Благодарим за почерпателния отговор, г-н Бареков!

| от |

Публикуваме с нейно разрешение и без редакторска намеса страхотния репортаж на Галя Горанова, публикуван във вестник Сега. 

Прочитам заглавие в нета как „Бареков превзема и Криводол“ и журналистическото ми любопитство ме отвежда в този затънтен край на Северозапада, където очаквам да се разиграе чутовната Ботева сцена. Вече месеци наред как бившият журналист обикаля страната под девиза „България без цензура“ и ръси едрогабаритни политически обещания за светлото бъдеще, подпомаган художествено от ансамбъла на Нешка Робева.

barekovВ уречения час на „превземането“ в залата на криводолското читалище са се събрали стотина души в очакване на Бареков. Младите са предимно роми, а старите – заклети „червени бабички“. Повечето признават, че са дошли за момичетата на Нешка. Културните събития не изобилстват в малкото градче, а концертът е безплатен. „Ние тука сме си червена крепост и гласуваме за бесепето“, отговаря ми възрастна жена на въпроса дали ще пусне бюлетина за Бареков на следващите избори.

Новият политически месия обаче закъснява непростимо с половин час. „Какво да направя, като в Хайредин не ме пускат да си тръгна?!“, извинява се Бареков, докато качва стълбите на читалището, придружаван от четирима гавази. Посреща го лично кметът на Криводол Петър Данчев, избран, както сам обяснява гордо, с подкрепата на социалдемократите на Ростислав Павлов, който бил племенник на Илия Павлов.

barek4

Част от антуража на Бареков е и бившата депутатка от „Атака“ Калина Крумова, която оглавява женската секция на бъдещия политически проект, наречена „Евромайки“. До тях на масата, застлана с червено сукно върху сцената, сядат младеж, представен като „моите юристи“, и кметът. Бареков прави патетично встъпление как му е хубаво да си говори с хората, нищо че 90% от приказките били за проблеми, как е обнадежден от гражданската енергия за промяна, как за първи път тази промяна може да стане отдолу – без цар, без месия, но не и без помощта, както се разбира, на самия Бареков. Затова призовава хората да си кажат „кривиците“, уподобявайки без свян Левски.

С груби щрихи обобщава, че преходът и членството ни в ЕС са един грандиозен провал и на „това нещо трябва да му се сложи край“. Социалното умиление прераства в решителна декламация: „Голямо „не“ на безработицата, „не“ на бедността и мизерията, „не“ на безработицата за младите и ниските пенсии на пенсионерите, „не“ на програмите за временна заетост…“ За всекиго по нещо. Накрая поднася и решението: „Държавата трябва да създаде отново големите преработвателни и изкупвателни предприятия в областта на земеделското стопанство, животновъдството и зеленчукопроизводството! Не може съкровищницата на България, която изнасяше зеленчуци за целия Съветски съюз и за Европа (?), днес да е в това състояние!“ Направо не е за вярване, че някогашният бард на СДС и масовата приватизация към днешна дата пропагандира връщането на държавата в икономиката с безапелационния език на председател на ТКЗС! По-нататък идеята се доизбистря – предприятията нямало да са 100% държавни, а само наполовина, останалите 50% ще са запазени за частния бизнес. „Всеки сериозен бизнесмен от Русия, от България, от Европа би участвал в такива фирми. Аз също, ако се занимавам с бизнес и държавата ми предложи да бъде мой съдружник, няма да откажа и всяка банка ще ми отпусне кредит, когато зад гърба ми е държавата“, доразвива концепцията си бъдещият политик.

barekov2

„Право е момчето“, дочуват се коментари от залата.

„С два декара земя и 4 щайги на ден не могат да се атакуват големите пазари! С 4 щайги отиваш на кооперативния пазар, но с 4 вагона – в Русия! Ще върнем държавата там, където тя беше, без държавата няма да се оправят нещата! Ако държавата не се върне, в скоро време ще влязат турските фирми и ще изкупят цялата територия. Казвам ви го като патриот и европеец“, продължава Бареков, смесвайки в едно левичарски послания с националистически заемки от „Атака“. Следва безвкусен популистки коктейл, в който всички политици са обявени за крадци, които рано или късно ще си платят, но поименно са изброени само Бойко Борисов и Христо Бисеров с техните офшорки, докато името на Пеевски подозрително липсва от позорния списък. Плюс възвания за справедливост, солидарност, ревизия на прехода и възмездие. „Трябва да се вземе сега от по-богатите и да се инвестира в социални програми за по-бедните“, вика Бареков, нищо че преди малко е отрекъл програмите за заетост.

„Моето предложение е, ако ние вземем властта, а това ще стане по-бързо от очакваното, аз, като бъдещ министър-председател, и хората около мене (бурни аплодисменти!) съм готов да бъда проверен до девето коляно – какво имам, откъде го имам, защо го имам, и детето ми, и жена ми“, кълне се пред криводолчани Бареков. Веднъж свършил тая работа, първото, с което щял да се захване, е да разпродаде всички държавни резиденции. „Няма място властта в тези скъпи и луксозно имоти, защото те са прокълнати и разделят властта от хората чисто физически. По-добре се живее без резиденции, повярвайте ми“, реди бъдещият премиер. Досещаме се и за кандидат-купувача. Втората му работа ще е да отнеме субсидиите на партиите и с парите да купи по един таблет на всички ученици от 1-ви до 12-и клас, безплатно! В залата се разнасят възторжени възгласи. Пътьом подмята, че за партията си Меглена Кунева получава 2 млн. лв. от „вашите“ пари, докато той, Бареков, си плащал бензина от джоба, за да върши апостолското си дело.

barekov3

Барековата „управленска програма“ е накъсана с въпроси от залата. „Гражданското общество“ на Криводол се интересува предимно от частните си мери и узаконяване на строежи. Към кмета политат критики, а Бареков го разпъва с въпроси като първолак на черната дъска. Онзи се оправдава, сипе щедро обещания на хора, които две години е отказвал да чуе. На всеки „ищец“ Бареков праща „моите юристи“. Очилатият младеж, изпълняващ тази роля, прекосява тежко сцената и отива да „съдейства“. В суматохата една клета женица успява да изтръгне от кмета обещание за заплата от 45 лв. месечно, задето поддържа пенсионерския клуб. Бареков веднага се вклинява по темата: „Ангажирам се да изградя във всяко населено място и всеки квартал пенсионерски клуб, който да бъде поддържан от държавата – с интернет, с вестници и да бъде предоставен на пенсионерите за свободно ползване, а не само веднъж седмично“, наддава като на циганска сватба журналистът. Дарове има и за младите – за всяко второ дете по 350 лв. месечно!

На сцената се втурва най-активният измежду местните граждани – добре облечен циганин на име „бате Радко“, когото Бареков обявява за „достоен гражданин на републиката“ и пример за образование. Батето приканва журналиста да си сложи ръка на сърцето и да му отговори на следния въпрос: „Г-н Бареков, ти като бъдещ премиер на Република България, нагазваш в един бостан с обрани врежове. Как шъ помогнеш ти на този народ? Как шъ създадеш работни места? Откъде шъ дойдат парите? Аз да ви кажа как! Докато не се заеме държавата да направи държавни предприятия, за да работат хората там. Ние не искаме милостиня от никого, не искаме от спусти Боже, не искам да ида да рАбота 4 часа за 100 лева. Искам да рАбота 8 часа, за да ми върви и осигуровка, и сичко, а не да ида при лекарете и они да ма глеат така, на чомпе“.

Бареков слага ритуално ръка на сърцето и му отговаря, че в държавата има доста пари, нищо че бостанът изглежда обран, само че се крадат. И дава за пример еврофондовете, 70% от които отивали за София и само 30 на сто – в провинцията. Затова той, почти сигурният бъдещ премиер, ще направи така, че 80-90% от парите за обществени поръчки да остават в съответната община и подизпълнителите да са само местни фирми.

Бате Радко е видимо доволен. „Благодарим ви много за почерпателния отговор, г-н Бареков“, виква силно на микрофона. „Да се надявам, че Бог ша мъ държи жив и да вида дали така ще го направите“…

 
 

Актьорът Езра Милър знае как да привлече вниманието

| от chronicle.bg |

„Фантастични животни: Престъпленията на Гринделвалд“ имаше своята световна премиера преди дни и критиците не останаха въодушевени от втората част от поредицата. Не така обаче стоят нещата с тоалета, с който актьорът Езра Милър се появи на червения килим по време на премиерата в Париж.

Той се е появил на червения килим в дълга до земята черна рокля, наподобяваща шушляково яке и в този му тоалет, единственото, по което можеше да бъде разпознат, са изпъкналите му скули. Роклята е дело на творческия директор на Valentino, Пиерпаоло Пичоли, предава IndieWire.

Милър, който се определя като открит queer,  се е превърнал  в един от най-шармантните актьори, заради своята провокативност. Визията на актьора получи повече от добри отзиви в социалните мрежи.

„Голям актьор се появи на премиерата на голям блокбъстър, облечен така. Това е ГОЛЯМА работа“, казва Найджъл Смит от списание People. И докато Милър спечели сърцата на феновете, това не може да се каже за самия филм. Въпреки че първият филм беше абсолютен хит, вторият получи негативни отзиви.  

 

 
 

Досиетата CHR: 100 години от края на Първата световна война

| от Радослав Тодоров |

Този месец се навършват 100 години от края на Първата световна война, с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 г., а последни подписват капитулацията унгарците на 13 ноември.

Тенденциозно тази война е по-малко популярна и позната на съвременния читател, отколкото, например, Втората световна война. Това се дължи най-вече на факта, че втората е значително по-мащабна във всички отношения от предходната. По-скорошна хронологически, а вероятно и по-интересна с идеологическите си сблъсъци и по-развитите технологии, които се използват в нея. Но пък и покрай Първата световна война има ред любопитни обстоятелства, повечето от които са малко известни на широката общественост.

първа световна война

Ето някои от тях:

Поводът за избухването на войната е един малшанс, който е можело и да се размине, но съдбата сякаш тласка събитията към конфликт. Когато австро-унгарският престолонаследник, ерцхерцог Франц Фердинанд е на посещение в Сараево, в наскоро анексираната Босна, тайните националистически организации „Млада Босна” и „Черната ръка”, без знанието или одобрението на Белград, решават да го убият. Първоначално опитът за покушението пропада. Вместо принца, бомбата им ранява шофьора на автомобила му. Повечето от заговорниците са заловени или пребити от тълпата. Един от тях, студентът ултранационалист Гаврило Принцип, успява обаче да избяга, след което отива в първата кръчма да утешава мъката от провала си с алкохол. Ерцхерцога вдига луд скандал на австрийските наместници задето са допуснали атентата, след което се отправя към болницата на посещение при ранения си шофьор. Новият му и неопитен шофьор обаче обърква пътя и давайки на заден ход по една от уличките спира точно пред кафенето, в което Принцип вече се пропива, буквално пред масата му. При този невероятен втори шанс, подхвърлен му от съдбата, Гаврило Принцип съобразява бързо, вади пистолета и този път не пропуска.

първа световна война

- При влизането си във войната България обхваща територия от 114 хиляди квадратни километра (малко повече отколкото е сега) и население от 4.9 милиона души. Въпреки наскоро преживяната национална катастрофа от 1913 г., икономиката на страната успява да се възстанови напълно до нивото от преди Балканските войни за по-малко от година.Към средата на 1915 г. износът на стоки превишава с 1/3 размера на вноса, като в днешно време е точно обратното – разчитаме на вноса. Макар и тогава да сме без Добруджа, обемът на производството в селскостопанския сектор позволява изхранването на до половинмилионна армия без това да задъхва икономиката. Мирновременната армия в началото на войната е 90 000 души, като до края й нараства до над 800 000 души, което е най-високото мобилизационно напрежение в света по това време – близо 21% от цялото население, или буквално всеки здрав мъж в активна възраст е на фронта.

Въпреки че Втората световна война е известна като Войната на танковете, те всъщност са изобретени през Първата и още тогава масово навлизат в действие. През този период те все още са доста големи и тромави, като първоначалната им концепция е била просто да закарат пехотата невредима до вражеските окопи.

Срещу българите съюзниците не използват танкове през войната, като изключим няколко британски бронирани коли, които се появяват в руската армия на Добруджанския фронт.

първа световна война

Самолетът се превръща в боец малко преди началото на войната. Италианците (в Итало-турската война, 1911 г.) и българите (в Балканската, 1912 г.) вече хвърлят гранати от самолет, но първите истински бойни самолети (изтребители и бомбардировачи), конструирани точно и само за това, се появяват през Първата световна война. Поради все още ниското техническо ниво, късия обхват на действие и множеството технически повреди, маневрените боеве между изтребителите (тогава моторни биплани и триплани) се водят непосредствено над линията на фронта и пред очите на пехотата. Поради което имат и голямо психологическо значение за общия боен дух.

Тогава за пръв път се появяват бойните отровни газове (химически оръжия за масово поразяване) и съответно противогазите към екипировката. Такива масово са използвани срещу българите на Солунския фронт.

Изключително много нараства и силата на артилерията през тази война, реално тя прибира над 80% от всички жертви паднали по бойните полета. Немците конструират така нареченото „Парижко оръдие”, с което обстрелват Париж директно от фронта, намиращ се тогава на 160 км от града. Първият 120-килограмов снаряд (с калибър 211 мм) изстрелян от това оръдие е и първият предмет създаден от човека, който напуска атмосферата на планетата и достига стратосферата преди да падне в Париж с огромна парабола.

първа световна война

Противно на схващанията, че тогава сме преживели национална катастрофа и сме дали много тежки жертви в борбата за национално обединение, загубите ни всъщност не са толкова големи колкото на останалите участници. Всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в бой, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести) са около 180 000 души и представляват само около 3% от населението на страната.
За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австро-Унгария – 2 млн (4% от населението), Османската империя – близо 3 млн (15%).

Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 милион жертви всяка.

От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – около 160 000 жертви (3.5%), при положение обаче, че нейното участие във войната е съвсем кратко, но въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават цели 600 000 жертви (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас.

 
 

Сори, ама децата ви са “гадни копилета”

| от Вучето |

Оня ден, докато чаках пред кварталния мини-маркет, наблюдавах две момчета на около десет, които тъкмо си бяха напазарували разни снаксове  и газирани енергийни напитки.

Едното махна опаковаката на шоколадовото си десертче и я остави да падне в краката му, въпреки че импровизираното кошче за боклук, направено от наполовина срязан кашон, беше само на крачка от него.

–     Няма ли да си вдигнеш хартийката? – питам аз с възможно най-незаядливия тон, на който съм способна.

–     Тц.

–     Защо?

–     Ми така.

Явно ситуацията изисква да използвам един от класическите риторични въпроси за самосугестия.

Вкъщи така ли хвърляш боклуците на пода?

–     Да – отвръща семпло хлапето.

Чувствам как кръвта нахлува в главата ми и буквално закипява в хипоталамуса.

–     Вeднага я вдигни!

Дотук беше с педагогическо-възпитателната аргументация.

–     Не мога.

–     А да си направиш модерна прическа можеш!

Момчето отхапва от шоколадчето.

После го удрям на умоляване.

–     Много те моля да вдигнеш опаковката!

Детето ме гледа безизразно изпод дългия си бретон. Едва се сдържам да не се наведа и да я вдигна аз.

–     Моля те!

Ето така звучи самоунижението.

В този почти театрален в своята абсурдна драматичност момент се намесва другото дете, чиято роля, сега разбирам, е  била на чеховата пушка на стената.  То се навежда, взима хартийката и безмълвно я хвърля в кашона.

–     Благодаря – казвам смирено като едва сдържам сълзите си от яд. Момчето обаче не отговаря, не ме поглежда дори. Приятелката ми излиза от магазина, децата подкарват тротинетките си надолу по улицата, и… край на сцената.

Не знам кога стана модерно да си простак. И кога престана да е срамно, ако някой (по-възрастен) ти направи забележка, задето си се държал невъзпитано. Сигурно съм проспала прехода от времето,когато ушите ни пламваха в червено само като трябваше да поздравим класната на улицата, до времето, когато съседското хлапе от горния етаж заявява, че му е през (6-сантиметровия) к*р, че е изплюло дъвката в саксията с риган на перваза ми.

Аз не съм от онези възрастни, които миришат на ликьор, стари дантели и гроб, дето все повтарят като издраскан винил, че, виждате ли, по наше време беше така, пък сега младите иначе. Винаги е имало напрежение между поколенията.  Още Платон се е възмущавал, че “днешните младежи” говорят и се държат непочитително, а “нашата мъдрост за тях е просто глупост.” 2 400 години по-късно нещата не са мръднали. Все същата песен, само че на нов глас – този на Ники Минаж илиДжъстин Бийбър. Шарл Азнавур и Монсерат Кабайе са мъртви. Затова и колкото и да не ми се иска, сравнението просто се налага от само себе си.

Ние срещу тях.

Моралът на старите мърморковци срещу наглостта на малките психaрчета. 

Веднъж станах свидетел как едно петгодишно хлапе заряза катерушките в парка, понеже вниманието му беше привлечено от жена, която возеха в инвалидна количка по алеята. Изтича до нея и започна да се плези насреща й, да размахва ръце и да криви лицето си в отвратителни гримаси. Жената не можеше да се движи, нито да говори, но си личеше по изражението й колко е ужасена.  Друг път видях няколко деца да увисват на клоните на неотдавна засадено дръвче и с яростни движения да се опитват да ги скършат. Личеше, че много се кефят. Явно рампата за скейтборд вече не им беше fun?

А кои всъщност са те – модерните гадни копилета, на които не им се налага да се бият с нацистите като в едноименния филм с Брад Пит? Те тичат като обезумели и злодействат. Малки агресивни маймуни на ролери, скейтове, тротинетки. Въоръжени с таблети и смартфони – техните широко отворени прозорци към необятния свят. Всъщност техните малки затвори.  Невръстни ангелчета с маймунски души, облечени с роклички Zara и тениски с логото на Lauren Sport. Имената им са Стефани, Брайън, Антонио и Даяна. „Като принцеса Даяна“, пояснява гордата майка.

Единственият авторитет, който признават, са празноглавите влогъри, които нагледно им показват как да се вкарат в интензивното като смъркат канела  или ръсят сол и лед по ръцете си, докато изпълняват “мисии”. Гонят кучета, но не за да ги погалят, а за да ги сритат. Размахват средни пръсти и се обръщат едни към други с “п*дераст” и “помийо”. Бият шамари на учителите си по химия и физическо, а после се оплакват вкъщи, че самите те са били жертва на учителските юмруци. После им издават медицинско за епилепсия.

Това, че грухтят, пищят и изтезават родителите си постоянно да им купуват разни неща, никой вече не отдава на липсата на първите седем години. Родителите мълчат и купуват. И не защото не искат да се конфронтират, или защото не искат другите да гледат публичните им скандали. Мълчат, защото са убедени, че децата им не са виновни, че са такива.  Грубиянските им обноски и агресивно поведение са модерно етикетирани със сложни абревиатури на абстрактни патологични състояния: СДВ (Синдром на дефицит на вниманието) и ХАДВ (Хиперактивност с дефицит на внимание). Макар че и двете биха могли да бъдат обобщени с далеч по-простичката диагноза ЗЗ. Заразно зло. И пак нищо общо с филма със същото заглавие.

Така че, сори, скъпи майки, татковци, баби и дядовци, но истината е следната: Вашите деца не са такива, каквито са, защото са “цветни”, “пеперудени” или не знам още какви. Следващият път, когато някое от тях ми се озъби, че нямам право да му казвам да си изхвърли бутилката от фанта в контейнера вместо в градинката с чемшира, не знам дали ще прибягна пак до средствата на миролюбивата педагогика.

Макар че, честно казано, много ме е страх. От ТЯХ!

 
 

Защо не трябва да имаме приятели в офиса

| от chronicle.bg |

Като се има предвид колко време прекарваме в офиса, няма как да не се сприятелим с някого. И това е хубаво – ако сме приятели с колегите, това увеличава удовлетворение ни от работата.

Но все пак не е добре да си ставаме прекалено близки.

Ейми Купър Хаким, индустриално-организационен психолог, казва: „Няма нужда да сте първи приятели. Искате да сте добри, професионални и възпитани. Но не е добре да казвате на човека на бюрото до вас най-дълбоките си тайни и цели в живота“.

Често по инерция наричаме близките си хора на работа „приятели“. С тях можем да обядваме заедно, но не е добре да прибързваме с поканите вкъщи. Споделяне на лична информация като финанси също може да ни навреди, например, когато дойде време за коледни бонуси. При повишение на служител, близките отношения могат да доведат до караници (ако не повишите „когото трябва“) или да са зле за компанията (ако повишите „когото трябва“). Или ако повишат ваш колега само защото е близък с шефа. В такъв случай трябва да преосмислим отношенията си към самата фирма. Споделянето също може да рикошира, ако колегата ни всъщност не ни е толкова верен, колкото си мислим. Например, ако кажем на някого как не сме доволни от сегашната си позиция и търсим нова работа след което получим повишение и решим да останем, това може да го озлоби към нас.

Границите при колегиалните взаимоотношения въжат с особена сила за мениджърите. Те могат да обезкуражат целият екип, ако покажат предпочитания към конкретен човек или си затварят очите при негови грешки. Най-важното за един лидер, за да запази вярата в себе си, е честността.

Често се случва да се сближим с някого от съжаление, защото този човек не се справя добре. Докато емпатията е положително качество, тя може да ни изиграе много лоша шега, когато неговото поведение започне да влияе и на нас.

Освен да внимаваме пред кого се оплакваме, трябва да внимаваме и кой се оплаква на нас. Не искаме да сме заобиколени от негативност и проблеми, защото това лесно може да влоши здравето ни – и психологическото, и физическото. Ако започнем да усещаме, че другите хора ни заливат, съвсем приемливо е да избягваме контакт с тях или да отклоняваме по-лични разговори.