До Александруполис и обратно

| от |

Георги Сталев

Имам любими места в България, които никога не ми омръзват, колкото и пъти да ги посещавам, но в последните години погледът ми е все обърнат на юг.

От много време си мечтаех да видя Бяло море и да се потопя в солените му прозрачни води. Надали това щеше да се сбъдне, но дойдоха годините на демокрацията и, най-важното, „паднаха“ визите, така че човек само с личната си карта сега може да посети много страни.

Дето се казва, сбъдна се вековната мечта на българите – България на три морета. Днес са повече от три – от Черно море до Ламанша и от Северните морета до Средиземноморието. Естествено парички трябват, ама това е друга тема – може и с много, може и с малко. От моя град три дестинации са на еднакво разстояние: София, Бургас, Александруполис – около 250 километра. Първите две, дето се казва, десетки пъти, ама на юг нито един път.

Сиромашка е нашата работа, ама важното е, че се постига целта, а пък последната наистина си оправдава средствата – събота и неделя еднодневни екскурзии до гръцкия град само за плаж.
Винаги е интересно и вълнуващо, когато човек посещава дадено място за първи път. До границата стигнахме за час – КПП „Капитан Петко войвода“. Велик българин, чел съм книгата на Н. Хайтов за него, гледал съм филма, местното Тракийско дружество също организира екскурзии до родното му място Доган Хисар, макар че къщата му я няма, но пък някакъв грък е направил паметник в двора си, възхитен от личността на българина. Удивително е това, но е и прекрасен пример за всички нас как смелостта, свободолюбието, гордостта се уважават независимо от националността на притежателя им. А тук често се крадат и паметници, ама това е друга тема.

На митницата минаваме бързо и сме в Гърция. Вълнението ми е особено, уж съм на чужда територия, пък сякаш всичко ми е познато и близко – от историята ли, дето знам, от друго ли… Дядо ми е бил мобилизиран там през Втората световна война – Дедеагач, както му казват по турски. И аз след приблизително 70 години ще стъпя на брега на Егея, но като турист. По пътя нищо особено като пейзаж, редуват се ниви с житни култури, с царевица, която обаче се полива и е висока два и повече метра. Не пътуваме по магистрала, но шосето е добро, достатъчно широко и спокойно. Няма ги задръстванията, когато тръгнем за Бургас. Минаваме през отделни селца, покрай градовете Орестиада, Димотика и навсякъде ми правят впечатление къщите. В селцата ниски, белички с червени покриви, в градовете до три, четири етажа с големи тераси, опасващи всеки етаж. Но навсякъде се открояват православните храмове – големи, пищни, красиви като доказателство за религиозността на хората и за отношението им към институцията. Гърците са стожерът на православието на Балканите. Изобщо преобладава белият цвят, а небето е чисто и синьо, както би могло да бъде само едно южно небе. В малките селища по кафенетата седят възрастни мъже и някакси веднага правя аналогия с Вазовите чичовци от едноименната повест.

Пътят е почти успореден на река Марица, вляво далеч се виждат минаретата на Одрин/ там е загинал прадядо ми през Балканската война/, а вдясно са се протегнали зелените склонове на Родопите. Минаваме мост над река Арда, която съвсем наблизо ще се влее в Марица и така трите сестри/ и Тунджа/ заедно отиват на юг през областта Еврос, за да стигнат морето.

Пътуваме още около два часа и нещо и навлизаме в индустриалната зона на Александруполис, кръстен на крал Александър I , а не на Александър Македонски, както ни чете екскурзоводът. Вляво е международното летище. Градът е около 50-хиляден и е център на областта. Типична гръцка архитектура с главна улица, крайблежна с хотели и заведения и, разбира се, фарът – голямата забележителност на пристанището, проектиран и построен от руснаците, вторият по височина в света, доколкото разбрах. Няма ги нашите панелни квартали, които с монотонията си са като сиви петна в градовете ни. Сега с външното саниране някак се освежиха, ама има и такива дивотии нашенски, щото един боядисал розово, друг жълто, трети синьо – ужас, поне в моя град има такива примери.
Отиваме на централния плаж, пред който има голям паркинг. За плажа има входна такса от едно евро и половина, за което ползваш чадър, шезлонг, масичка, стол, чистота и спокойствие. Плащаш и задължително получаваш фискален бон. Не е като тук, по нашето море, разни кочанчета, разни билетчета, за цените да не говоря, пък и за мръсотията…За пушачите има и кофички – пепелници, за да не се хвърлят фасовете по пясъка. На по няколко метра кофи за отпадъци, които често се проверяват и почистват. Едно заведение, ако искаш хапваш или пийваш фрапе, ако ли не, вадиш това, което си носиш в чантата. Няма силна музика, няма и провикващи се мургави братя, от които по нашето море разбирам различните названия на царевицата. Минаха последния път гръцки мургавели, но предлагаха дискове с музика. Всичко е подредено – душове за измиване, стаички за преобличане, нормални тоалетни. Няма водни колела, нито джетове да бръмчат, над кабинката на спасителя се синее гръцкото знаме.

Егейско море – бавно се потапям в чистите и топли води. Мечтата ми е сбъдната. Усещам солта на южното море по устните и очите си. Слагам очила и шнорхел, плувам навътре, равно и чисто дъно, няма бутилки, найлонови торбички, водорасли, няма мазутени петна. Далече се вижда фериботът, който прави курс към остров Самотраки. Едвам се виждат очертанията му, но на фона на равната морска повърхност ми изглежда като великан. Мечтая си да бъда и там и да се потопя в някои от девствените заливи на острова. Дано!

Обратно потегляме към пет следобед, изморени, зачервени, но всеки доволен от плажа: и младежите на 15, и хората на 65-70 години. Унасям се, а край мене сякаш бягат маслиновите дръвчета…Събуждам се чак на митницата: „Довиждане Гърция! Здравей България!“

 
 

Трансплантация на лице бе извършена за втори път

| от chr.bg, БТА | |

Мъж, на когото преди няколко години бе присадено лице, се подложи на втора трансплантация на лице, след като присадката бе отхвърлена от организма му, предаде Франс прес.

Това се случва за първи път в медицината.

Лансирана през 2005 г., въпросната технология със сериозни етични последствия е свързана с големи рискове от усложнения. Реципиентът трябва до края на дните си да приема лекарства за потискане на имунната му система, за да се избегне отхвърляне на присадката.

Сложната операция бе извършена в европейската болница „Жорж Помпиду“ в Париж от екип под ръководството на проф. Лоран Лантиери. Хирургичната интервенция започна в ранните следобедни часове на 15 януари и приключи на 16 януари сутринта.

Присадката получи пациент, на когото преди няколко години бе трансплантирано лице, което впоследствие бе отхвърлено от организма му, се казва в комюнике на лекарския екип. На 27 октомври м.г. пациентът бил включен в списък с чакащи, за да му бъде присадено лице от починал донор.

На 30 ноември трансплантираното лице бе махнато и оттогава пациентът бе в реанимация.

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.

 
 

Кралски пиар е най-търсената позиция за работа във Великобритания

| от chronicle.bg, БТА |

Специалист по връзки с обществеността на принцовете Уилям и Хари е най-разглежданата обява за работа в платформата LinkedIn за изминалата година във Великобритания.

Обявата е победила други популярни позиции, като дегустатор на бира и на шоколад. Тя оглавила „невероятно разнообразен“ списък с работни места, „вариращ от бляскави позиции в „Шанел“ и „Джими Чу“ до инвестиционни анализатори“.

Според специалистите от платформата, изключително важно е как е формулирано заглавието на обявата.

Втора по популярност стана позицията за инвестиционен сътрудник на компанията „СофтБанк груп“, а след нея се нареди дегустатор на бира за пивоварната „Мийнтайм“.

По-надолу в списъка се класираха обявите за консултант по управление на консултантска фирма „Бостън“ и за „дегустатор на шоколадови и какаови напитки“ на корпорацията „Монделийз“.

 
 

Красотата на Доли Партън

| от chr.bg |

Днес Доли Партън има рожден ден!

Кънтримузиката не е единственото поприще на вечната Доли. Тя, разбира се, е на всяко ниво в музикалния бранш. Но също има и актьорска кариера, която започва с „The Porter Wagoner Show“.

Всъщност творчеството на Доли Партън е толко голямо, че не можем дори да го обобщим. Нейната работа се осъществява в продължение на 40-50 години. Това означава огромна дискография и филмография.

Тя се занимава и с филантропията – още от 80-те години, чрез нейната фондация Dollywood. Основна нейна цел е образованието.

В галерията ни днес събрахме няколко снимки на Доли заедно с няколко нейни цитата. Приятно гледане!