shareit

Дневникът на една стюардеса

Автор: Лола Монтескьо (повече от нея на chuime.bg)

Или как се научих да се справям с волен пасажер, който ме замеря с фъстъци

Бях на осем, когато реших да стана стюардеса. Мечтаех си да летя като волна птица в синьото небе, стегната в ония готини униформи на каките от авиокомпания „Балкан” с кепе като на главната героиня в някой петъчен съветски филм (заради тия филми по едно време и партизанка исках да ставам, ама то не се знае. Както вървят нещата, може и тая мечта да ми се изпълни). Да ходя всяка седмица я до Берлин, я до Париж, я до Белград и да се връщам с куфар, пълен с чорапогащи, марлборо и тоблерони. Не че на осем пушех, но исках и аз да си имам от ония роботи от кутии червено боро на етажерката в хола.

catch-me-if-you-can

На десет за кратко се разколебах в мечтата си. Изкушиха ме две нови възможности – мозъчен хирург или продавачка на кебапчета на гарата. Мозъчен хирург просто звучеше готино. А кебапчетата на гарата (тогава още нямаше улични кучета) си остават най-вкусните кебапчета, които съм яла някога. В ония времена обаче опосканият от планова икономика социализъм учеше гражданите на суров реализъм от най-ранна детска възраст. Затова бързо осъзнах, че с тая невзрачна рода от висшисти няма кой да ме вкара в далаверата с бакалските продукти и скара-бирата и се върнах към първото си желание. Волна стюардеса…

Никога не съм подозирала, че това е професия, изискваща толкова много качества. Едно време като почвах, искаха от нас да знаем език, да сме физически издръжливи и достатъчно слаби, за да минаваме с два подноса и торбичка повръщано по тясната пътека на Ту-то. С годините обаче се прибавят все повече изисквания. 20-ина икономически и политически кризи по-късно вече съм преквалифицирана и освен да сервирам и да показвам как се слага кислородна маска, мога да преговарям с терористи, да приземявам самолет, да крада керосин на летищата в чужбина, да обезвреждам с жиу-жицу пушачи в тоалетната, да сменям името на авиокомпанията ни върху самолета в полет, да пренареждам багажното, да израждам бебета, да превеждам на внуци-имигранти и бабите им, да се моля на четири основни бога и няколко по-малки божества и да играя един хавайски танц за успокоение на по-нервните. Това с хавайските танци обаче изнервя самите стюардеси, затова върнахме обратно сервирането на алкохол.

И въпреки това отново се оказа, че има какво да учим. Сега ни пращат на курс по една нова дисциплина: авиопсихиатрия. За да се справяме по-лесно с пасажерите, казват. Имало вече доста волни, дето се разхождали напред-назад.

Курсът почна в понеделник и вече научих толкова много нови и интересни неща. Темата първия ден бе: „Как да се предпазим от пътник, който ни замеря с фъстъци?” Лектор бе Цвети Пиронкова. Вместо тенис ракета, използвахме поднос. Тренирахме упорито повече от 6 часа – форхенд, бекхенд, сервиз. Похвали ме. Каза, че ако оцелея при следващия полет с волните пасажери, ще ме препоръча в някой международен тенис клуб. Спечелих възхищението й, след като успях за 3 минути да върна с подноса обратно цели осем пакетчета фъстъци. Една колежка ме замеряше, а аз отбивах ударите и връщах всеки фъстък обратно в пакетчето му. Успоредно с това сервирах кафе и чай. Цвети каза, че световният тенис е загубил една нова Щефи Граф в мое лице. Жалко, аз Агаси толкова го харесвах…  Не знам само как ще се справя на тясна пътека в самолета. При всички положения ще трябва да помоля алергичните към фъстъци пътници да залегнат.

Вторник усложнихме ситуацията. Към замерящ с фъстъци волен пасажер се прибави и волна пасажерка, която ме следва навсякъде в самолета, плътно прилепена към ухото ми и крещяща: „Тебкойтеназнамича, сипиускинашефама, койтиплащама, тизнаешликоясъмазма?” Провалих се. На всяко „койтиплащама” нервите ми не издържаха и избухвах в плач. Не са ни плащали от ноември.

Сряда ни представиха нов вид колани за пътници. При проблем, можем да ги затегнем дистанционно около буйстващия. Лектор беше някакъв пич от киностудия „Бояна”. Вдъхновил се бил от „Мълчанието на агнетата”. Коланът му малко прилича на усмирителната риза на Ханибъл Лектър. Оная с маската на лицето, за да не хапе. Хареса ми. Само дето не можах после да освободя лектора и се наложи да викат специалисти. Санитари от психиатрията.

Четвъртък. Днес имахме чуждестранен лектор. Румънец. Това е тежката артилерия на авиокомпаниите. За неспасяеми случаи. Такива, които нито българска, нито германска полиция, нито жандармерията, нито френското посолство, нито целият парламент може да озапти. Човекът демонстрира почти шаолински умения. С един скок от пилотската кабина стигна до ред 16, седалка А. Като един нинджа се спусна после бавно върху куклата, имитираща пътник, и заби дървен кол в сърцето й! Брррр. Утре ще ни тренира и в точна стрелба със сребърен куршум. Каза, ако не придобием уменията му, да си сложим чесън около врата. Някои създания се плашели от това. Мисля да последвам съвета му. В събота ще летя до Варна и видях, че бизнескласата вече е разпродадена. Имало поръчка от парламента да се заредим с повече уиски. Всички предусещаме какво ще се случи. Като видя нареждането за пиячката, първият пилот изпадна в нервна криза. Вторият пък разучава някакви нови карти. Мисля, че планира в краен случай да отвлече самолета и да се предаде на американците. Дано не се стига дотам. Румънецът ме покани на вечеря. Ще приема. Има интересни заострени зъбки. Няма да се съпротивлявам. В събота все пак ще летя за Варна.