shareit

Да те закопчаят в Париж

| от |

Един разказ на нашата приятелка Анита Райкова. Още много интересни неща в нейния блог :  http://insideoftheraven.blogspot.com/

Тия цигари ‘ше ме затрият от картата, честно.

Paris-1900-photo-couleurs-01

Представете си следната картинка. Седите си в уютно, типично френско ресторантче, навсякъде чуруликаща реч, срещу вас весело си ромоли реката, пийвате си розе… Идилия. И хоп, наркоманията се обажда. Цигари, цигари, цигари!
И преди съм ви разказвала за прекрасното си чувство за ориентация, нали? Та ставам аз – герой, решавам, че мога сама да се ориентирам за двадесет метра до табако шопа. Е, добре ама не стана точно така както си го мислех. Подминах си аз магазина, без да го видя, естествено и с всичкия си акъл, въпреки че се познавам прекрасно, решавам да продължа напред по улицата. Никаква идея си нямам как съумях да го направя, но като реших да се връщам се оказа, че нямам представа в каква посока трябва да поема. В паниката си, естествено забравих, че се намирах срещу реката. Единствената картина, която мозъкът ми беше запечатал, че ресторанта ни се намира на някаква улица с много цветя. Съответно така си и обяснявах на хората, докато се търсех. В един момент ми просветна, че ще е най-добре да се откажа, а да намеря някакъв начин да се локализирам и то възможно най-скоро. А, да. Най-веселата част беше, че нямах телефон, не знаех никакви номера наизуст, на които бих могла да звънна, че да кажа, че съм се загубила и адреса си не знам, за да се прибера, евентуално. Абе красота. Та нахлух в един магазин за дрехи. Все си мисля, че през цялото време бях много спокойна, докато обяснявах какво, как и защо непременно ми трябва фейсбук, обаче по едно време всички проговориха английски и започнаха да ми подават носни кърпички, а един младеж посмя и да избърше едната сълза. Изгледах го неразбиращо, след което въпросният размаха пред лицето ми мокрия си пръст. Излагация. Ревнала съм и дори не съм усетила. Бих си два шамара на ум и се поовладях. Даже гласът ми спря да трепери и след като ми дадоха достъп до телефон с УРА! Фейсбук, писах съобщение което си знаех, че близките няколко часа няма как да бъде прочетено с обяснение какво-що и помолих учтиво да звъннат на ченгетата да си ме прибират. Най-сериозно бях решила, че тая вечер ще се гушкам на топло с френски престъпници. Ама к’во пък. Поне нямаше да съм в кашон на някой тротоар. Не, че има лошо, де. Експириънс си е, а и клошарията ме влече от малка…
Та бях тръгнала да разправям за полицаите. Районното беше крайно мъничко и тясно, а въпросите които ми задаваха – покъртителни. Видиш ли, питаха ме колко големи са ушите на приятеля ми, дали си зализва по английски перчема (той няма такъв), какво бельо носи.. Добре де, това с бельото си го измислих, но съм убедена, че на едната полицайка ѝ се искаше да разбере. Как да е, покиснах си 2-3 часа там, ама с нито един престъпник не можах да се прегърна по братски. Дойдоха и ме прибраха, та спах където по начало беше плана, не в килия. Белким цигари да си бях купила.
The sunset over the rooftops of Paris
На другия ден си наваксах пропуснатото. Най-безцеремонно нахлух в мъжката тоалетна на Лувъра, понеже пред женската имаше километрична опашка. Очевидно мъжете са по-малко пикливи, защото пред писоарите бяха наредени едва трима-четирима. Голямо усилие положих да не поглеждам към.. Да, сещате се. Ама те момчетата като че се и посмутиха, та по-добре, че не гледах.
Напих се под Айфеловата кула. За 15 мин. дръпнахме цяла бутилка розе, защото видиш ли, горе не можело да се внася стъкло. Романтика до безобразие. После докато ги изкача тези стълби, езикът ми стигна до земята, но пък гледката си струваше. И ми беше едно такова-палаво. После правихме спринт през цял Париж и се повозихме нелегално в метрото-автобус за да стигнем на време до багажа си, та да можем да се доберем на време до транспорта за към лондонското вкъщи.
Прилоша ми, докато изкачвах Триумфалната арка. Те са едни такива вити стълби, мрачно и усойно е и е толкова тясно, че не ти достига въздух. Ама в момента в който си изкарах главата навън, забравих и за световъртеж и за дишане. Гледката която се разкри под мен, около мен беше повече от изумителна. Айфеловата кула се изпъчила гордо срещу ми, величествени сгради хвърлят сянката си върху хората-мушици, бръмчащи във всички посоки, а вятъра леко ме роши. Ако трябва да съм откровена, емоцията която изпитах там, бе далеч по силна от колкото на Айфеловата, символизираща гигандски фалос (не си измислям) конструкция. Може би защото когато си на кулата, няма как да е и срещу теб.
Не можах да вляза в Нотр Дам. Защото се мотая твърде много. Но пък и само отвън да го видиш, пак е несравнимо. С всичките орнаменти по величествената, готическа фасада, с цялата си масивност и история, сякаш те смачква. Чувстваш се миниатюрен и безличен застанал до огромната катедрала и се опитваш да обхванеш колкото се може повече компоненти с поглед, обаче не можеш. Разкош и величие!
Абе аз щях да разказвам само за полицейското си приключение, а споделих 2/3 от нещата които съм видяла. Хайде млъквам.
 
 
Коментарите са изключени

Оръжията, които промениха света: Копието

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

Човечеството съществува от относително скоро на Земята – около 4-5 милиона години. През по-голямата част от този скромен за живота на планетата период, хората не са нищо особено и съществуват в сянката на много други живи същества, които доминират тогавашният свят. Бавно и постепенно хората еволюирали, борейки се за оцеляване срещу различни хищници и тревопасни, които били по-бързи, по-силни и по-издръжливи от тях. Това, което в крайна сметка наклонило везните в полза на нашите предци, било умението им да създават сечива, с които да изравняват баланса на силите срещу дивата природа.

A_spear_and_a_series_of_javelins.

Снимка: By Master z0b – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21993208

Никой не знае кога за първи път хората са използвали копия. Причината за това е, че дървените части, които са основния процент от едно копие, се разлагат с времето и не оставят ясни следи. Подсказка за това, че копието е вероятно първото оръжие, използвано от хората е фактът, че някои видове шимпанзета също използват дълги прътове, които подострят със зъби в единия край, за да ловят дребни бозайници в джунглите на Екваториална Африка. Пак от Африка са и най-ранните следи от употреба на копия от хората – вероятно около 400-500 000 години пр. Хр.

От тогава на сетне, хората започват да разработват различни методи за развитие на това оръжие. Още най-ранните запазени образци показват опити за прикачане на каменни остриета на върховете на копията – доказателство, че под формата на подострени колове, това оръжие се е ползвало доста по-рано. Около 300 000 години пр. Хр., неандерталците вече разполагат с добре развита технология за изработване на каменни остриета, която тогава съперничи с тази на нашите преки предци от вида хомо сапиенс. С напредъка на хилядолетията ясно се разработват два вида копия – по-къси, които се мятат и по-дълги, които се използват за пряк сблъсък със съответния опонент. Кога точно копието се трансформира от средство за лов в средство за война е трудно да се каже, но познавайки човешката природа, е много вероятно двете функции да са съжителствали още от самото начало.

Clacton_Spear_02

Копие на 420 000 години според Wikipedia

Снимка: By Chemical Engineer – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54401955

В епохата на първите държави, появили се в Египет, Месопотамия, Китай и Индия, копието остава предпочитано оръжие на пехотата, а също и на първата кавалерия. Всички велики армии на древността разчитали на копиеносците като гръбнак на своите сухопътни сили, а копията бързо били адаптирани във военноморското дело. Успоредно с развитието на металургията и ковашкия занаят, копията започнали да придобиват все по-качествени остриета, произвеждани от все по-здрави и еластични сплави, за да се стигне накрая до стоманата. Успоредно с тяхната еволюция и развитието на другите хладни оръжия, започнала и еволюция в защитното въоръжение.

Разработването различни видове копия, довело и до формиране на специфични тактически построения на пехотата, съобразени с употребата на този вид оръжие. Дългото копие за ръкопашен бой предполагало формирането на гъсти редици от войници. Скрити зад щитове, те създали полеви еквивалент на брониран таралеж – фалангата. Колкото по-качествена била бронята и по-стабилни остриетата на копията, толкова по-ефективни били и формациите. Успоредно с тях се появили и леките авангардни части, съставени от войници с малка или почти никаква броня, които използвали наръч от къси копия за мятане, с които засипвали врага от близо, преди да се премине към директното сражение.

Любопитното е, че тези формации се появили във всички части на Евразия и Северна Африка и вървели ръка за ръка с развитието на държавите и появата на организираните армии. За разлика от тях, в Северна и Южна Америка, където по-дълго се запазва раздробеността на населението, разделено и от значителните разстояния, употребата на копието не довела на първо време до формиране на подобни хомогенни военни формирования.

Mesa_Verde_spear_and_knife

Снимка: By Unknown – https://web.archive.org/web/20040616114628/http://www.nps.gov/meve/edu_resources/artifacts/pages/i42a_jpg.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=576934

Без съмнение, най-прочутите войни, използващи копието с убийствена ефективност, били армиите в Елада от времето на Гръко-персийските и Пелопонеските войни и техните наследници – могъщите фаланги от времето на Александър Велики и Диадохите. За около 200 години, стегнатите формации от копиеносци доминирали напълно бойните полета на Средиземноморието. Успоредно с тях се развила и тежката кавалерия, също въоръжена с дълги копия, използвани за разгром на вражеските формации и помитане на всяка зле организирана пехотна сила. С началото на римската експанзия, копието загубило първостепенната си роля на пехотно оръжие.

Макар да запазва ключовото си значение и в римската военна практика, то се изравнява по функционалност с късите мечове – гладиуси, които римляните използвали с невероятна ефективност срещу пъстра палитра от противници. Въпреки това, през цялата Античност копието си остава първостепенно оръжие, чиято роля нараства значително с модернизирането и еволюцията на кавалерийските сили в епохата на Великото преселение на народите.

Именно след варварските нашествия, копието освен като важно оръжие на пехотата, става най-популярно като средство за постигане на победа в ръцете на конницата. Кавалерията търпи непрекъснато развитие през Средновековието и поне до XV век остава най-ключовата тактическа формация по бойните полета на Евразия. В добавка с развитието на множество видове кавалерийски и пехотни копия, еволюцията на снаряжението води до създаването на специфичния военен контингент, най-често наричан рицари. Тази тежка кавалерия доминира бойните полета на Стария Свят през XIII, XIV и XV век и на върховете на нейните копия са спечелени някои от най-бляскавите победи в тогавашна Европа.

Stele_of_Vultures_detail_01-transparent

Снимка: By Unknown – Eric Gaba (User:Sting), July 2005., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37082486

Оръжието, което служи вярно на рицарите се превръща в пряката причина за техния крах. От края на XIII век на сетне, в Европа започва постепенно развитие на един особен вид копие – пиката. По своята същност той е средновековна версия на древните македонски сариси – дълго дървено тяло – ок. 3-5 метра, завършващо с масивно метално острие. С помощта на тези дълги оръжия, пехотата, построена отново в гъсти фаланги, започнала да разгромява кавалерийските атаки. Най-прочути в това отношение били страховитите швейцарски копиеносци, които били господари на европейските бойни полета между 1475 и 1525 г.

На тяхна основа, в началото на XVI век, в Испания били формирани специални пехотни блокове, наречени терции. Те съчетавали способността на пиконосците да контрират кавалерията, с новата огнева мощ – пехотното стрелково оръжие – аркебузите и мускетите. Комбинацията от пики и мускети окончателно прекършила тежко бронираната кавалерия. За лобно място на средновековната конница, историците смятат полята край Павия, където през 1525 г., войските на император Карл V съставени от испански терции и германски наемници – ландскнехти (също организирани по швейцарски модел), разгромили категорично цветът на европейската тежка кавалерия – френските жандарми.

През следващите над 150 години, пехотните блокове, въоръжени с пики и мускети се превръщат в еталон за европейското военно изкуство. Все по-нарастващата огнева мощ на мускетите води до намаляване на броя на копиеносците в армиите на тогавашна Европа. Изобретението, което подписва смъртната присъда на копието, служило вярно на човечеството над половин милион години, е щикът. Чрез прикачането на острие на върха на мускета, пехотата вече можела да спира кавалерия и без помощта на копията. Между 1690 и 1720 г., всички големи европейски армии изоставили пиките и въоръжили всичките си пехотинци с мускети, снабдени със щикове.

Разбира се, копието продължило да се използва извън Европа чак до края на XIX век, най-вече в Африка, но всяка среща на копиеносците и организираните европейски армии, въоръжени първо с мускети, а после и с пушки, завършвала, в крайна сметка, катастрофално за древното оръжие. С появата на бойните машини, скорострелните огнестрелни оръжия и съвременните армии, копието останало оръжие на миналото, запазило в себе си ритуалната стойност на най-древния спътник на човешките войни и ловци.

 
 
Коментарите са изключени

Съвременният цар Леонид: Атанасиос Дякос

Атанасиос Дякос е роден под името Атанасиос Николаос Масаветас през 1788 г. в малко село в централна Гърция, тогава под османска окупация. Баща му, беден човек и син на легендарен бунтовник, убит в битка срещу османците, се оказва неспособен да понесе тежестта на голямото си семейство и затова изпраща тогава 12-годишния Дякос като послушник в близкия манастир „Свети Йоан Кръстител“, където също така може ще получи и добро образование.

Пет години по-късно Дякос става дякон – затова и го наричаме именно Атанасиос Дякос: дякос на гръцки означава „дякон“. Този период от живота му обаче не продължава дълго. На 19-годишна възраст той убива османски паша, защото тормозел сексуално едно младо момче. Заради това Дякос бяга в планините, за да се скрие от османските власти и грозящото го смъртно наказание. След това става клефт (клефтите са пирати около гръцките Егейски и Йонийски острови) и се бие срещу османската окупация.

На бойното поле Дякос сякаш намира истинското си призвание и става един от най-добрите и най-страшни воини сред бунтовниците. Има обаче един проблем – християнска вяра, която той пази дълбоко в себе си, противоречи на начина му на живот по онова време и затова се опитва отново да стане човек на мира.

За целта променя външния си вид и се връща в манастира „Св. Йоан Кръстител“, за да посвети отново живота си на Бог.

Около година след завръщането си, негов другар грък го предава и Дякос е арестуван от членове на османската армия. Той успява да избяга само няколко часа, преди да бъде обесен с помощта на своите приятели от планината, които бяха научили за залавянето му и се втурнаха да помагат на стария си приятел.

Odysseas-androutsos

Одисей Андруцос

В следващите години Дякос ще се превърне в незаменимата дясна ръка на друга легендарна фигура от гръцката война за независимост – Одисей Андруцос. Той също така ще да стане и почетен член на Филики Етерия или Дружеството на приятелите, тайна организация, която води подготовки за независимост и свобода в Гърция. През 1820 г. Дякос ръководи собствената си армия от клефти, превръщайки се в проклятие за османските военни.

През април 1821 г., месец след официалното начало на Гръцката война за независимост, турските сили (близо 10 000 души) с Омер Вриони и Кьосе Мехмед, двамата най-важни османски генерали, се оттеглят от Тесалия, за да се бият с гръцките бунтовници в Централна и Южна Гърция. Страхът им към Дякос и желанието да го видят неутрализиран е толкова голямо, че решават да фокусират по-голямата част от силите си конкретно върху него и групата му.

Serment Tsokos

Клетва за приемане във Филики Етерия

Диакос и неговата малка армия от клефти заедно със своите другари бойци за независимост, Димитрис Панургиас и Йоанис Дафотис, решават да спрат османския аванс с общо 1500 мъже като заемат отбранителни позиции в Аламана, място близо до Термопили, където преди две хиляди години Леонид I и неговите 300 спартанци героично се бият за свободата си срещу огромна армия от перси.

Скоро голяма част от гръцката армия е принудена да се оттегли и Дякос се озовал да се бори срещу хиляди само с 48 мъже до себе си. В един момент един от хората му му докарва кон, за да избяга, но Дякос отказва да отстъпи.

След часове на изтощителна и прекалено кървава битка, османските военни най-накрая залавят и оковават тежко ранения Дякос, който в този момент освен раните си има и няколко счупени ребра. В този си вид е отведен при османските пълководци.

Въпреки че Дякос е убил стотици османски военни през годините си като бунтовник, Омер Вирони му се възхищавал и го уважавал като воин – затова и му предлага шанс да спаси живота си като се отрече от християнството и приеме исляма. Дякос отговаря:

Роден съм грък, ще умра гърк.

Кьосе Мехмед, генералът на османските турци, шокиран, но изпълнен с възхищение от храбростта на Дякос, му предлага медицинска помощ, обещава да го направи високопоставен офицер от османската армия и да му даде красиво момиче от личния си харем за жена. Той иска само Дякос да приеме исляма. Гръкът обаче отново отказва и в този момент съдбата му е решена.

На следващата сутрин Дякос е зверски измъчван на публично място, като пример за местния гръцки народ. След това е екзекутиран по един от най-ужасните начини, които хората са измислили да убиват други хора – набиват го на кол, докато е още жив. Според народната традиция, докато го водят да бъде екзекутиран, османските офицери многократно го питат дали съжалява за действията си и желае бърза смърт. В отговор Дякос просто изпява стихотворение, което днес е част от гръцкия фолклор

О, какъв момент избра Хадес за мен да загина. Пролетна трева навсякъде и клони с цветчета за възхита.

Дякос няма щастието да умре в битка като великия Леонид и неговите спартанци – съдба, по-предпочитана пред обикновената смърт. Той обаче показа абсолютно същата смелост и кураж като легендарния цар. Въпреки че е слабо известен за повечето хора извън Гърция, Атанасиос Дякос се нарежда сред най-смелите войни в историята на света, давайки живота си за един от най-красивите идеали, известни на човечеството: Свободата!

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля на борда на Титаник, Британик и Олимпик

| от |

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабите Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени