shareit

Брюксел и „новото нормално“

| от Крег Винекър, Politico |

Разказът е на журналиста Крег Винекър от Politico. Публикуван е след терористичните актове на 22 март, при които загинаха най-малко 31 души и над 200 бяха ранени.

Тази сутрин се затичах да хвана метрото и добре че го направих. Ако го бях изпуснал, може би нямаше да мога да пиша това.

Чак сега се замислям: Защо докато се опитвах да хвана този влак, дори за миг не се спрях да помисля рационално за ситуацията? Все пак вече знаех, че само няколко минути по-рано е имало експлозии и загинали на брюкселското летище, а също така знаех, че тези неща обикновено се случват по няколко наведнъж.

Още повече, че след полицейската блокада в Брюксел през ноември, дори в „нормални“ дни, когато се качвам на метрото, у мен от време на време се пораждат притеснения за това колко лесно ще му бъде на някой да го взриви.

Понякога дори се заглеждам в другите пътници и се чудя дали този подозрителен човек ще бъде този, който ще го направи. Може би пък той си мисли същото за мен. Може би и двамата се успокояваме с факта, че можем да си представяме подобни ситуации, но не им позволяваме да ни спрат да продължаваме с това, с което сме се захванали.

Ето такъв е животът, по време на висока терористична заплаха.

И все пак в тази забързана сутрин, дори и с подобни мисли в главата си, аз реших, че метрото е най-бързият начин да стигна до офиса и да помогна на колегите си да представят ексклузивната история за бомбите на летището. Качих се, без дори да се замисля.

Проверявах си имейлите, докато влакът прелетя през станция Маалбек около 9 часа и пристигнах в офиса си няколко минути по-късно. През това време друг влак – може би този точно след моя? – бе експлодирал на станцията, само на 150 метра от офиса ми, убивайки поне 20 души и ранявайки много други.

Върнах се обратно, този път с химикал и тетрадка в ръка.

Отвън, на тротоара, от който си бях тръгнал преди само няколко мига, цареше хаос: полицейски коли, линейки, минувачи. Пушек се издигаше от входа на метростанцията, медицински екипи се грижеха за кървавите и превързани ранени хора на тротоара.

До този момент степента на ужаса, който цареше точно едно ниво под улицата, не беше ясна, а и репортерите не казваха нищо за това, но аз можех да чета всичко по лицата на полицаите. Те изглеждаха почти паникьосани, докато отблъскваха зяпачите настрани, крещяха на изоставащите с мегафони и заплашваха да арестуват всеки, който не се махне от пътя.

Без да се впечатлят от статуса ми на човек от пресата, ме избутаха, заедно с дузини други хора зад лента, която се простираше по Ру дьо ла Лоа, далеч от сцената на атаката. Цялата информация, която получих, бе от един полицай, който сподели, че е имало експлозия в метрото.

„Без майтап, Шерлок“, изглежда си казахме и двамата, докато той ме пропъждаше още по-нагоре по пресечката.

Имаше хора, които плачеха, докато караха колелата си по улицата, имаше хора, които пускаха туитове и правеха снимки, имаше туристи, които се показваха от прозореца на хотел „Thon“, който се намира точно над станцията и изглежда съжаляваха за решението си да присъстват на някоя брюкселска конференция точно сега, докато полицията ги подканяше да влязат навътре. Лобито на хотела бе превърнато в спешно отделение за пострадалите от бомбардировките.

В целия град всички се опитваха да споделят колкото се може повече информация.

….

Няма да напиша онова изречение за това как вече Брюксел е различен или как това е денят, в който се промени всичко.

Живял съм тук почти 16 години и особено след 11-ти септември – винаги съм знаел, че атентат тук е напълно възможен. Както и много други хора тук, аз се опитвах да не позволявам на тази мисъл да ме притеснява, докато терористичните атентати изглежда се придвижваха все по-близо до столицата на Европейския съюз: Мадрид, Лондон, Париж…

Дори имах и подготвени реплики, които винаги казвах на приятелите си, когато ме питаха защо не се притеснявам, че нещо ще се случи в Брюксел. „Всички терористи живеят тук!“ – шегувах се аз. „Те не биха се гаврили с дома си.“ Или пък казвах някаква шега за това как институциите на Европейския съюз не са достатъчно интересни дори и за терористите, че да предизвикат атентати.

Също се шегувахме, някак нервно, че причината, поради която терористи почти никога не се арестуват в Брюксел, е, че полицията не иска да ръчка този кошер. Поне един политик-  германския министър на вътрешните работи Томас де Мезиер, отбелязва, че залавянето на Салах Абдеслам и някои други заподозрени за атентатите в Париж тази седмица, е постигнало точно това.

#BrusselsLockdown (извънредната ситуация в Белгия, въведена след атентатите в Париж, бел. ред.) миналия ноември беше интересен по свой собствен начин. Носехме го с гордост като значка, която почита способността да ни да продължим нормално с ежедневието си. Стояхме вкъщи и играхме с децата си, както бихме правили в почивен ден.

Този вид обнадеждено самозалъгване ще трябва да остане в историята сега, също като това да си останеш с обувките, когато минаваш през проверки на летището или пък това да се метнеш в последната минута на влак за Париж.

Сега ще трябва да се научим да живеем живот в постоянна заплаха – още едно главоболие в сложния и забързан свят, който изглежда е изпълнен с такива. И ще продължаваме да се съмняваме във всеки подозрителен човек в метрото, на улицата или на летището.

….

Всъщност не съм притеснен за Брюксел. Местните тук – а аз се смятам за почетен такъв – са особен вид хора.

На Ру дьо ла Лоа, докато полицаите отблъскваха минувачите от събитията в Малбек, един възрастен господин бе решен да прекоси улицата. Силно въоръжен полицай извика с мегафон в лицето му да спре, да се отмести или ще бъде арестуван. „Ами, арестувай ме тогава,“ каза старецът, правейки малка крачка напред към него и после пак назад.

Полицаят каза: „Добре, ще го направя,“ и направи стъпка към него. Комично започнаха да се движат напред и назад по улицата, докато мъжът най-накрая отстъпи и се отдалечи, мърморейки нещо под носа си. Очевидно бе, че арест няма да има в този случай.

Типично за местните, си помислих аз и това можеше да се отнася и за двамата.

Върнах се обратно на бюрото си и се опитах да разбера всичко от новините. Чак тогава, когато видях в Twitter снимка на бомбардираното метро, осъзнах, че аз можех да бъда на него.

Стоях със затаен дъх на бюрото си за няколко минути. Колегите ме питаха дали съм добре.

И аз бях. Просто имах нужда от нещо, върху което да работя.

 

 
 
Коментарите са изключени