shareit

Да те закопчаят в Париж

| от |

Един разказ на нашата приятелка Анита Райкова. Още много интересни неща в нейния блог :  http://insideoftheraven.blogspot.com/

Тия цигари ‘ше ме затрият от картата, честно.

Paris-1900-photo-couleurs-01

Представете си следната картинка. Седите си в уютно, типично френско ресторантче, навсякъде чуруликаща реч, срещу вас весело си ромоли реката, пийвате си розе… Идилия. И хоп, наркоманията се обажда. Цигари, цигари, цигари!
И преди съм ви разказвала за прекрасното си чувство за ориентация, нали? Та ставам аз – герой, решавам, че мога сама да се ориентирам за двадесет метра до табако шопа. Е, добре ама не стана точно така както си го мислех. Подминах си аз магазина, без да го видя, естествено и с всичкия си акъл, въпреки че се познавам прекрасно, решавам да продължа напред по улицата. Никаква идея си нямам как съумях да го направя, но като реших да се връщам се оказа, че нямам представа в каква посока трябва да поема. В паниката си, естествено забравих, че се намирах срещу реката. Единствената картина, която мозъкът ми беше запечатал, че ресторанта ни се намира на някаква улица с много цветя. Съответно така си и обяснявах на хората, докато се търсех. В един момент ми просветна, че ще е най-добре да се откажа, а да намеря някакъв начин да се локализирам и то възможно най-скоро. А, да. Най-веселата част беше, че нямах телефон, не знаех никакви номера наизуст, на които бих могла да звънна, че да кажа, че съм се загубила и адреса си не знам, за да се прибера, евентуално. Абе красота. Та нахлух в един магазин за дрехи. Все си мисля, че през цялото време бях много спокойна, докато обяснявах какво, как и защо непременно ми трябва фейсбук, обаче по едно време всички проговориха английски и започнаха да ми подават носни кърпички, а един младеж посмя и да избърше едната сълза. Изгледах го неразбиращо, след което въпросният размаха пред лицето ми мокрия си пръст. Излагация. Ревнала съм и дори не съм усетила. Бих си два шамара на ум и се поовладях. Даже гласът ми спря да трепери и след като ми дадоха достъп до телефон с УРА! Фейсбук, писах съобщение което си знаех, че близките няколко часа няма как да бъде прочетено с обяснение какво-що и помолих учтиво да звъннат на ченгетата да си ме прибират. Най-сериозно бях решила, че тая вечер ще се гушкам на топло с френски престъпници. Ама к’во пък. Поне нямаше да съм в кашон на някой тротоар. Не, че има лошо, де. Експириънс си е, а и клошарията ме влече от малка…
Та бях тръгнала да разправям за полицаите. Районното беше крайно мъничко и тясно, а въпросите които ми задаваха – покъртителни. Видиш ли, питаха ме колко големи са ушите на приятеля ми, дали си зализва по английски перчема (той няма такъв), какво бельо носи.. Добре де, това с бельото си го измислих, но съм убедена, че на едната полицайка ѝ се искаше да разбере. Как да е, покиснах си 2-3 часа там, ама с нито един престъпник не можах да се прегърна по братски. Дойдоха и ме прибраха, та спах където по начало беше плана, не в килия. Белким цигари да си бях купила.
The sunset over the rooftops of Paris
На другия ден си наваксах пропуснатото. Най-безцеремонно нахлух в мъжката тоалетна на Лувъра, понеже пред женската имаше километрична опашка. Очевидно мъжете са по-малко пикливи, защото пред писоарите бяха наредени едва трима-четирима. Голямо усилие положих да не поглеждам към.. Да, сещате се. Ама те момчетата като че се и посмутиха, та по-добре, че не гледах.
Напих се под Айфеловата кула. За 15 мин. дръпнахме цяла бутилка розе, защото видиш ли, горе не можело да се внася стъкло. Романтика до безобразие. После докато ги изкача тези стълби, езикът ми стигна до земята, но пък гледката си струваше. И ми беше едно такова-палаво. После правихме спринт през цял Париж и се повозихме нелегално в метрото-автобус за да стигнем на време до багажа си, та да можем да се доберем на време до транспорта за към лондонското вкъщи.
Прилоша ми, докато изкачвах Триумфалната арка. Те са едни такива вити стълби, мрачно и усойно е и е толкова тясно, че не ти достига въздух. Ама в момента в който си изкарах главата навън, забравих и за световъртеж и за дишане. Гледката която се разкри под мен, около мен беше повече от изумителна. Айфеловата кула се изпъчила гордо срещу ми, величествени сгради хвърлят сянката си върху хората-мушици, бръмчащи във всички посоки, а вятъра леко ме роши. Ако трябва да съм откровена, емоцията която изпитах там, бе далеч по силна от колкото на Айфеловата, символизираща гигандски фалос (не си измислям) конструкция. Може би защото когато си на кулата, няма как да е и срещу теб.
Не можах да вляза в Нотр Дам. Защото се мотая твърде много. Но пък и само отвън да го видиш, пак е несравнимо. С всичките орнаменти по величествената, готическа фасада, с цялата си масивност и история, сякаш те смачква. Чувстваш се миниатюрен и безличен застанал до огромната катедрала и се опитваш да обхванеш колкото се може повече компоненти с поглед, обаче не можеш. Разкош и величие!
Абе аз щях да разказвам само за полицейското си приключение, а споделих 2/3 от нещата които съм видяла. Хайде млъквам.
 
 
Коментарите са изключени

Били Типтън и една 50-годишна тайна

| от |

Били Типтън е джаз музикант и фронтмен на бандата си, който набира голяма популярност през 40-те и 50-те години на 20 век. Той се пенсионира, напуска музикалния бизнес и осиновява три момчета заедно със съпругата си, с която имат „брак“ (Във Великобритания и САЩ важи така нареченият „common-law marriage“, според който държавата може да приеме, че двама души са в брак, въпреки че не са го сключили официално.) През 1989, на 74-годишна възраст, Типтън почива заради усложнения от нелекувана пептична язва.

Чак след смъртта семейството му научава, че Били всъщност е биологична жена. Новината се появява ден след погребението му. 

ab039ec37fbb6adab47bffa80cf1bda9

Дороти Люсил Типтън е родена през 1914 и напуска дома си през 30-те години, за да преследва кариера в музиката. Типтън в началото започва да се облича като мъж, за да бъде приета по-лесно и да може да достигне по-високо, защото музикалният бизнес тогава е бил изключително неблагоприятен за жените. Но до 1940 тя вече живее изцяло като мъж. През годините тя има множество връзки с други жени. Истинската си идентичност успява да запази в тайна като казва на партньорите си, че гениталиите му са пострадали в сериозен автомобилен инцидент – затова трябва да превързва гърдите си.

Така успява да запази истинския си биологичен пол от света в продължение на 50 години. Кръвните му роднини не знаят за двойнствения живот на Били – всеки път когато ги посещава, той става отново Дороти.

 
 
Коментарите са изключени

Кралицата, която умря заради един глупав закон

| от |

На 31 май 1880, 19-годишната Сунанда Кумариратана, кралицата на Тайланд, се намира на борда на лодка по път към двореца „Банг Па-Ин“. За нещастие обаче лодката й се преобръща и праща бременната Сунанда и едногодишната й дъщеря във водата. Около нея има изключително много зяпачи, но въпреки това никой не се притича на помощ.

Защото по това време да докоснеш царицата, дори за да й спасиш живота, се наказвало със смърт.

Bang Pa-In Royal Palace - Bang Pa-In

Дворецът „Банг Па-Ин“

Някои бързо се сещат да й хвърлят кокосови орехи, които по принцип не потъват, с надежда кралицата и малката принцеса да ги хванат и така да останат над водата. Двете обаче не могат да плуват и затова бавно потъват във водата.

Chulalongkorn LoC

 

Крал Чулалонгкорн

На другата година крал Чулалонгкорн, обзет от печал и траур, издига мраморен обелиск в двореца, за да почете съпругата си, дъщеря си и нероденото си дете.

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Легендата за бирата, която има вкус на… урина

Бирата е от онези специални ниско алкохолни напитки с особена почит сред световното население. По-големият избор води и до по-сериозна конкуренция, а в някои отношения и до агресивна такава. През 80-те години на миналия век, един от дистрибуторите на Heineken успял да убеди обществото, че в бирата „Corona“ се използва щедро количество човешка урина – буквално.

Причината е ясна, „Corona“ дебютира през 1979-а в САЩ. Питието получавало особено внимание от младите и въпреки подозрителния жълт цвят, мнозина утолявали жаждата именно с него. И това било само началото, през 1986-а година, фирмата вече продава около 13 милиона каси годишно, а след всички такси и други разходи, тя носи печалба от 300 милиона долара. Впечатляващ резултат за мексиканска пивоварна, нали?

И докато „Корона“ се къпе в печалби, дистрибуторите на европейска бира започват да мислят нова стратегия. През фаталната 1986-а година, продажбите в някои американски региони паднали до 80%, а в други пазарът оставал точно толкова стабилен. Обърканите снабдители и търговски представители на фирмата започнали да проверят какво се случва, в някои магазини, хладилните витрини били пълни, просто никой не купувал, други верни вериги магазини отказвали да купуват изцяло продукта и разваляли договори. След сериозна проверка, социологически изследвания и различни други канали, мексиканските пивовари разбрала, че се носи интересна легенда за качеството на продукта.

Някой споделил, че в завода, служителите обичали да уринират във ваните с фермента. Един интересен научен факт е, че редица фирми в историята са използвали точно тази методика, за да постигнат много по-силен вкус, да приемем, че през 17-и век не е имало толкова много закони, които да се месят в продукцията, следователно хората експериментирали. Лондонските пивовари знаели тази тайна и я практикували, те гарантирали много по-остър вкус (защо ли), както и по-осезаем аромат. Легендата е стара като света, но просто в онзи момент, някоя умна глава е решила да пусне тази партенка, с която да отклони ресурси от новият продукт на пазара.

След като черното или по-скоро жълто петно било хвърлено по мексиканската фирма, оставало само едно – да се инвестира крупната сума от близо 500 000 долара за реклама, в която се показва, че фабриката има тоалетни и никой не се облекчава върху продукцията и още по-страшно – в бутилките. Рискът е голям: ако някой не е чул тази история, вече със сигурност ще я чуе и ще знае, че има нещо нередно в любимото пиво. Според Майкъл Мазони, след пускане на специално разследване по случая, установил, че слуховете за подправената бира идват от компании като Люк и Синове, които са вносители на бири като Heineken.

В името на фактите, самата фирма не е казвала нищо по въпроса, решението било на дистрибуторите, които искали да продават своя продукт. Същите по-късно били заставени да отидат в съда или да направят публично изказване, с което да отрекат абсурдното твърдение. Ако питате някои пивовари, добавянето на урина при ферментацицията не трябва да се разглежда като нещо негативно, за тях може да е дори комплимент. В популярните кръгове, това все пак се смята за обида, само споделяме.

 
 
Коментарите са изключени