Да си патриот не значи да си тъп

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Дори на моя омерзен от медиите поглед през последните дни се натрапва един дискурс на тема новини на турски език по националната телевизия. Спорът е стар и в очите на смълчаната общественост той винаги е изглеждал така, сякаш от едната страна на барикадата са застанали някакви лигави либерали, които се вайкат за правата на всевъзможни малцинства, включително и на турскоезичното такова, а от другата страна националисти плющят знамена със „Свобода или смърт“ и с лев, стъпкал полумесец.

Признавам, че наистина е възмутително в една православна страна да се толерират неправославни вероизповедания, но що се отнася до езика и то в медиите, не съм сигурен дали чистият и свят национален пуризъм е дори и логично оправдан. Какво казват либералите? Либералите казват: „Всеки има право да изучава майчиния си език и след това да се информира на него!“ (защо именно майчиния, а не бащиния – не знам и винаги ще остане мистерия за мен). Всеки има право, казват либералите, да осъществява обществена комуникация на майчиния си език, както всеки мъж би трябвало да има право да се ожени за сестра си, а защо не и за брат си.

Какво отговарят на това националистите? Те, в общи линии, казват следното: „За това ли загинаха Левски и Ботев? За да се каканиже на турски по телевизора?! Къде е националната ни гордост?! Ние българи ли сме или лукови глàви?!…“. Така ще кажат националистите, готови да жертват, ако не живота си, то поне профилите си в социалните мрежи в името на националния идеал (който обикновено не знаят какъв е поради отсъствието на национална доктрина) и на националния интерес, за който изобщо не се замислят. Защото, ако се замисляха, сигурно щяха да стигнат до съвсем други заключения и щяха да заемат съвсем различна позиция.

Представете си една телевизионна аудитория, която разбира сравнително добре турски език и почти никак български. Тази аудитория всяка вечер включва телевизора и чака да чуе какво ще ѝ кажат от него. Телевизията е пропаганда – къде в добрия, къде в лошия смисъл на думата. Е, какво предпочитаме ние, патриотите и в частност националистите? Тази аудитория да бъде облъчвана с българска пропаганда на турски език или с турска пропаганда на турски език? Какво предпочитаме: тази аудитория да научи какво е „Ислямска държава“ от българската или от турската телевизия?

Ама не е само това, ще се провикнат националистите. Дайте тогава централните новини да вървят и на цигански, и на арменски, и на иврит! Първо, циганите нямат и никога не са имали национално самосъзнание (може да са имали само някакво етническо) и второ, което е важното и същественото, ние не граничим с тяхна държава, в чиито предели сме били в продължение на половината си история. Що се отнася до арменците и евреите, то те не са хора, които срещат езикови бариери при общуването в нашето общество и върху тях отникъде не се осъществява идеологически натиск на етническа и национална основа, на който е наложително да се противодейства със средствата на медиите. Както е при турскоговорещите (защото много от тях не са даже етнически турци).

Да се излъчват централните новини и на турски език е не само комуникация, при която адресираният трябва да успее да разбере какво се мъчи да му каже адресиращият. Това е и мощен пропаганден инструмент. Националистите не само не трябва да протестират срещу него, а да бъдат първи негови застъпници. Сочи го елементарната интелигентност и най-простата сметка. И то сметка от гледна точка на националните интереси. В Лос Анжелис има цели медии на испански език, но не се е чуло да има някакво сериозно гражданско движение, което с „Янки Дудъл“ на уста да се е хвърлило да предупреждава как Мексико ще погълне Щатите (при все че този въпрос е достатъчно болезнен в Калифорния).

Да си националист означава наистина спокойно и пресметливо да калкулираш националния и държавния интерес, а не да крещиш банални лозунги. Да излъчваш централните новини на турски език не е нищо повече от това още няколко хиляди граждани на България (с избирателни права) да чуят какво е направил днес българският (а не турският) президент и българското (а не турското) правителство. Да чуят, да оценят и да се почувстват част от една политическа общност – българската. Със съответните ангажименти и отговорности. Кой националист е против това?

 
 

Дейвид Линч и вдъхновението за онзи смразяващ кадър в „Туин Пийкс: Завръщането“

| от chronicle.bg |

Феновете на Дейвид Линч знаят, че той не обича да обяснява намеренията си зад режисьорските си решения. Една сцена обаче от „Туин Пийкс: Завръщането“ е прекалено добра, за да устоят зрителите да не искат повече подробности директно от създателя на поредицата. Става въпрос за финалната сцена на епизода „Part 8″ от „Туин Пийкс: Завръщането“ – онази, в която младото момиче отвори устата си, а в нея влезе създанието кръстоска между жаба и муха. Дейвид Линч вдига завесата над този момент от кариерата си (и на редица други) в новата си книга, „Room to Dream“.

В откъс от книгата, публикуван от The New York Times, Личн разказва откъде е дошла идеята за този кадър и създанието в него. 

Всичко се случва, докато Линч е на ваканция из Европа. Той бил на борда на „Ориент Експрес“, пътувайки от Атина до Париж. На гарата в Югославия,  по време на почивката, Линч забелязва множество туристи как се втурват в една посока. „Всички отиваха към тези шарени шатри, където се продават оцветени напитки (които всъщност са просто вода със захар). Когато слязох от влака, стъпих в този мек прах, дълбок около 30 сантиметра, пълен с огромни насекоми, приличащи на жаби, които скачаха, летяха, излитаха и се връщаха обратно. От там ми дойде идеята за жабата-буболечка – тези неща просто попадат в света на „Туин Пийкс“.

Случката се развива прекалено рано, за да знае Линч, че огромните летящи насекоми ще свършат във финала на „Туин Пийкс“, но обяснява, че образът е изскочил в главата му, докато е пишел сценария на „Part 8″. Режисьорът завършва разказа си с кратък анекдот и не дава повече подробности зад една от най-абстрактните му сцени във филмите му.

„Всеки има свои теории за шоуто, което е прекрасно, и няма значение дали аз ще обяснявам моята теория.“ пише Линч в книгата. „Нещата имат своя собствена хармония и ако ти си верен на идеята, тогава хармонията ще си проличи, дори образът да е абстрактен. Можеш да го гледаш отново след 10 години и да го видиш в тотално различен начин, а може да видиш още нещо – но онзи потенциал ще бъде там, ако си бил верен на първоначалната идея.“

Припомняме си сцената:

 
 

Ех, няма такива играчи вече*

| от Daher Lammoth |

Пол ши*ания Гаскойн, или просто Газа.

Или футболистът, който молеше за тишина журналистите на пресконференция, след което се изпърдяваше или оригваше в микрофоните. Същият футболист, който за рождения ден на негов чернокож приятел, му подарява посещения в солариум. Отвлича клубния автобус и го разбива в една спирка. Гонят го от хотел, задето се е къпал гол в декоративния фонтан на входа. Изсрал се в чорапите на Дженаро Гатузо, един от най-свирепите футболисти, за добре дошъл в новия му отбор. Изпикава се върху лицето на капитана Ричард Гъф през нощта, за да го събуди, защото не могъл да заспи и иска да играят билярд с него. Треньорът му сър Боби Робсън го нарекъл „тъп като метла“, а на следващия ден Газа излиза на тренировка със стърчаща метла от калците….

Ех, няма такива играчи вече :'(

Тези, които ме познават от малък, знаят че винаги съм симпатизирал на най-големите дървета в световния футбол – Англия. Най-вече заради онзи национален харизматичен отбор от 1990 г., съставен от „касапина“ Тери Бътчър, Стюърт „Психо“ Пиърс, споменатия магически ненормалник Газа, вечно бинтования като след война Марк Райт, геният-идиот Крис Уодъл, дядо Шилтън и легендата-джентълмен Гари Линекер (вероятно единстеният от онзи отбор, който не се напивал до припадане). Този отбор спечели сърцето на съвсем малкия Дахер, който за първи път гледаше оназ странна игра с топка. Физиономиите на Газа са имали пръст в това.

И макар през годините държавните им управители, начело с тъпи патки като Тереза Мей, или военнопрестъпници като Тони Блеър и „Пиг Гейт“ Камерън, да бяха направили всичко възможно да ме отвратят от английската нация, все пак английският хумор, писатели като Дейвид Мичъл, Тери Пратчет, Докинс, режисьори като Ридли Скот, Кен Лоуч, Дани Бойл, Мийдоус и т.н. комици и музиканти, и най-вече спомените за Газа, поддържаха симпатията ми към това общество.

Утре Англия излиза срещу Тунис. Англичаните продължават да стават все по-сиви и все по-нехарезматични. Звездата на отбора е фъфлещия Хари Бастунов (Кейн). Дори колегата му от Тотнъм, кореецът Хюн Мин Сон, говори по-разбираем английски от него.
Тактиката на англичаните е ясна – търчане по фланговете на житния бегач Стърлинг и центриране с надеждата да бъде уцелена главата на Хари.

И все пак….. Кам Он Ингерлааанд! Бйип Бийп Бийп.

 

*Текстът е представен без редакция от фейсбук страницата на Daher Lammoth

 
 

Оперната певица Весела Янева отива на „Белведере“, а ние стискаме палци

| от chronicle.bg |

Трамплин за кариера в операта. Уолстрийт на оперното изкуство. Стоковата борса на оперните певци. Всичко това са жаргонни наименования на най-престнижния световен конкурс за млади оперни певци, „Белведере“. Тази година домакин на конкурса е латвийската столица Рига, а българското участие ни дава повече от един повод за гордост.

Да представи България на 37-мия Международен оперен конкурс „Белведере“ беше избрано нашето мецосопрано Весела Янева. 24 годишното откритието на Фондация “Стоян Камбарев” е и най-младият от всички селектирани певци в елитния световен конкурс, което прави задачатa й още по-отговорна. Тя бе избрана след кастинг с международно жури, чиято задача беше да селектира участниците за класическата надпревата, в която се включват 76 световни столици.

1.Vessela v Riga s roklia na Gabriela Koleva
Весела Янева в Рига в рокля на Габриела Колева

За тоалетът на нашето мецосопрано се грижи г-жа Габриела Колева – създател и стилист на модна къща „Мезон Сант-Ерем“. Вдъхновена от епохата на 18-ти век, в която изтънчеността и пищността са били високо ценени, и от френския стил като цяло, модната къща предлага финес и разкош във вечерния тоалет, с който Весела ще се представи на световната сцена.

Vesela i Gospel Chorale s nagrada S.Kambarev - 2013
Весела и Gospel Chorale с награда „Стоян Камбарев“ през 2013 г.

А ето какво сподели и Деси Тенекеджиева в качеството си на Председател на Фондация “Стоян Камбарев” за обещаващата млада оперна певица:  “Весела Янева е мецосопран с уникален нисък, красив и плътен тембър. Следим таланта й още от ученичка и се радвам, че е едно от големите музикални открития на Фондацията. Веси бе солист на Gospel Choralе и спечели Голямата награда за Полет в изкуството още през 2013-та, заедно с диригента на госпъла – Страцимир Павлов. Весела направи много силен дебют на сцената на Софийска опера, в “Евгений Онегин“ на Чайковски, още като студентка в Националната музикална академия, а в края на миналата година спечели конкурс и стипендия за специализация в Академия „Борис Христов“ в Рим с преподаватели Анна Ванди и Валентина Марафа, които също бяха очаровани от прекрасния й глас. Сега пред нея стои ново изключително предизвикателство – да представя България на един от най- големите и престижни световни оперни конкурси „Белведере“! Фондация “Стоян Камбарев” я подкрепя и в това важно за нейната кариера начинание, защото вярва безрезервно в нейния потенциал и ще бъде до нея и в бъдеще. Бих искала специално да благодаря на верните ни партньори от туристическа агенция Premiere Tours с изпълнителен директор Росица Георгиева, както и на проф. Любомир Стойков и дизайнера Габриела Колева за приятелството и професионализма. Младите ни таланти имат нужда от подкрепа и е прекрасно, когато я получават!”. Това споделя председателя на Фондация „Стоян Камбарев“, Деси Тенекеджиева за нашата оперна певица.

Весела вече е в Латвия и се подготвя за представянето си на сцената, а ние й стискаме палци.

 
 

Рене Зелуегър изглежда добре като Джуди Гарланд, но Лайза Минели не одобрява

| от chronicle.bg |

Преди месеци стана ясно, че Рене Зелуегър най-накрая ще направи подобаващото си завръщане на големия екран в биографичния филм „Джуди“, посветен на последните години на Джуди Гарланд – една от иконите на миналия век. Засега имаме само една снимка от продукцията, но това е достатъчно за феновете, за да започнат да очакват с нетърпение филма.

Не така мисли обаче дъщерята на Джуди Гарланд, актрисата и певица Лайза Минели.

В отворено изявление, Лайза Минели заявява, че не подкрепя филма и не е работила със Зелуегър във връзка с превъплъщението й. Включването идва, след публикуване на статия в онлайн медия (която после е премахната), в която се съобщава, че актрисата работи заедно с дъщерята на Джуди Гарланд по продукцията.

„Никога не съм се срещала, нито съм разговаряла с Рене Зелуегер. Не знам как е започнала тази история, но не я одобрявам, както не одобрявам предстоящия филм за Джуди Гарланд. Всички твърдения в друга посока са 100% художествена измислица.“ казва Лайза Минели в публикация на фейсбук профила си.

„Джуди“ показва животът на Гарланд по време на последното й представление в Лондон  през 1968 г., кариерата й и началото на връзката с петия й съпруг, Мики Дийнс. Звездата от класиката „Магьосникът от Оз“ (1939) умира няколко месеца след представленията във филма от поемане на смъртоносна доза барбитурати.

judy-1521491379
Отляво – Джуди Гарланд, отдясно – Рене в ролята на Джуди

Засега няма информация дали някои от останалите членове на семейство Гарланд са замесени в продукцията, нито някой от екипа на „Джуди“ е отговорил на отвореното изявление на Лайза Минели.

Засега няма фиксирана дата за световната премиера, но се очаква филмът да излезе в края на тази година.