Дъждовният октомври

| от | |

books-text

Мария Арабаджиева

„Хвръкни, хвръкни, калинке,

 донеси ми щастие!…”

                                                                    на Мая

Стоп! Почакай! Така ли се чете приказка? Ще попиташ – е, как според теб се чете? Отзад напред ли? Не. Чете си се съвсем нормално, обаче не така. Ами я се виж само! Виж се, де! М, така нищо няма да видиш, погледни се в огледалото! Е, разбра ли сега защо така не се чете приказка? Не си разбал? Ами как ще разбереш, като умът ти е зает с нещо друго? Нищо, аз ще ти обясня.

Първо, приказка се чете с желание и интерес. Второ, приказка се чете в присъствието на мъркащ котарак в скута ти. И най-важното от всички – приказка се чете само ако си дете. Е, възрастта обаче е без значение. Ама какво чакаш още, викай котката, че ще си забравя началото!

И така – имало едно време, не, не едно време, а имало един октомври. Нали знаеш какво е това октомври? То е… то е нещо по средата между подскачащо весело и спокойно тъжно. Не съм сигурна, но мисля, че се намира някъде до червеното или може би жълтото на дъгата. Има шарен вкус и понякога издава звуци на гладно врабче, а понякога подрънква като трамвай по мокри релси.

Та, в същия този октомври, е, не точно в него, а в един цветарски магазин, живеела една калинка. Тя, разбира се, не знаела, че това е цветарски магазин, понеже нали знаеш колко милиметра може да бъде голяма една калинка и колко грама мозък се събират съответно в тия милиметри? Тя си мислела, че се намира на една голяма поляна в една още по-голяма гора.

Всеки следобед ходела да се къпе на езерото с водопада (който, както се досещаш, бил един от онези декоративни фонтани), а пък през останалото време се разхождала из цветята. Най-интересно й било, когато валял дъжд. Тогава заставала от вътрешната страна на прозореца (чудно как не забелязвала, че е прозорец) и наблюдавала хората.

Някои от тях не познавала, защото минавали оттам само по веднъж, преливали се един в друг като водата, стичаща се по стъклото и после слънцето изсушавало спомена за тях. Деца с колела, официални дами с чадъри, подскачащи над локвите безработни мъже, забравили чадърите си чиновници с хартиени шапки и други шарени птички. Някои от тях калинката пък познавала, защото минавали всеки ден и понякога си купували цветя от нейната поляна.

Най-много й харесвал един влюбен младеж, който винаги купувал малки весели виолетки за момичето си. Обикновено влизал, заставал на прага и стоял така, разглеждайки всички цветя. После продавачката се усмихвала, той се изчервявал и избирал няколко стръка, срамежливи като него.

Друг един от посетителите пък бил много смешен. Ходел с голяма червена мека шапка, която закривала дясното му ухо (а лявото така стърчало, че се опитвало да компенсира и за двете) и по-скоро му пречела, отколкото да му върши работа. Той купувал по няколко различни букета всеки понеделник. Отначало калинката си мислела, че сигурно ги подарява на любимите си жени в семейството. Но после се оказало, че човекът е художник и по цяла седмица седял и рисувал букетите, докато накрая изсъхнели и така той все не успявал да ги нарисува докрай и понеже не можел да си ги спомни, всеки понеделник купувал нови и започвал отначало.

Имало и едно момиче, което понякога минавало с приятели, а понякога минавало само. Калинката го запомнила още първия път, когато го видяла, защото денят бил пак така дъждовен и хората минавали толкова бързо пред витрината, че нашата буболечка едвам успявала да различи какъв цвят са връхните им дрехи. А пък това момиче си вървяло по бордюра и си подсвирквало дори. Друг път минавало тичешком с приятели, тананикайки си някоя слънчева мелодия.

Понякога даже влизало в магазина и си купувало горски цветя. Най-смешно обаче й било на калинката, когато го виждала рано сутрин – с облечено наопаки яке, стърчащи листове с ноти от раницата и разсеяна усмивка. Или пък по залез слънце, в обратната посока – с голяма художническа папка под мишница, толкова голяма, че сякаш в нея били надиплени не рисунки, а надеждите на всички хора по Земята. Калинката много искала да види рисунките, но нямало как. Затова пък всеки път, когато момичето я забележело на стъклото, спирало и й се усмихвало с най-голямата си усмивка. От едното ухо до другото.

Само че един ден, а после много, много дни след това калинката забелязала, че усмивката на момичето я няма. Не се усмихвала нито сутрин, когато от раницата й надничали нотни листове, нито по обяд, когато минавала с приятели, а най-малко вечер, когато се прибирала с художническата си папка. Странно, но оттогава и на калинката вече нищо не й било толкова смешно. Сега вече не й било особено приятно да се върти по цял ден из голямата си поляна. А най-вече се натъжавала от човека с червената шапка, който продължавал да купува цветя и не ги подарявал на никого.

И тогава калинката решила да се премести да живее другаде. Само че нали не знаела, че поляната й била оградена със стени и стъкло. Стояла половин октомври на витрината, но вече не гледала хората, а хоризонта. И се чудела защо е прекарала живота си на тази поляна, без да познава други места и защо никой досега не я е попитал накъде е щастието му (защото нали знаеш, че калинките показват разни пътища).

Отново завалял дъжд. Той барабанял по плочника, а калинката замислено барабаняла с две от всичките си крачета по прозореца. И тогава отново й се мернала познатата усмивка. Калинката се зарадвала, преместила се малко по-нагоре, защото една огромна дъждовна капка й замъглявала изгледа и едва не се хлъзнала обратно надолу по стъклото от изненада. Усмивката наистина била на момичето, само че вместо него калинката видяла някакво момче. А усмивката си стояла затворена в очите му.

Тъкмо се замислила как стават тези неща и момчето се озовало на поляната й. Искало да се скрие от дъжда и понеже му било неудобно, купил едно малко букетче синчец (докаран специално със самолет, защото къде ти тук синчец през октомври!). Калинката пък продължавала да мисли точно върху един цвят от синчец и така скоро двамата – калинката и момчето – се озовали под затихващия дъжд.

В крайна сметка калинката решила, че трябва да провери тази работа, погледнала още веднъж затворената усмивка и хвръкнала да намери момичето (нали калинките знаят всички пътища). Момчето се обърнало и я проследило донякъде с поглед. После махнало с ръка, подарило синчеца на една жена с пазарска чанта и се затичало да хване трамвая.

А в него, зад голямата си художническа папка, седяло момичето.

Дори калинките понякога се объркват, нали?

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.

 
 

Kога ще изчезнат мъжете?

| от chr.bg, БТА |

Британски генетици изчислиха, че след няколко милиона години Y-хромозомата ще изчезне, а с нея и мъжкият пол, пише сп.“Сайънс алърт“.

Мъжката хромозома съдържа гени, които не се явяват необходими за живота. В частност генът SRY, определящ развитието на организма от мъжки тип. Y хромозомната ДНК за цялата история на живота на Земята се е изродила, като този процес ще продължи минимум 4,6 милиона години.

Според оценки на изследователите, този процес неизбежно ще протече при влошаване на фертилността. Но израждането на Y-хромозомата не означава, че мъжете ще изчезнат напълно. Генът SRY може да се премести на друга хромозома.

 
 

Ед Шийран ще се жени

| от chronicle.bg, по БТА |

Поп певецът Ед Шийран заяви, че ще се ожени за приятелката си Чери Сийборн, предаде Франс прес. „Сгодихме се в края на миналата година – поясни той в Инстаграм, качвайки снимка, на която се вижда, че целува годеницата си. – Влюбени сме и сме много щастливи. Котките ни също са радостни.“

„Хубаво е да срещащ известни личности, но това не е най-важното – каза миналата година популярният певец и композитор пред в. „Сънди таймс“. – Един ден това ще приключи. Знам, че тогава единствено Чери ще е до мен.“

26-годишният Шийран е сред най-продаваните изпълнители в света. Спечелил е няколко награди „Грами“ и БРИТ. Той стана световноизвестен през 2014 г. с хита си „Thinking Оut Loud“.

Най-новият му албум „Divide“ подобри рекорд в платформата Спотифай – 57 милиона слушания през първия ден след излизането му.

 
 

Какво да скрием от европредседателството

| от |

Шест месеца са много. Толкова време е достатъчно дори сезоните да се сменят, представяте ли си! 

По принцип мотото „Да не се изложим пред чужденците“ е доста тъпо. Но все пак е кофти да се изложим пред чужденците и затова, докато се правим, че не ни интересува, трябва да помислим как все пак да не го направим.

За щастие можем да избегнем излагане с далеч не толкова мащабна операция. На първо време – много добре знаем какво не ни е наред, защото го въртим всеки ден. Да, за първи път в историята на света хроничното ни мрънкане ще влезе в употреба.

Лесно е! Представете си, че някой ви идва на гости – какво правите? Всичко, което не харесвате отива или заметено под килима, или прибрано по шкафове, гардероби и детски стаи. Тази метода е толкова проста, че ни отблъсква, защото не е ни отива на егото да си решаваме проблемите толкова елементарно. Но днес ще ни отива.

На първо време трябва да се лишим от уличните дупки, уличните кучета и хората, които живеят на улицата, за да си помислят чужденците „Брей, тези българи колко луксозно живеят“. Да запълним дупките по улиците е морално, за разлика от това просто да разкараме останалите две. Оставете това, ами си е и доста работа.

Сега е моментът да падне един хубав, полуапокалиптичен сняг! Да покрие всичко, само НДК да се вижда. Освен очевидните ползи от бедствието, като бонус резултат хората няма да имат избор освен да се пречупят и да заискат още лифтове. 

Следва интернет и телевизиите. Пълно информационно затъмнение! Никой чужденец не бива да вижда какво правим и казваме в интернет или по телевизията. Единственият канал, който дават по телевизията, е Discovery, а единственият сайт в интернет – Wikipedia. Но не искаме да изглежда така все едно хората нямат мнение. Искаме да изглежда така все едно хората имат мнение, но си го базят за себе си и се образоват преди да го изкажат.

Накрая е нужно да прикрием самият факт, че много ни интересува какво мислят другите. Не знам дали гледахте репортажа за готвачите, които се грижат за нашите евро гости. Всички традиционни блюда бяха сервирани по специален изключително красиво подреден начин, който няма нищо общо с този, които сме свикнали.

Никакви такива повече! Шопската салата вече се прави в леген, сипва се с черпак и се сервира така. Пред хората. 

Какъв пиар само би било това!