Да си патриот не значи да си тъп

| от |

Иван Стамболов, Петте кьошета

Дори на моя омерзен от медиите поглед през последните дни се натрапва един дискурс на тема новини на турски език по националната телевизия. Спорът е стар и в очите на смълчаната общественост той винаги е изглеждал така, сякаш от едната страна на барикадата са застанали някакви лигави либерали, които се вайкат за правата на всевъзможни малцинства, включително и на турскоезичното такова, а от другата страна националисти плющят знамена със „Свобода или смърт“ и с лев, стъпкал полумесец.

Признавам, че наистина е възмутително в една православна страна да се толерират неправославни вероизповедания, но що се отнася до езика и то в медиите, не съм сигурен дали чистият и свят национален пуризъм е дори и логично оправдан. Какво казват либералите? Либералите казват: „Всеки има право да изучава майчиния си език и след това да се информира на него!“ (защо именно майчиния, а не бащиния – не знам и винаги ще остане мистерия за мен). Всеки има право, казват либералите, да осъществява обществена комуникация на майчиния си език, както всеки мъж би трябвало да има право да се ожени за сестра си, а защо не и за брат си.

Какво отговарят на това националистите? Те, в общи линии, казват следното: „За това ли загинаха Левски и Ботев? За да се каканиже на турски по телевизора?! Къде е националната ни гордост?! Ние българи ли сме или лукови глàви?!…“. Така ще кажат националистите, готови да жертват, ако не живота си, то поне профилите си в социалните мрежи в името на националния идеал (който обикновено не знаят какъв е поради отсъствието на национална доктрина) и на националния интерес, за който изобщо не се замислят. Защото, ако се замисляха, сигурно щяха да стигнат до съвсем други заключения и щяха да заемат съвсем различна позиция.

Представете си една телевизионна аудитория, която разбира сравнително добре турски език и почти никак български. Тази аудитория всяка вечер включва телевизора и чака да чуе какво ще ѝ кажат от него. Телевизията е пропаганда – къде в добрия, къде в лошия смисъл на думата. Е, какво предпочитаме ние, патриотите и в частност националистите? Тази аудитория да бъде облъчвана с българска пропаганда на турски език или с турска пропаганда на турски език? Какво предпочитаме: тази аудитория да научи какво е „Ислямска държава“ от българската или от турската телевизия?

Ама не е само това, ще се провикнат националистите. Дайте тогава централните новини да вървят и на цигански, и на арменски, и на иврит! Първо, циганите нямат и никога не са имали национално самосъзнание (може да са имали само някакво етническо) и второ, което е важното и същественото, ние не граничим с тяхна държава, в чиито предели сме били в продължение на половината си история. Що се отнася до арменците и евреите, то те не са хора, които срещат езикови бариери при общуването в нашето общество и върху тях отникъде не се осъществява идеологически натиск на етническа и национална основа, на който е наложително да се противодейства със средствата на медиите. Както е при турскоговорещите (защото много от тях не са даже етнически турци).

Да се излъчват централните новини и на турски език е не само комуникация, при която адресираният трябва да успее да разбере какво се мъчи да му каже адресиращият. Това е и мощен пропаганден инструмент. Националистите не само не трябва да протестират срещу него, а да бъдат първи негови застъпници. Сочи го елементарната интелигентност и най-простата сметка. И то сметка от гледна точка на националните интереси. В Лос Анжелис има цели медии на испански език, но не се е чуло да има някакво сериозно гражданско движение, което с „Янки Дудъл“ на уста да се е хвърлило да предупреждава как Мексико ще погълне Щатите (при все че този въпрос е достатъчно болезнен в Калифорния).

Да си националист означава наистина спокойно и пресметливо да калкулираш националния и държавния интерес, а не да крещиш банални лозунги. Да излъчваш централните новини на турски език не е нищо повече от това още няколко хиляди граждани на България (с избирателни права) да чуят какво е направил днес българският (а не турският) президент и българското (а не турското) правителство. Да чуят, да оценят и да се почувстват част от една политическа общност – българската. Със съответните ангажименти и отговорности. Кой националист е против това?

 
 

Да загреем преди „Убийството на Джани Версаче“

| от chronicle.bg |

Очакваме 17 януари 2018 от няколко месеца вече и еуфорията около втория сезон на American Crime Story е неистова. Премиерата на „Убийството на Джани Версаче“ беше снощи по американската мрежа FX.

Първият сезон, „Народът срещу О Джей Симпсън“, беше успешен във всяко отношение и сме нетърпеливи да разберем къде спрямо него ще застане „Убийството на Джани Версаче“. От мащабната рекламна кампания, преливаща от тийзъри и трейлъри разбрахме само, че ни очаква пищност до безкрая и отвъд, че ще гледаме красиви мъжки и женски тела и че семейство Версаче са на тръни да не би Мърфи да ги очерни. Дали всичко това е вярно, в България предстои да разберем. Официалната премиера у нас е на 23 януари в ефира на FOX.

А засега най-доброто, което можем да направим, е да обобщим какво, що и всичко останало, за което си струва да следите този сериал, независимо дали си падате по и без това уникалния Раян Мърфи или империята на Джани Версаче.

Какво?

„Убийството на Джани Версаче“ е базиран на романа на американския автор Морийн Орт Vulgar Favors: Andrew Cunanan, Gianni Versace, And The Largest Failed Manhunt In US History. Център в книгата са събитията около убийството на известния дизайнер, случило се на прага на дома му в Маями бийч на 15 юли 1997 г. Основателят на модната империя „Версаче“ е прострелян няколко пъти от 27-годишния сериен убиец Андрю Кънанан, който по онова време вече има най-малко четири извършени убийства зад гърба си. Част е от списъка на ФБР с 10 най-издирвани престъпници, докато не се самоубива осем дни след като убива Версаче.

Кой?

Още в началото на миналата година разбрахме, че Дарън Крис (който работи с Раян Мърфи в Glee) се присъединява към актьорския състав редом до венецуелския актьор Едгар Рамирес. Първият играе Андрю Кънанан, а втория – Версаче. Пенелопе Крус е Донатела Версаче, а Рики Мартин е Антонио Д’Амико – дългогодишният партньор на дизайнера, който пие кафе на терасата на дома, когато чува изстрелите. Другите имена в състава са Макс Грийнфилд (в ролята на братът на Джани и Донатела, Санто), Фин Уитрок (Джефри Трейл, първата жертва на Кънанан), Аналий Ашфорд и Нико Евърс-Суиндел (Лизи и Фил Коут, приятели на Кънанан).

Versace’s bell

A post shared by Ryan Murphy (@mrrpmurphy) on

Къде?

По време на TCA Press Tour през 2016 Раян Мърфи разкрива, че снима в самото имение на дизайнера. Години след убийството къщата е продадена и е превърната в хотел. По тази причина екипът е имал възможност да заснеме голяма част от сцените в къщата, където са се случили. Дори сцената с убийството е заснета на същото място.

С какво е по-различен?

Ако се притеснявате, че „Убийството на Джани Версаче“ е реплика на „Народът срещу О Джей Симпсън“ (което по принцип не е лошо, но не това е целта на втория сезон), можете да си отдъхнете. Сюжетът може да е в същата епоха и да включва богати знаменитости, но тук става въпрос за истински, ожесточен лов на мъже, а не за съдебен процес. Всичко всъщност е различно. На първо място знаменитостите – О Джей няма много общо с Версаче. Единият е афроамерикански спортист, а другият италиански диазайнер, който царува не само в модата, но и на дансинга на всички партита по онова време. С три думи – всичко е различно!

Защо?

Защо да го гледате? Откъде да започнем? Раян Мърфи е зад проекта. Дарън Крис го разкрасява. Пенелопе Круз по принцип е уникална и трябва да се гледа навсякъде. Рики Мартин е повече от секси. Костюмите! Декорът, музиката, съспенса и всички други пинизи на Мърфи. Ако това не стига, добавете историята на едно от знаковите убийства в края на миналия век и дано това е достатъчно.

 
 

Едгар Алън По: тост с коняк и три червени рози

| от chronicle.bg |

На днешната дата през 1809г. се ражда един автор, чиито произведения вдъхновяват всички майстори на хоръра, начело със Стивън Кинг, занапред. Това е Едгар Алън По, когото познавате може би предимно от поемата му „Гарванът“.

По е известен най-вече със своите мрачни и зловещи разкази, изпълнени с  мистерии и е сред първите американски писатели, които пишат произведенията си под формата на разкази. Той е и създателят на детективския жанр в литературата. Неговото творчество спомага за възникването по-късно на научната фантастика. Освен това, Едгар Алън По е първият известен американски писател, който се опитва да изкара прехраната си само чрез писателска дейност. Разбира се, това го довежда до сериозни финансови затруднения.

Родителите му умират, когато той е невръстно дете. Отгледан е от Джон и Франсис Алън от Ричмънд, Вирджиния, но не е осиновен от тях. След като учи за кратко в университет и прави опити за военна кариера, решава да се отдаде на писателска кариера, която започва скромно с малката стихосбирка „Тамерлан и други поеми“ , подписана анонимно – „от жител на Бостън“.

После прави завой от поезията към прозата и прекарва следващите няколко години, работейки за литературни списания и вестници. Неговата работа го принуждава постоянно да се мести. Живее в Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. В Балтимор през 1835 година сключва брак с 13-годишната си братовчедка Вирджиния Елиза Клем По. През януари 1845 г. огромен успех му носи поемата „Гарванът“.

Две години по-късно, на 30 януари 1847 г., съпругата му умира от туберкулоза. На 7 октомври 1849 г. Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-01

На 3 октомври 1849г. По е открит на улица в Балтимор „в ужасно състояние и… нуждаещ се от спешна помощ“, според думите на човека, който го намира – Джоузеф У. Уокър. Едгар е отведен до близката болница, където умира в събота, 7 октомври 1849г. в 5 часа сутринта. Той не успява да се съвземе достатъчно, за да обясни как се е стигнало дотам да е в такова окаяно състояние и, незнайно защо, носи дрехи, които всъщност не са негови. Съобщено е, че Едгар неколкократно извиква името „Рейнолдс“ през нощта преди да умре, макар че е неясно към кого се е обръщал с това име. Някои източници твърдят, че последните думи на По са: „Господ да помогне на бедната ми душа“ (Lord help my poor soul).

Цялата лекарска документация, включително и свидетелството за смърт, са изгубени. Вестниците по това време съобщават за смъртта на писателя като „мозъчна претовареност“ или „интелектуална възбуда“, често срещани тогава евфемизми за смърт поради петнящи репутацията причини като алкохолизъм.

Въпреки всичко истинската причина за кончината на Едгар По остава загадка.

Мистериозността, която забулва живота, и особено смъртта на Едгар По, продължава да витае и след неговата кончина. От 1949 г. насам, незнаен човек тайно посещава гроба на писателя всяка година на рождената му дата. Тази традиция продължава вече 50 години, поради което е най-вероятно посетителите да са повече от един. Независимо от това, ритуалът е винаги един и същ: всяка година в ранните часове на деня на 19 януари, загадъчната личност вдига тост с коняк при гроба на По и оставя три червени рози.

ORIGINAL-edgar_allan_poe-1

Писателят оказва силно и значително влияние както върху американската и световната литература, така и върху космологията и криптографията. На базата на неговото творчество са създадени редица музикални произведения, филми, видео игри и други. Днес някои от местата, където е живял, са превърнати в музеи.

В чест на неговата дата, сме ви приготвили някои цитати, с които да си припомните вечното му творчество:

„Границите, разделящи Живота и Смъртта, са сенчести и неясни. Кой може да каже къде свършва едното и къде започва другото?“

„И нощите ми – призрак кошмарен –
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!“  – На една от Рая

„Най-хубавите неща в живота те карат да се потиш“.

„Полудях с дълги интервали на ужасяващо здрав разум“.

„Ако искате на мига да забравите нещо, напомняйте си да го запомните“.

„Тези, които мечтаят през деня, знаят неща, за които тези, които мечтаят само насън, дори не подозират“.

„Имам огромна вяра в глупаците – ще го нарека самочувствие“.

„Науката все още не е отговорила връх ли е на интелекта или не лудостта“.

„Никога не съм бил наистина луд, освен в случаите, когато беше намесено сърцето ми“.

„Никога да не страдаш означава никога да не си бил благословен“.

„Вярвай само на половината от това, което виждаш, и на нищо от това, което чуваш“.

„Годините любов се изтриват от само минутка омраза“.

 

„И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен

бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:

„Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,

гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.

Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?“

Той програкна: „Nevermore!“

 

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; —

не намирах — и пак дирех смисъл в този отговор. —

Никой смъртен — уверявам! — не е бивал посещаван

в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;

на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор

и да грака: „Nevermore!“

 

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,

сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.

Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:

„Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор —

както всичко — безвъзвратно! — пак далеч от моя взор!“

Грак отвърна: „Nevermore!“,

из „Гарванът“

 
 

Словото на Дамян Дамянов

| от chr.bg |

Някои смятат, че е роден на 13 януари, заради печатна грешка, допусната при второто издание на „Тетрадка по всичко“ от 1984 г. Но не – Дамян Дамянов е роден на 18 януари преди 83 години (1935).

За първи път публикува през 1949 година. По-късно завършва завършва българска филология в Софийския университет, а след това работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.

Дамян Дамянов почива на 6 юни 1999 г. в София.

Събрахме някои от най-добрите произведения на поета, за да отбележим рождения му ден. Сега е време за наслада.

 

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!

 

Многоточие…

Многоточие…
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен… Скъсан… Просто малко…
Човекът нещо искал е да каже…
Но… изведнъж се сетил… Премълчал го…
…Защо – не знаеш… Скъсаната нишка
останала. А той самият – де го?
Три точици… Прекъсната въздишка…
Единствен спомен… Някому… От него…

 

из Поема за щастието

Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка няма Щастие, нали?

 

Сърце

Да беше камък, щеше да се пръснеш –
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!

Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: „Не! Мъртвец не съм!“…

… Но ти търпиш, защото си сърце!…

 

Чудо

Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня…

 

Ботев

Само поетът и лудия могат
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!

 

Лъжа

Лъжа ли беше първата ни ласка?…
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж – роден, но неживял?…
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: „Вижте,
от туй е топло моето сърце!“
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!…
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях…
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах…
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора –
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил –
деца ли срещна – милвам с две ръце.
Светът е мой…Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.

 
 

Том Пети е починал от неволна свръхдоза от седем лекарства

| от |

Рокпевецът Том Пети е починал през октомври вследствие системно нарушение на работа ан органи, предизвикано от неволно свръхдоза със седем лекарства, съобщи службата по съдебна медицина на Лос Анджелис, цитирана от Ройтерс.

Смята се, че кончината на Пети на 66-годишна възраст се дължи на комбинирана токсичност от фентанил, оксикодон, темазепам, алпразолам, циталопрам, ацетилфентанил и деспропионил фентанил.

Причината за смъртта се категоризира като „злополука“.

Пети, сред чиито хитове са „Refugee“, „Free Fallin'“ и „American Girl“, бе намерен в безсъзнание в дома си в Малибу на 2 октомври м.г. и почина броени часове по-късно в болница.