shareit

DMS: Спасете Паисий от МОН

| от Цвети Иванова |

През определени интервали, обусловени от ретроградните стадии на Меркурий или от нещо друго, Министерство на образованието се решава на гръмки промени в учебния план. Това всеки път предизвиква остри реакции сред обществеността, изразяващи се във възмутено бръщолевене, патриотарско буйстване и порой от обвинения към МОН, наситени със смесица от патос и трагическо примирение.

Поводът за последния пожар, избухнал в социалните мрежи, са най-новите промени в програмата на учениците, като за най-скандални от тях патриотите счетоха преместването на „История славянобългарская“ на Паисий Хилендарски  от 6-и в 9-и клас за сметка на „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и „Моето семейство и други животни“ на Джералд Даръл. Другата „бомба“, която даде възможност на хиляди българи да се почувстват като съвременни Айнщайновци, бе грешката, допусната от зам.-министъра на образованието Ваня Кастрева: в сутрешния блок на bTV каза, че „Робинзон Крузо е само един от авторите, които са в 6-ти клас“.

Дали грешката на зам.-министъра е причинена от невнимание или от незнание – не можем да сме сигурни. От поредния епизод на индийския сериал „Българското образование срещу българите“ обаче все пак могат да се направят няколко извода.

Най-очевидният от тях е, че патриотите на „клета майка България“ стоят в непрестанна позиция нисък старт, готови да се нахвърлят като бесни санбернари върху всяка промяна, която разчитат като посегателство върху българщината. Същите като че никога не се питат какво точно значи това. Кои са българските качества, които браним? Каква е базата на националното ни самосъзнание? Защо точно трябва да сме горди, че сме българи? Гордостта от българската принадлежност малко прилича на вярата в Бога – знаем, че е важно да я имаме, защото така са ни учили, но има нещо, което ни притеснява. Здравият разум.

Образователната система от години се влачи в жабурнясалото статукво на нищослучването, а всеки опит за подаване на главата извън блатото е посрещнат или с политически непукизъм или с дюдюканията на разгневената тълпа от родители и патриоти. Подобно на всяка друга институция, МОН сякаш не може да вземе самостоятелни решения и се поддава на обществения натиск в ролята му на конгломерат от всевъзможни дървени философи, които освен от футбол, психология и пиар, разбират и от литература и история.

Цялата олелия засяга образованието на децата. А на тях не им пука.

МОН, родители, учители и националисти за пореден път си подхвърлят топката в игра на „Пиян морков“ докато учениците вяло наблюдават двубоя и, повярвайте ми – дали в осми клас ще учат по литература „История славянобългарская“ или „Робинзон Крузо“ на тях им е абсолютно индиферентно. Защото в обучението на децата зее много по-голяма дупка от това, че започват да цитират „Епопея на забравените“ с „Министърът тесен за мойта душа е…“ , а именно – болезнената липса на любопитство към света, към историята, към почти всичко извън екрана на смартфоните и таблетите им.

Ако Джералд Даръл, Бранислав Нушич и Даниел Дефо имат по-голям шанс да „запалят пламъка на любовта към знанието“ у осмокласниците, те са добре дошли в програмата. А ако загрижените родители, добросъвестните преподаватели и отговорните политици искат да направят нещо за образованието и културата на „децата на България“, може би трябва да се фокусират върху по-трудната задача – как да събудят интереса им, а не кое произведение да добавят  и кое – да оставят в програмата.

Ценностите не са някаква константа, която се забожда с габърче върху всяко следващо поколение като надписана бележка: ценност „доброта“, ценност „българщина“, ценност „трудолюбие“. Те носят смислов заряд, който подобно на всичко останало, се променя във времето. Та ценностите следва да се възпитават и образованието е най-силният инструмент, който имаме в арсенала си за изпълнението на тази задача. А у нас то е скучно и нерелевантно към реалността.

Наречете ме „гадна туркиня“, но Паисий Хилендарски е абсолютно несмилаем за осмокласници, а Вазов е морално остарял. Разбира се, ако искаме децата ни да са умни, можем да включим в програмата за четвърти клас „Одисей“ на Джеймс Джойс и да се почувстваме облекчени, че сме направили всичко възможно те да израснат интелигентни и ерудирани. Но знаете ли? Те просто няма да го прочетат. Защото – и това е една много българска пословица, „Насила хубост не става“.

 
 
Коментарите са изключени