shareit

Дъбов лист

| от | |

books-text

Гергана Бонева

Вера ходеше безцелно едва движейки краката си. Бе боса и държеше обувките си в ръка. Хладната трева приятно гъделичкаше стъпалата й. В гората бе тихо. Тя често ходеше там. Сама. За да събере мислите си, да обмисли живота си, да взема решения… Но днес беше дошла просто за да бъде сама, да почувства тишината, да помирише приятния дъх на гората, която тихо шепнеше с листа и клони.
Бе слънчево. Горската хладина приятно милваше тялото на Вера. А тя продължаваше унило да влачи крака и да гледа тревата. След миг тя се спря. Пред краката й имаше току що паднало дъбово листо. Беше толкова малко, нежно и уязвимо. Тя го взе внимателно и го завъртя между пръстите си.
– Милото ми глупаче! – усмихна се тя – Толкова си младо, тъй зелено, пълно с живот, а вече си паднало на земята, обречено на смърт. Жестока е съдбата, нали? – говореше тя. Очите й се напълниха със сълзи и две горещи капки паднаха върху тревата – И аз имах свое листенце. Като тебе. От моята плът и кръв. Аз, дървото, което винаги бе мечтало за листа тогава имаше свое. И то бе младо и зелено като тебе и също толкова крехко. Духна вятър и то… то се откъсна и падна в мократа пръст, падна мъртво! Много ме заболя! И сега ме боли…-изхлипа Вера – Милото ми дете, отиде си! Отиде си завинаги! И сега проклетите лекари не дават никакви надежди, че отново ще забременея. Всичко било въпрос на късмет.
Вера отново завъртя малкото листо. Стори й се, че то я чува и плаче заедно с нея. Изведнъж духна вятър. Вера изпусна неволно листото и то отлетя…

– Вера, имам добра новина за теб! – усмихна се личния лекар на Вера след няколко месеца – Бременна си!
– Наистина ли, докторе?! – блеснаха очите й. Тя се изправи и разплакана се хвърли на врата на лекаря – Благодаря Ви, докторе, благодаря Ви!
– Не на мен трябва да благодариш, а на Бог! – усмихна се той.

Бяха се изминали няколко години. Вера имаше прекрасен син. Тя и съпругът й бяха по-щастливи от всякога.
Една вечер когато Вера слагаше сина си да спи той я погледна и я попита твърдо:
– Мамо, ти била ли си листо?
– Листо ли?! – засмя се Вера.
– Да, дъбово. – отвърна синчето й.
– Ама откъде го измисли?!
– Аз бях и ти ме намери на тревата. После вятърът ме духна и ме довя в твоя живот! – усмихна се то.

 
 
Коментарите са изключени за Дъбов лист