заключиш някъде ще изглежда като нещо от жесток, измислен свят. /БГНЕС

 
 

Netflix инвестира още повече милиарди за оригинално съдържание през 2019

| от chronicle.bg |

Netflix влага огромни усилия в развитието на портфолиото си с авторски проекти. „Fyre: The Greatest Party That Never Happened“, „Black Mirror: Bandersnatch“ и „Tidying Up with Marie Kondo“ са само част мастодонтите на платформата. Те имат едно общо нещо помежду си – струват много пари.

Миналата година компанията имаше бюджет от $12 милиарда долара за проекти. Тази година той ще е $15 милиарда.

„Вярваме, че [Netflix] може да инвестира повече тази година с цената да забави развитието си за момент, но да спечели в дългосрочен план“, казва Бен Суинбърн от Morgan Stanley. В същата графа бюджетът на Netflix през 2017 година е $8,9 милиарда. Някой маркетолози прогнозират през 2020 той да достигне $17,8 милиарда.

„Колкото повече пари вкарваш, толкова повече хора ще намерят нещо интересно за гледане на сайта ти“, сподели Рийд Хастингс изпълнителният директор на Netflix. „Както казват – трябва да похарчиш пари, за да изкараш пари, особено с конкуренти като Disney.“

„The Umbrella Academy“, „Velvet Buzzsaw“ и „High Flying Bird“ са някои от заглавията, които очакваме следващия месец. Сънданс започва другата седмица, така че Netflix може дa пусне и още нови филми преди фестивалът да приключи.

 
 

Най-големият враг на Netflix е… компютърна игра

| от chronicle.bg |

Докато приходите на Netflix скачат с повече от 1/4, компанията казва, че основната й конкуренция всъщност е компютърната игра Fortnite, а не HBO. Безпрецедентният успех на Fortnite: Battle Royale е нещо, което остави всички производители на игри без възможност за отговор. Но платформите за стрийминг също са в борбата за вниманието на обществото.

Netflix изкара с $4,2 милиарда повече през последното тримесечие, отколкото за същото време миналата година. „Ние работим с времето на хората пред екрана и така се състезаваме със стотици компании. И надпеварата ни с Fortnite е по-силна, отколкото с HBO. Когато през октомври YouTube крашна за няколко минути в целия свят, посещенията на сайта ни скочиха значително. Има много компании на пазара, които искат да забавляват хората. “

Като много геймърски компании, Epic Games също не споменава колко пари изкарва от игрите си и конкретно от Fortnite. TechCrunch предполага, че е около $3 милиарда на година, а GamesIndustry.biz дава като цифра $2,4 милиарда. Fortnite е безплатна за ползване, следователно Epic Games печели от покупки вътре в играта. Нейн пряк конкурент е Battlegrounds на PlayerUnknown и въпреки, че Fortnite ги разбива, нейните приходи също се покачват – с 19%. И това не включва мобилната версия, която е супер популярна в Китай. Същото се случва и с PUBG и FIFA.

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Новото издание на „Часовете“: лек против губене на часове е студените зимни вечери

| от chronicle.bg |

Отново се връщаме към клишето с четенето на книги в студена зимна вечер. И колкото и да не искаме да го употребяваме, когато става въпрос за „Часовете“ на Майкъл Кънингам, няма как да го пропуснем. Защото именно сега е времето да превърнете идиличната картинка в реалност с новото издание на романа, което от днес е в книжарниците у нас.

„Часовете“ (за която Кънингам получава „Пулицър“) е първото от поредицата предстоящи заглавия на Locus Publishing за 2019 г. и е част от библиотека LUX IN TENEBRIS, посветена на книгите с хитови филмови екранизации.

Почитателите на добрата литература могат да се насладят на разтърсващата история, която свързва Клариса Вон, Лора Браун и Вирджиния Улф, в брилянтния превод на Иглика Василева, която е един от най-добрите преводачи от английски език в България. В биографията й, чиято върхова точка е преводът на „Одисей“ на Джеймс Джойс, присъстват редица творби на Вирджиния Улф.

Michael-Cunningham-c-Photograph-by-Richard-Phibbs

Книгата „Часовете“ е модерна класика, а за популярността ѝ помага екранизацията от 2002 г. с участието на холивудските величия Никол Кидман (спечелила „Оскар“ за ролята си на Вирджиния Улф), Мерил Стрийп (Клариса), Джулиан Мур (Лора), Ед Харис (Ричард) и др. С 9 номинации за „Оскар“ и 7 за „Златен глобус“ лентата на режисьора Стивън Долдри определено е сред най-запомнящите се филми от началото на века.

„Часовете“ не е просто книга, вдъхновена от друга велика книга – „Госпожа Далауей“. Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към британската писателка Вирджиния Улф и приноса ѝ към световната литература. Книгата му е наситена с директни препратки към едно от най-добрите ѝ произведения – „Госпожа Далауей“ от 1925 г. Като дори самото заглавие („Часовете“) е работният вариант на романа на Улф.

Вирджиния Улф е емблематична фигура за британската и световна модерна литература на 20 век. Като изявена феминистка тя смело прокарва ексцентричните си разбирания в едно консервативно общество. Улф оставя след себе си няколко романа, множество разкази, есета, 4000 писма, 30 тома дневници.

Chasovete_Michael Cunningham

„Часовете“ е драматична, завладяваща и дълбоко разтърсваща история на три жени: Клариса Вон, която в една нюйоркска утрин се занимава с организирането на прием в чест на любим човек; Лора Браун, която бавно започва да се задушава под тежестта на идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте; Вирджиния Улф, която се възстановява в компанията на съпруга си в лондонското предградие и започва да пише „Мисис Далауей“. Историите на трите героини се преплитат, за да достигнат финал, болезнено изящен в своята цялост.