Бой до пръсване: така се решават проблеми в училище

| от Цветелина Вътева |

Спомням си една градинка в столичен квартал. С най-добрата ми приятелка скачахме от едни борове, когато дойдоха две момичета от съседния клас и ни се заядоха. Казах на едната, дебелата Миглена, да не ми говори така, защото владея карате. Всъщност играех народни танци. Тя ме изрита в корема и после лежах на земята и се опитвах да си поема въздух поне половин час. Наталия пък си избърса обувките в панталона на приятелката ми.

Наскоро видях дебелата Миглена в един супермаркет в квартала. Все така дебела, ми маркира сладоледа на касата с онази машинка, която ползват касиерките. Изглеждаше съборена от живота. Бегло облекчение.

Спомням си и друга градинка, в която друга съученичка искаше да ме бие. Изобщо не помня защо. Но си спомням ясно, че една приятелка спря ръката й, засилена да ме удари с юмрук и си спомням ясно непосилния, тежък срам, който ме затискаше. Идеята да споделя тези и други подобни случки с родителите ми ми се струваше по-абсурдна от тази да извадя от чантата огромен конус с хашиш и да се напуша пред тях по сутиен.

Това е част от проблема с насилието в училище (и не само): че носи срам и запушва възможността за споделяне. Не срам, че си по-слаб физически, в повечето случаи не си. А че си по-смотан, по-страхлив. Че си доминиран и все трябва някой да те спасява.

Когато си тормозен в училище, се опитваш да се измъкнеш като ядеш сурови картофи или мрънкаш, че не си се подготвил за класното по математика. Би дал всичко, за да вдигнеш температура или да имаш проблем с оценките. Но проблемът е много по-сериозен. И не е от вчера, нито ще приключи утре.

„Тийнейджърите сигурно са полудели“, ще си кажете ако изгледате кадрите с ученичките от Варна, които се млатят все едно не се намират в центъра на голям български град, а на двора на някой строго охраняван затвор в Алабама.

Сцената е отвратителна. Агресията в тази нейна първична, чиста, дивашка форма, лишена от всякаква хитрост, от всякакво завоалиране или опит за овладяване – това е нещо много стряскащо, особено реализирано от момичета, особено от момичета на такава възраст. А идеята за организиране на масови боеве между деца е толкова абсурдна, че граничи с лудостта.

През определен период от време медиите дават гласност на някоя подобна случка и всички скачаме и започваме като папагали да повтаряме колко е лоша агресията и да се чешем по главите какво, по дяволите, се случва с децата ни. После забравяме и се сещаме отново при следващия такъв разгласен случай.

А тормозът в българските училища е толкова разпространен, толкова мощен и толкова травмиращ, че би накарал повечето холивудски актриси, които се оплакаха от сексуален тормоз, да замълчат.

Онова, което плаши най-много не е насилничката, която рита и влачи за косата другото момиче. Децата са като хората: има добри и лоши, склонни към насилие и склонни към свиване в позицията на жертви. Извън класните стаи управлява законът на джунглата: има хищници, жертви и мършояди. Жертвите обикновено предизвикват съчувствие или съжаление, което може да е ОК за убитата от лъв антилопа, но в ковчега на унижението на едно момиче в крайно деликатна възраст, то е последният пирон. Хищниците пък обичайно провокират омраза и нова агресия. Да, момичето, което бърше асфалта с другото момиче, вероятно има нужда от помощ и консултация с психолог, но първосигналната реакция, която предизвиква, е да й залепиш един шамар (минимум).

Какво да кажем обаче за мършоядите? За онези хиени, които се хранят с остатъците от нечия чужда вечеря. Онези, които снимат с телефоните си един отвратителен, гнусен акт на психическо и физическо насилие, който неминуемо ще остави травма у жертвата. Ако можем отнякъде да извадим оправдание за насилничката (за която майка й твърди, че самата тя е била обект на тормоз в предишното си училище), то за учениците, които затварят битото момиче в кръг от хора, които подвикват, освиркват и скандират като една по-неприятна версия на ултрасите на мачовете на Левски и ЦСКА,  е трудно да кажем нещо извинително.

Между света на възрастните и този на младежите има пропаст. Чудовищна бездна без мостове, която се вижда ясно на телевизионните материали. На тях директорката на едното училище, облечена в лъскава жилетка с перлени копчета, говори за „становище с предприети педагогически мерки“, „инспектори“, „областна дирекция“ др. До нея вървят кадрите с гладиаторската битка, в която една ученичка пребива друга, докато младежите наоколо крещят поощрително.

Подобен брутален дисонанс би се получил ако сложите една до друга сцените, в която Мел Гибсън в „Смело сърце“ крещи „Свободааааа“, докато го бесят, и тази, в която Саманта Джоунс от „Сексът и градът“ седи в манхатънски бар с чаша Космополитан и обяснява на Кари Брадшоу как не може да се посвети на връзката си с #едикойси, защото има нужда от свобода.

Подрастващите имат в психиката си фонтанела като тази, която имат бебетата. Те са ужасно уязвими и въпреки привидния бунт срещу наближаващата зрялост, имат крещяща нужда от своите възрастни, които да ги напътстват. Те имат нужда да говорят за секс, за наркотици, за алкохол, за любов, за насилие, за смърт. Апелите им обаче не биват разчетени. Младите твърде често се сблъскват със стена от неразбиране. Те са Пинк в „Стената“: заклещени между родители-съдии, учители-прокурори и връстници-насилници.

По темите за агресията в училище, вредата от хероина и плюсовете и минусите на оралния секс в тоалетните, родителите се държат като ощипани моми, а учителите и директорите говорят за „областна дирекция“ и „педагогически мерки“.

Не зная кога настъпва моментът, в който възрастните забравят какво е да си тийнейджър. Нито дали рязко губим паметта си или отдалечаването от детството се случва постепенно. Но едно е сигурно: ако родителите и учителите не проговорят езика на младите и не спрат да се държат като приятелите на Алф от Мелмак, ни чакат още много сцени на училищно насилие.

Приятно гледане. А ако не ви се гледат млади момичета, които се млатят като настървени питбули с лоботомия  – Big Brother Most Wanted е насреща.

 
 

Какво (още) не трябва да казваме и правим през 2019 г.

| от Вучето |

Когато бях малка и четях Жул Верн и джобните издания на библиотека “Галактика”, си представях как в далечното бъдеще (а в моите представи това беше, когато човек е на 40 години), ще живеем във фантастичен нов свят.

Ще има летящи коли, а заради променения климат хората ще ходят омотани само в ластични бинтове, като героинята на Мила Йовович в научнофантастичната класика “Петият елемент”. Само че “далечното бъдеще” дойде, колите все още се движат по земята, а хората дефилират разсъблечени само в ревютата на Готие и на прайдовете.

На практика начинът, по който живеем, не се промени драстично.

Промени се обаче начинът, по който говорим, или по-скоро по който не говорим. От напълно резонните в зората на политкоректността призиви да не се дискриминира една цяла етническа общност, назовавайки представителите й “негри”, се стигна дотам, че вече едва ли не всяка втора дума, всеки анекдот, всяка волна или неволна закачка се считат за също толкова обидни и унизителни, колкото думата с Н. Вече всички са “негри” – белите, зелените, латиносите, азиатците, бременните, хомосексуалните, хетеросексуалните, третият пол, жените, мечките. Прекалената загриженост за индивида и неговите права превърна политическа коректност от либерална интерпретация на солидарността в конюктурно средство за манипулация. Всеки се сърди за нещо на някого, а накрая нароченият излиза в социалните медии и се извинява за прическата си, че го хванали да яде суджук в присъствието на вегани или задето е казал нещо на ученически лагер през 92-а.

През миналата седмица Кевин Харт доброволно се отказа да бъде водещ на наградите “Оскар” заради злепоставящ го пост в Twitter отпреди едва ли не сто години. Злопаметни представители на LGTBQ общността припомниха, че Харт си позволил да се пошегува, казвайки, че се надява синът му да не стане гей комик.

По същото време една друга силна организация в САЩ, тази на защитниците на животни PETA, започна нова кампания под наслова “Да спрем анти-животинския език”. Действията им обаче няма да бъдат насочени против хората, които наричат половинките си “крава”, “прасе” и “говедо”, а против използването на конкретни идиоматични изрази, които според тях нараняват чувствата на животните и нарушават правата им. Сред тези изрази са, например, “Да хванеш бика за рогата”, “Да убиеш с един куршум два заека” и “Да вадиш пръчка на умряло куче”. Любителите на животни предлагат тези изрази да се заменят с други, по-малко зловещи: “Да хванеш розата за тръните”, “Да нахраниш две птици с един хляб” и “Да даваш салам на сито куче”.

Така както вървят нещата, ето какво можем очакваме, че ще се случи на бойното поле на политкоректността у нас и в световен мащаб през 2019 година.

След като от новите издания на “Пипи Дългото чорапче” отпаднаха изрази, които се считат за дискриминационни, напълно логично е заглавието на “Снежанка и седемте джуджета” да се промени на “Снежанка и седемте мъже с хипофизен нанизъм”. Много възможно е и главната героиня да бъде преименувана, понеже Снежанка е прекалено показателно за принадлежността й към бялата раса, а политическата коректност, както знаем, се стреми към обезличаване на расовите белези. “Десет малки негърчета” на Агата Кристи официално става “Десет малолетни афро-американеца”, а фразата “Мечо, ти нямаш никакъв мозък”, която Зайо казва на Мечо Пух в едноименната детска книжка, ще бъде премахната, за да не се правят непристойни алюзии с ниския коефициент на интелигентност на хората с определени генетични синдроми.

Думата “пол” ще отпадне от всички формуляри, в които се вписват лица до 18-годишна възраст, тъй като за официално валиден ще се признава пола на индивида, избран от него самия след навършване на пълнолетие.

Заради все повече разрастващото се движение на хората, които се борят срещу т.нар. “културна апроприация” (терминът означава присвояване на елементи от културата на малцинствена група от страна на доминантната такава в едно общество) през 2019 г. ще се счита не само за скандално и неприлично, а направо за престъпно, ако:

носиш фон-дьо-тен в по-тъмен нюанс от твоята кожа
ходиш с прическа раста
увиваш кърпата за баня като тюрбан на главата си
пиеш чай точно в пет следобяд
казваш “мерси” вместо “благодаря”.

Освен това на строги санкции ще бъдат подлагани лица за следните нарушения на кодекса на политкоректност:

Изказвания от типа на “Днес на автобусната спирка бяхме само аз, един човек и една жена.”

Ако в кафене в чужбина те попитат какво кафе ще поръчаш, да отговориш с “black” (чисто).

Ако направите забележка на жена, която кърми на обществено място. Дори ако кара градски автобус.

Да напишете слаба оценка на ученик или студент, само защото не може да чете и пише. Неграмотността, както и алкохолизмът и наркозависимостта, ще се считат за заболявания, заради които човек няма вина.

За финал ето и моя приятелски съвет: Мерете си думите! Защото в този наш “фантастичен нов” свят, в който политическата коректност е приела формата на познатия ни до болка от епохата на комунизма “дух, който броди из Европа” (а и много извън нейните предели!), вече не само всяка безобидно подхвърлена забележка или шега могат да се превърнат в камъчето, което прекатурва каруцата на социалното статукво. На практика всяко малко нещо, което си направил и е станало достояние на обществеността, може да ти лепне етикета “расист”, “сексист”, “фашист” или най-малко претенциозното “простак”.

 
 

Пътешествието на „Вояджър“ и тайните на Далечния космос

| от Радослав Тодоров |

Започва нова страница от изследването на Далечният космос, както наричаме пространството отвъд нашата Слънчева система, а понякога дори и пространството отвъд Астероидният пояс намиращ се между Марс и Юпитер.

След прословутият поход на „Вояджър 1” започнал още през 1977 г. и продължаващ и до ден днешен, за втори път в историята построен от човешка ръка апарат навлезе в пространството между звездите.

На 10 декември от НАСА съобщиха, че автоматичната междупланетна станция „Вояджър 2″ успешно е напуснала хелиосферата (защитния мехур от частици и магнитно поле, създаден от Слънцето) и е навлязла в така наречената хелиопауза. Това е мястото, от където силата на слънчевия вятър става по-малка от необходимата за изтласкването на междузвездния газ, и е считано за външна граница на Слънчевата система.

Разстоянието до хелиопаузата не е известно с точност и вероятно силно варира според моментната скорост на слънчевия вятър и локалната плътност на междузвездната среда, но при всички положения се намира някъде далеч отвъд орбитата на Плутон.

Посредством анализа на данни, получен от различните бордови инструменти на „Вояджър 2″, учените успяха да установят, че космическият апарат би трябвало да е прекосил външния предел на хелиосферата на 5 ноември 2018 г. Тоест напуснал е балонът в междузвездната среда образуван от въздействието на слънчевия вятър и съставен предимно от разреден водород и хелий, който обвива Слънчевата система.

2018-voyagers-interstellar-space (1)

Преди „Вояджър 2″, единствено „Вояджър 1″ е успявал да достигне до региона между звездите – това се случи през 2012 година. Но изследователите смятат, че „Вояджър 2″ може да изпрати повече научни данни, тъй като за разлика от предния апарат, на борда на сегашния, все още работи Плазменият научен експеримент (на английски PSL, Plasma Science Experiment). „Вояджър 1″ носеше със себе си сходен прибор, но за съжаление той се е повредил още през 1980 година – още в началото на мисията му. Именно измерванията на Плазмения научен експеримент успяха да докажат резкия спад в скоростта на слънчевия вятър, който маркира влизането му в междузвездното пространство.

Освен от данните за плазмата, астрономите вадят заключенията си благодарение на измерванията от още три научни инструмента – подсистемата за космически лъчения, инструмента за нискоенергийни заредени частици и магнетометъра. Всички данни единодушно сочат, че „Вояджър 2″ вече е преминал хелиопаузата.

Според Ед Стоун, учен от програмата „Вояджър” на НАСА в Пасадина, Калифорния, все още  имаме да научим много неща за региона на междузвездното пространство непосредствено зад хелиопаузата.
Трябва и да се уточни, че макар „Вояджър 1″ и „Вояджър 2″ да са формално в междузвездното пространство, те все още не са напуснали изцяло Слънчевата система. Ще отнеме близо 300 години на апаратите да достигнат до вътрешния пръстен на така наречения Облак на Оорт, в който се намират множество малки обекти, все още под влияние на слънчевата гравитация.  А за да отминат външната граница на Облака, ще са нужни може би около 30 000 години. Това е един малък щрих хвърлящ светлина върху представите ни за това колко огромна е само нашата Слънчева система, а какво остава за целия Млечен път, галактиката в която тя се намира.

maxresdefault_90

За съжаление обаче, няма как „Вояджър 1″ и „Вояджър 2″ да работят толкова дълго. Космическите апарати добиват електроенергия посредством топлина, получена от разпада на радиоактивен материал. С всяка следваща година постъпващата мощност спада с около 4 вата. Учените смятат, че „Вояджър“-ите ще работят още максимум между 5 и 10 години. Но голямата цел на екипа е един от тях да функционира поне до 2027 година – точно когато ще отбележим 50 годишнината от изстрелването им.

Но дотогава има още много време, през което учените ще имат шанса да съберат още много уникални данни за нашата Галактика. Откритията тепърва предстоят, а космическият хоризонт пред нас е необятен и ни очаква.

 
 

„Star Trek: Discovery“ сезон 2, трейлър: феновете да затегнат коланите

| от chronicle.bg |

Любителите на екранните пътешествия през далечни потенциално съществуващи галактики е добре да затегнат коланите  и да се приготвят за следващата година.

CBS All Access пусна нов трейлър на предстоящия втори сезон на „Star Trek: Discovery“, чието действие започва да се развива от момента, в който приключи първия сезон.

Екипът на кораба се събира за нова мисия, а Майкъл Бърнам и Филипа Георгиу посрещат новодошлите образи капитан Кристофър Пайк и Спок. Трейлърът предлага нещо специално и за феновете на Сару, когото също виждаме във видеото.

Премиерата на новия сезон ще бъде на 17 януари.

За тези, които не могат да чакат, CBS All Access ще пусне „Short Treks“ – кратки серии с истории от далечния край на веселената на сериала.

Вижте новия трейлър и приятно чакане.

 
 

Филмите с жени главни герои са по-доходоносни от тези с мъже

| от chronicle.bg |

Филмите с мъже в главната роля все още са повече от тези с жени, но изследване на Агенцията по креативни изкуства (САЩ) и компанията Shift7 сочи, че това не е най-добре за бизнеса. Резултатите от анализа на топ филми между 2014 и 2017 ни показват като първенци тези с главна женска роля, без значение какъв е бюджетът на самия филм.

Creative Artists Agency и Shift7 правят сметките с помощта на Gracenote. Главният персонаж във всеки филм е определен по това чие име е първо в Gracenote. Това означава, че филми като „Star Wars“ са с водеща мъжка роля – в „Star Wars: The Force Awakens“ това е Харисън Форд, а в „Star Wars: The Last Jedi“ е Марк Хамил, въпреки че Дейзи Ридли има основна роля и в двата.

В изследването участват 350 филми – 105 женски и 245 мъжки. 

„Разбирането, че да имаш филм с жена в главната роля е лошо откъм приходи е грешно“, казва изследователя от CCA Кристи Хаубегър пред The New York Times. „Те всъщност са маркетингов актив.“

Когато филмите били подредени в категории по бюджет: над $100 милиона, по-малко от $10 милиона, между $10 и $30 милиона и така нататък, средния приход във всяка категория бил по-голям за женските филми, отколкото за мъжките.

Филмите били подложени и на теста Бачдел, който мери представянето на жените в творби на изкуството: той задава въпроса дали творбата включва ли поне две жени, който си говорят за нещо различно от мъже. 60% от филмите минават теста и няма филм от 2012 година насам, който е изкарал повече от $1 милиард в боксофиса и не е преминал Бачдел.