shareit

Да се хванем на хорото

| от Цветелина Вътева |

Часовете по физическо са най-ярко осветената арена, на която с жестока светлина блесват различията между децата: докато в опитите за лека атлетика някои хлапета гордо развяват краката си на млади жирафчета и скачат троен скок като ранната Стефка Костадинова, по-трътлестите обикновено се валят по асфалта, едва сдържайки сълзите си.

При аеробиката нещата не стоят много по-различно: момичетата със спортна фигура правят по 200 коремни преси, подобно хуманоидни роботи, докато онези, които вече могат да се похвалят с назряващи паласки, стоят на пейката и се правят на болни. При момчетата нещата стоят с една идея по-леко: футболът обикновено обединява всички, а ако някой не е фен на играта с топка – директно става ясно, че е парий в училищното общество. Ако пък е и отличник по математика – социалният му образ стремглаво поема по единствения възможен път – надолу.

Дори и да не са научили стихотворенията на Ботев в часовете по литературата, когато става дума за физическо, подрастващите силно любят или силно мразят.

Сега, по решение на МОН, те ще имат още един признак, по който да се делят – на такива, които владеят народните танци, и такива, които приличат на нелепи, зачервени клоуни, докато вяло подрусват кръстосана ръченица.

Колкото и сплотяващо за народа да действат хорàта, колкото и българско да е пиянското Дунавско на сватба, никой ли не може да вникне в травматичното изживяване на едно насилствено хоро? Печатът „задължително“ е способен да превърне и най-голямото удоволствие в акт на мъчение. МОН би следвало да знае това след насадената от задължителното лятно четене омраза към литературата в училище: дори книги като „Граф Монте Кристо“ на Дюма се приравняват на принципа „ученическа омраза“ до „Маминото детенце“ на Любен Каравелов – само защото са задължителни.

Колкото и да е важно съхраняването на фолклора, превръщането му в част от учебната програма по физическо трябва да върви с указания за някои характеристики „от кухнята“:

Дори когато си на 7 и не знаеш що е то „сутрешен дъх“, ако краката ти поседят обути в цървули повече от 15 минути, ще разбереш що е то „зловоние“;

Основното, което се научава от хореографите за 5 години занимания с народни танци, е че „трябва да се усмихваш“. Вследствие на насилственото насищане с веселие, лицата на танцьорите се изкривяват в гримаси, наподобяващи усмивка. Но не им е весело;

Народните танци са огромно увеличително стъкло за всеки, чието чувство за ритъм не се вписва в общото. А нека не се лъжем, чувството за ритъм е обективна характеристика. Ако нечий крак се намира по-назад или по-напред от останалите 30 крака в редицата, той носи вината за опропастяване на колектива до смъртта си;

Виковете „ииии-иии!“, които се произвеждат по време на хорото, могат завинаги да увредят гласните струни;

Част от хората се играят, когато един човек е хванал колана на друг човек. Това задължително води до деликатни ситуации, свързани с проливна пот, настъпвания и свалени от неволно подръпване на колана на другарчето в редицата гащи.

Народните танци са красиви и смислени, когато се играят от професионални танцьори. Това ще рече хора, които имат вдъхновението, желанието, любовта към фолклора и танца, и способността да предават неговата магия на другите. Във всички останали случаи те изглеждат нелепо. А 90% от учениците се чувстват нелепи по принцип.

Толкова ли ще е фатално да ги оставим да спортуват с и за удоволствие? Ако някой се чувства като амфибия във водата и като слон на пистата – защо да не тренира плуване вместо бягане? Или ако някой има афинитет към балните танци и валса, защо да бъде задължаван да друса хорца?

Преди време във Facebook се подвизаваше рисунка на слон, леопард, мишка, жираф, гарван, катерица, къртица и куче, накарани да направят един и същ физически подвиг и оценявани по едни и същи „обективни“ критерии. Нещо подобно се случва и с часовете по физическо.

 
 
Коментарите са изключени