Да залепиш словото

| от Цвети Иванова |

Когато бях малка, в живота ми имаше три чудовища. Страховитият заек генерал Рана от ужасяващото анимационно „детско“ Water Ship Down, един тиранозавър от друго манга детско и бабата на Моника. Последната беше възпитателка в детската градина с къса, бяла коса и яркосини очи, която веднъж реши, че е много възпитателно на молбата ми да отида до тоалетната по време на следобедния сън, да отговори с шамар със засилка по бедрото. Червената следа на крака ми се мултиплицира в детското ми съзнание и остави парещ белег извън тялото.

Вчера друга възпитателка в друга детска градина е залепила с тиксо устата на дете, което не е спазвало правилата и е говорило по време на занимания по рисуване, грънчарство, икебана или каквото правят четиригодишните в детските градини. След сигнал на майка на едно от децата, присъствали на странното наказание, възпитателката е обяснила, че лепенката е била символично наказание. Така е, залепването на устата не причинява физическа болка, както един шамар, но точно там е и проблемът на тази санкция. В символичното.

Заковаването на словото е спусъкът, чието дърпане може да доведе до дълбоки и непоправими следи – в детето, в семейството, в обществото. Запушването на устата няма само практически ефект, а именно спиране на говоренето. То има сериозна смислова тежест. „Ако не спазваш правилата, няма да можеш да говориш“. Цяло направление в психотерапевтичната практика се бори с последствията от това послание. Индивидуалната психоаналитична психодрама за деца и юноши работи с инхибирани деца и младежи, които не могат да вербализират чувствата и емоциите си, вследствие на което редица физически и психологични симптоми избуяват като гъби след дъжд. А една възпитателка в детска градина с един жест срива цялата философия на психолози и терапевти, които се борят със зъби и нокти да уравновесят разбутаната детска психика.

Наказанието, което възпитателката е избрала за непослушното хлапе, за съжаление перфектно се вписва в културата на обществото ни – културата на мълчанието. Мълчанието, с което удостояваме виковете, говорещи за домашно насилие у съседите, мълчанието, което демонстрираме към наглостта на някои институции, мълчанието, което практикуваме, когато пред очите ни таксиметрови шофьори бият полицаи, които бият пияни хора, които бият трезви хора, които засичат таксиметрови шофьори, които…

Темата за правилното отношение към децата е голяма и богато нюансирана. Естествено, децата могат да бъдат дразнещо непоносими, непослушни, невъзпитани и агресивни. И особено когато са тридесет в една стая, това може да бъде подлудяващо. Хората, които се грижат за тях, следва зорко да пазят авторитета си, ако не искат да бъдат завлечени в дискурса на детската лигня. Но „символичните“ наказания като залепяне на тиксо на устата, са меко казано педагогически грешни. Те са порочни и опасни и имат последици на символично равнище. Които, вярвам, са по-значими от онези, които оставя един здрав, балкански шамар.

Защото децата трябва да бъдат наказвани, но те трябва да бъдат и чувани. Липсата на чуваемост ерозира самите устои на психичното здраве. Но това възпитателките от едно поостаряло поколение не го знаят. А нови такива няма.

Специалността „педагогика“ е най-нежеланата специалност в Софийския университет. Публична тайна е, че педагогика записват само неуспели социолози или психолози, които влизат в тази специалност заради нисък бал и след един, два курса, обичайно се прехвърлят в друга специалност. Или дори да завършат педагогика, след това започват да се занимават с нещо по-престижно, по-високоплатено и не толкова срамно. Тъй като и завършването на специалност „педагогика“ е едно от поредните неща, за които се говори тихичко, под сурдинка, с доза срам. Както се говори за депресията. И за тревожността. И за тъгата. И за насилието. И за травматичните детски спомени, наблъскани на дъното на лимбичната ни система.

А това ни уврежда. Защото сме хора и при нас всичко се случва през словото.

 
 

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ

| от chronicle.bg |

„Дедпул 2″ оглави боксофис класацията на САЩ с приходи от 125 милиона долара, съобщиха световните информационни агенции.

Приходите са по-малко от тези на първия филм, който със 132,4 милиона постави рекорд за дебют на продукция, забранена за зрители до 18 години, но бяха достатъчни да изместят „Отмъстителите “ от челната позиция.

„Дедпул 2″ зае второ място в историята за дебют на филм, забранен за зрители под 18 години, и третото за годината след „Отмъстителите: Война без край“ и „Черната пантера“.

„Отмъстителите: Война без край“ слезе на второто място с приходи от 29 милиона долара, след като три седмици оглавяваше бокс-офис класацията на Северна Америка. Общите приходи от филма на вътрешния пазар са 595,4 милиона долара и 1,2 милиарда долара в чужбина.

Филмът вече зае петото място по приходи за всички времена в света. Третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с 12,3 милиона долара зае дебютният „Книга за възрастни“ с участието на Джейн Фонда, Даян Кийтън и Кандис Бъргън.

Челната петица се допълва от „Безкраен купон“ и „Проникновение“ с приходи съответно 7,5 милиона долара и 6,5 милиона долара.

 
 

Нови психотестове за шофьори: чудесно! Стига някой да ходеше на тях.

| от Георги Развигоров |

Чудесно е! Държавата се бори с агресията по пътищата! Взимат се мерки! По телевизията има репортажи! Говорят психолози! Има екшън!

Откакто е достатъчно да засечеш някой нервен шофьор, за да ти пръснат черепа в асфалта, държавните хора започнаха да вземат поетапни мерки, с които да регулират агресивните шофьори на пътя.

Забавното в тази новина е, че или идейните двигатели на тези нови правила са напълно изпушили, или говорим за брутален опит за замазване на очите на хората, точно в периода преди всички да се качат на автомагистрала „Тракия“ и да тръгнат към морето с надеждата да стигнат живи.

Публична тайна е, че срещу 130-150лв. всеки, който трябва да мине през психотест, за да продължи да шофира, може да се сдобие директно с картончето, което му е необходимо за пред КАТ. Самият психотест е с една идея по-евтин. Нали разбирате, трябва да си или екстремно съвестен гражданин, или тотален малоумник, за да отидеш доброволно да натискаш копчета и педали и да се държиш прилично пред отегчен психолог, само за няколко десетки лева разлика.

Сивият канал за минаване на психотест е толкова претъпкан, че не знам как изобщо лабораториите, които правят въпросните тестове се издържат.

Но това е само върхът на айсберга. Институцията КАТ, която следва да стои зад шофьорите и да ги наказва, когато е необходимо, но и да им върши работа, когато това също е необходимо, е един толкова болен и нефункциониращ орган, че освен че не работи добре, заразява и всичко около себе си.

Който не се е сблъсквал с КАТ за нещо по-ексцентрично от регистриране на нов автомобил или взимане на чисто нова книжка, той не знае за каква объркана и дефектясала система говорим.

Толкова сме свикнали, че на ул. Лъчезар Станчев 4 губим времето си, кисели до зли служители ни вдигат скандали, понякога колабираме и винаги ни блъска гневен човекопоток, че сме го приели за нормално.

От около месец текат някакви крайни срокове за подаване на удостоверения за таксиметровите шофьори в София. Също от толкова време машината, която раздава номерца в КАТ не работи. Логиката е желязна, нали разбирате? Има прекалено много хора, затова системата спира да работи, вместо да работи по-бързо и да се вземат някакви адекватни мерки. За всяко гише чакат по 70-80 човека, а около машината-Бог всеки ден се тълпи една малка войска от неразбрали, които чакат тя да пусне заветния номер. Но тя не пуска.

Виси се от сутрин до вечер. Бременни припадат, деца пищят, бакшиши псуват, полицаи крещят. Сериозно. През последния месец в КАТ е като в преизподня.

Никой не може да свърши работата, за която е дошъл. И повярвайте, след цял ден в този котел на низки страсти, и най-хрисимият шофьор, обичайно кротък като кастриран бивол и вял като абитуриент след бал, ще се изнерви и ще засече някой. И то нарочно.

В същото време наистина имаме нужда от строг контрол по пътищата. Ще го потвърдят и шофьорите, и велосипедистите, и мотористите, и пешеходците. Но докато инвалидността на КАТ и корупцията при служителите на пътна полиция не се оправят, новите психотестове са само прах в очите и глътка мента, глог и валериан за обществото.

 
 

Артър Конан Дойл: „Дребните детайли са по-важни от всичко останало.“

| от chronicle.bg |

„Ако успее моят труд за час

момчето-полумъж да увлече,

да увлече мъжа-полумомче,

целта си скромна съм постигнал аз.“

Това е епитафията, изрязана на надгробната плоча на сър Артър Конан Дойл. Създателят на близо 60 творби, в които главни герои са най-известният детектив в света и неговият верен приятел – Шерлок Холмс и Уотсън. 

Създателят на вселената на Холмс е роден на 22 май 1859 г. в Единбург. Първият му роман е публикуван през 1890 г.  „Етюд в червено“ е и първата творба, в която главен герой в лондончанинът от „Бейкър стрийт“ Шерлок Холмс. Дойл започва да пише романа четири години по рано под друго заглавие. Още след публикуването му авторът получава признанието, за което е копнеел от самото си пристигане си в Англия.

Още преди да измисли своя герой, Дойл се увлича по спиритуализма и пише три романа, считани за автобиографични. С идването на славата решава да се откаже от медицината, на която е посветил младините си. През последното десетилетие на 19 век пише няколко исторически романа, сред които известният „Родни Стоун“.

Авторът създава най-популярните си творби с Шерлок Холмс в края на 19-ти и началото на 20-ти век. От този период са „Знакът на четиримата“, „Приключенията на Шерлок Холмс“, „Мемоарите на Шерлок Холмс“, „Баскервилското куче“ и „Завръщането на Шерлок Холмс“. Още през 1893 г. иска да убие своя герой, но също както при Агата Кристи, и тук читателите са възмутени и той е длъжен да продължи да им дава „дозата“. През 1928 г. е публикуван последният сборник с разкази за Холмс – „Архивът на Шерлок Холмс“.

През есента на 1929 г. Артър Конан Дойл заминава на спиритуална обиколка из Холандия. Следващата година се връща в Англия и умира на 7 юли 1930 г. в градината си, хванал цвете в едната си ръка. 

Arthur Conan Doyle, creator of the famous fictional detective Sherlock Holmes

„Жената притежава сила на духа, с която не може да се сравни и най-голямата доблест на мъжа.“

„Повярвайте, няма нищо по-противоестествено от баналността.“

„Дребните детайли са по-важни от всичко останало.“

„Никога не се уморявам от работа. Безделието обаче ме изтощава напълно.“

„Хора, които се хвалят, че разбират от всичко, рядко могат да се похвалят със задълбочени познания.“

„Най-лошите призраци в нашия живот са призраците на нещата, към които сме били привързани в миналото.“

Sir Arthur Conan Doyle

„В този свят не е важно колко сте направили. Важно е да убедите хората, че сте направили много!“

„Колко ужасна е мъдростта, ако не носи тя полза на мъдрия!“

„Любовта към книгите е сред отбраните дарове на боговете.“

„Няма по-добра проверка за духовната и интелектуалната сила на човека от тази, когато изпада в ситуация, при която всички са против него.“

„Посредствеността не обръща внимание на нищо друго, освен на себе си. Талантът обаче моментално забелязва гения.“

„Светът е пълен с очевидни неща, които никой при никакви обстоятелства не забелязва.“

„Аз съм като стара топка за голф – от мен отдавна е очукана цялата ми бяла боя. Сега животът може да ме удря колкото си ще, но следа не ще остане. А рискът, млади приятелю – това е солта на живота. Само ако рискуваш, си струва да живееш.“

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.