shareit

До откат

| от |

Павлета Давидова

Семейства отказвали по 2-3 пъти да бъдат евакуирани от домовете си. Тъпото упорство да стоиш в дома си, въпреки че водата прелива през прага ти, може да бъде обяснено. Дом мой, крепост моя – при липсата на сигурност в държавата спасението за някои е между четирите стени, строени от самите тях, или от родителите им. И как може да си сигурен в държавата, когато никой не е наясно кой отговаря за близките язовири, а ведомствата непрекъснато си прехвърлят писма, в които се питат – това съоръжение ваше ли е, наше ли е?

Тъжното е, че затъваме заради собственото си упорство. С удивително постоянство някои хора продължават да хвърлят боклука си в реката с идеята, че водите ще го отнесат далеч, че отпадъците ще се изпарят, а мръсотията ще остане у комшията. Те обаче забравят, че един ден всичкият трупан боклук може да се върне на прага им, когато реката прелее. Но е самоубийство да си предупреден, че водата няма да те подмине и да отказваш да напуснеш застрашената си къща.

Продължаваме да вярваме, че нещастието ще ни подмине. Повтаряме си до откат, че близкият язовир няма да прелее, мръсното речно корито няма да се затлачи и, че само нашата къща ще оцелее. „Аспарухово“ остави в амок безброй кметове, които се кълняха, че в тяхното населено място подобна трагедия няма да се случи. Поредната порция порои отново намери своите жертви. И това ще се повтаря. До откат. Или докато не променим себе си и не започнем да взимаме мерки. Превантивно.

 
 
Коментарите са изключени за До откат