Бедността, която радикализира Франция

| от Стефан Моасе* |

По повод информацията, че голяма част от атентаторите зад атаките от 13 ноември са френски граждани от крайни квартали, публикуваме текста на Стефан Моасе „Какво радикализира Франция“, писан за Webcafe.bg в края на януари, с леки съкращения.

За да се разбере ситуацията във Франция, трябва да припомним някои ключови факти. Като за начало, трябва да се разгледат последствията от непоследователната икономическа, териториална и социална политика. Именно резултатите от нея обогатяват почвата за избуяване на фанатизъм и религиозен екстремизъм.

След края на Втората световна война, тотално разрушената Франция изпада в остър недостиг от жилища. От края на 50-те години, в цялата страна започват мащабни програми за строителство на социални жилища (т.нар. HLM – жилище с нисък наем).

Тяхната цел е да отговорят на спешната нужда и са предназначени да послужат за база, от която на по-късен етап средната класа да се прехвърли към частна собственост от по-добро качество. Това ново строителство дава възможност за разрушаването на работническите гета, бедняшките квартали (като в Нантер) и други сгради, които е отговарят на стандартите за обитаване. То дава възможност за настаняване на имигрантите, пристигнали във Франция, за да работят (по нейна заявка), както и на хората, които се завръщат в страната от старите й колонии.

Петролната криза от 70-те години и последвалата финансова нестабилност променя възможността за ползване на тези жилища. По-състоятелните семейства ги напускат, а хората с по-скромни възможности остават блокирани в тях.

Малко по малко, тези „преходни“ квартали се превръщат в зони за изолация. С течение на времето към този проблем се добавят увеличаващата се безработица, увеличаването на семействата с един родител (където често майката е единственият авторитет), както и към все по-популисткото местно управление, особено в големите градове (Париж е добър пример в това отношение), които водят до целенасочено изтикване на по-бедните класи към кварталите за социално-слаби – колкото се може по-далеч от центъра на града.

Първо започва постепенното изтеглянето на обществени услуги от крайните квартали (пощенски станции, полицейски управления, линии на обществения транспорт, училища, болници…), после идва непоследователната политика на социално подпомагане, и накрая – смъртоносният удар – бягството на предприемачите и частния бизнес от предградията, проядени от престъпност, срещу която има слабо и/или нулево противодействие.

Социалната дезинтеграция на френското общество е в действие; ражда се онова, което социологът Ален Турен нарича през 70-те години „раздвоено общество“: „Тези горе срещу онези долу“, „тези вътре“ срещу „онези вън“.

С течение на годините и на несвършващата криза, се ражда дискриминацията – не само социална и икономическа, но и етническа.
Ако се казваш Али, по-добре да се прекръстиш на Алекс.

Всъщност, от 90-те години насам все по-ясно се вижда един феномен – не само, че става все по-трудно да си намериш работа, ако имаш арабско или африканско име, но и трудно можеш да си намериш жилище.

В обобщение – расизмът, изолацията, изостаналостта и лошото финансово и политическо управление на бедните квартали, негативният образ, създаден от определени медии покрай шумни криминални случаи (като бунтовете от 1995 г.), изтеглянето на бизнеса, увеличаването на престъпността и възникването на „паралелни“ икономики (като пазара на наркотици) все повече засилват усещането за изключване на една част от френските граждани, създават липсата на усещане за принадлежност към френското общество.

Не може да се говори за апартейд, защото това не обяснява как други френски граждани с произход от страните от Северна или Централна Африка са успели да се измъкнат от несигурността благодарение на спорта (Зинедин Зидан, Никола Анелка), театъра, литературата, киното (като актьорите Омар Си,  Изабел Аджани, Джамел Дебуз, писателят Ален Мабанку и други). Подобно нещо би било невъзможно в страна, която толерира апартейда.

Още през 1995 г. по време на президентската си кампания Жак Ширак говореше за „социалната фрактура“ (израз, чието авторство се приписва на социолога Еманюел Тод), която описва пукнатината, разделяща групата на социално-интегрираното общество от другата група – съставена от „изключените“ общности.

Освен че това е разлом в социален аспект, той се наблюдава и на териториално и етническо равнище. 

20 години по-късно изводът е един и същ, дори още по-лош – без съмнение този разлом е следствие на липсата на политически кураж, на истинска политическа некомпетентност, на липса на дългосрочна визия и на грешно разбиране за състоянието на държавата.

Ето, че за 40 години Франция не успява да постигне икономически бум, въпреки всички политики за стимулиране на икономиката, многобройните си дадености и наличието на големи компании със световен пазар (конгломератът Louis Vuitton Moet Hennessy, телекомуникационната компания SFR, Orange, енергийните гиганти EDF, Alsthom и др.).

Увеличаването на данъчната тежест и догматичното схващане за 35-часовата работна седмица, която все се променя, но така и не се реформира, отслабиха покупателната способност, което доведе до редуциране на растежа и допринесе за дълготрайната безработица. Държавната администрация, която не умее да се реформира, но продължава да увеличава разходите си въпреки спада на приходите, липсата на инвестиции за модернизация и редовното увеличение на данъците отблъснаха частните предприемачи и заможната средна класа. Така се създаде порочен кръг, който блокира икономиката.

20 години след речта на Жак Ширак и след една от най-тежките кризи в историята на капитализма нищо не се е променило.

Ако разломът се задълбочава, ако системата се разпада и ако младите французи се радикализират, вероятно това се дължи на факта, че, с право или не, те се чувстват изолирани от икономическата и социалната система.

Франция има нужда от основно преустройство на образователната си система (както в училищата, така и в университетите), държавата трябва да възстанови помощта и комуникацията, чрез която да си върне връзката с тази група от населението (най-вече чрез полицията, институциите и културата). Но най-вече трябва да преформатира икономическата си политика. Само ако преосмислим модела на развитие, който е наследен от отдавна отминала епоха, ще можем да изкореним фашистката идеология на радикалния ислям, както и всички останали форми на фашизъм.

В крайна сметка, както Франция, така и другите демократични държави, би трябвало да работят за развитието на демокрацията по света и да разпространяват капитализма „с човешко лице“, защото екстремистките идеологии могат да бъдат победени само в борба с бедността и в опит за преодоляване на разлома между най-богатите и най-бедните.

Тази мечта не е неизпълнима. Но сме далеч, много далеч от победата.

*Стефан Моасе е бивш журналист и парижанин, който няколко години е живял в България.

 
 

Романът „Отворени рани“ е красива кутия, пълна с бръснарски ножчета

| от Дилян Ценов |

„Понякога, като позволяваш на хората да ти правят разни неща, всъщност правиш тези неща на тях.“

Още от първите редове на дебютния роман на Джилиан Флин, „Отворени рани“ (издателство ЕРА), читателят разбира, че Камий Прийкър е жена, която не иска да среща в реалния живот. Освен ако не е същият изрод като нея. Тя не се впечатлява от история за майка, забравила децата си в затворено помещение за три дена, за да излезе да „смукне лула“. Това е битова драма. Тази нейна реакция е само ежедневно проявление на травми, които идват от далечното вече минало, преливащо от алкохол, леки наркотици, секс (във всевъзможни варианти) и обтегнати до краен предел семейни отношения. Но нека да е ясно, тя не може да бъде сложена в плоското и опростено понятие „жена с проблеми“. В света на Джилиан Флин няма етикети.

Камий е посредствен репортер в малък чикагски вестник, който отчаяно се нуждае от атрактивно съдържание. Когато главният редактор намира достатъчно интересен случай, неговото „паленце“ се оказва най-подходящият човек да го отрази.

Уинд Гап е малък град в щата Мисури, наблизо е река Мисисипи. Макар да се намира в Средния Запад от него лъха чист южняшки полъх. Архитектурата, нравите, хората – всичко напомня на отминалите и неосъществими южняшки идеали, които са донесли повече страдания, отколкото щастие. Уинд Гап е родното място на Камий Прийкър и завръщането й там е последното, което тя иска. Миналата година 9-годишната Ан Неш е намерена удушена с въже за пране в гората, а преди броени дни е изчезнала 10-годишната Натали Кийн. Репортерката трябва да разбере какво се случва в малкото градче и да се върне при редактора си с история. Задачата обаче е по-трудна от колкото изглежда, защото за да се върне с история, Камий трябва да преживее отново своята собствена. А това означава да се срещне с майка си, Адора Крелин, и нейния нов живот.

На пръв поглед романът на Флин („Не казвай сбогом“ (Gone Girl) и „Мрак“ (Dark Places)) е типичното лятно неангажиращо четиво. Главен женски персонаж, убийство в отдалечен малък град, тайни, вманиачена майка, лениви полицаи. Това, което издига „Отворени рани“ над лятното неангажиращо четиво е пътят, по който авторката минава през гореизброените задължителни за всяка кримка елементи. Да ни каже кой и как е извършил престъплението, е нейна последна цел.

Вместо това, тя поставя пред читателя редица въпроси, които излизат над обикновената битова драма в малко американско градче – Защо?, Къде?, Кога? Докога? Колко? Защо някои родители имат неконтролируемо желание да причиняват болка на собствените си деца? Къде можеш да избягаш от демоните от миналото? Кога се прекрачва границата, отвъд която поставяш самия себе си в опасност? Докога можеш да продължаваш по този начин? Колко дълбоки могат да бъдат вечно отворените рани?

Флин взима един банален „Who done it?” сюжет и го превръща в качествен психологически трилър, който развенчава сладникавата представя за женските персонажи в литературата и ги представя в друга светлина – отблъскваща, брутална, грозна.

Трите основни персонажа са Камий, нейната майка и полусестра й Ама. На повърхността Адора Крелин е абсолютното въплъщение на южняшката жена. Невероятно красива, изтънчена, от добро семейство, богобоязлива, ранима, с множество неосъществени идеали, разбити мечти, но приела геройски съдбата си. Подобно на Бланш Дюбоа от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, товарът на Адора през годините натежава непосилно и днес склонността й да обгрижва 13-годишната Ама е добила унищожителни размери. На този фон заварваме самата Ама – преждевременно развита за крехката си възраст и гладна да опита всички преживявания, до които има достъп младата и разкрепостена жена. Тя е звездата в местното училище и тарторката на компанията. С антуража си от приятелки тя е най-отличаващото се и най-властното момиче в младежкия кръг на Уинд Гап. Вкъщи играе ролята на крехката порцеланова кукла на Адора, която връзва косата си с панделки и отдава цялото си внимание на куклената къща – умален модел на имението, в което семейство Крелин живее. Домът е обитаван и още един женски образ – този на починалата преди 14 години полусестра на Камий, Мериан. Всяка от жените (живите) е изкривена по свой начин, а историята постепенно показва как травмите при всяка една от тях са дело на предното поколение жени.

Едно от най-приятните неща в „Отворени рани“ е да проследяваш тънката нишка, която следват мислите на разказвача (в случая Камий). Джилиан Флин има ясната идея къде трябва да стигне разказът и пътят към финала, дълъг 300 страници, е отрупан с дребни символични детайли. Те задават не само атмосферата, в която се развива действието, но и рисуват разпадащия се външен свят на персонажите. Постоянството, с което Флин настоява над тях е една от най-силните части на романа.

„Отворени рани“ е подарък, който Флин прави на читателите. От този подарък разкриването на убийството е само панделката, с който е опакован. А кутията е пълна с бръснарски ножчета, водка, всякакви хапчета… и 56 човешки зъба. Не се колебайте да разопаковате този подарък… ще се изненадате, но е много вероятно някои от предметите вътре да са точно за вас.

212918_b

„Отворени рани“, американска („Sharp Objects, 2006)
Марин Загорчев – превод
Фиделия Косева – худ. оформление на корицата
Издателство ЕРА, София, 2018

 
 

Хоро на Седемте рилски езера? Това е само началото!

| от |

Най-голямото планинско хоро се изви днес край Бъбрека – петото от Седемте рилски езера. В него участваха над 400 танцьори, както и много граждани и с него ще кандидатстват за рекорд на Гинес. Ми много добре, но… защо да спираме дотук?

След като мозъците ни напуснаха държавата, ще трябва да крепим това БВП и бюджета с телата си! Най-голямото хоро в планина в историята на човешкия род вече е взет рекорд.

Имаме още няколко предложения за рекорди. С тях ще кандидатстваме по европейски програми и ще видим дали няма и някой лев в тая работа.

Прескачане на Дунава

Това е следващият и най-патриотичен рекорд! Събираме се най-отбраните мъже на родината в Русе, засилваме се хубаво и се опитваме да прескочим до Гюргево. Неуспелите се връщат по Дунав мост и пробват пак. Успелите да продължават нагоре по Германия, Великобритания, Испания…

Така ще продължим примера на Левски, който не е във всеотдаен труд в полза на другите в обществото, а е в скокове. То не може само с татуировки на Апостола, трябват и дела. И за да ни е максимална националната гордност, скачаме през Дунава а’ла Стефка Костадинова.

Варене на буркани в Марица

Събираме се в Пловдив и си носим чушкопеците. Kойто няма, да си купи от OLX или от сергиите отпред. Продават се и чушкопеци-магнитчета за хладилник, както и тениски с надпис „Аз съм много (чушко) печен“. По пладне всички палим чушкопеците и ги хвърляме в реката. Когато водата заври под тяхната мощ, слагаме бурканите и варим. Сварените буркани отиват за благотворителност към бедните студенти в столицата.

Игрите на глада

Събираме се на Националния стадион – трибуна и паметник на гордостта. Разделяме се на три отбора: мутри, жени и народ. Самите игри се състоят в това мутрите да бият жените, а народът да няма какво да яде. След като подобрим рекорда по най-дълго продължили 90-те години, всеки вади собственото си копие на Истанбулската конвенция и го пали. Или го изяжда. Или го сгъва на руло и допребива жена си. Доведете и децата!

 
 

Алфред Хичкок: „Драмата е животът, лишен от скучните моменти.“

| от chronicle.bg |

 Той е не просто „Кралят на ужаса“, а една от най-култовите икони на популярната култура на миналия век. Дори само линията на профила е достатъчна, за да разберете, че на снимката пред вас стои един от най-влиятелните режисьори в киното – Алфред Хичкок.

Стилът му е един от най-разпознаваемите в киното. Ще го познаем по съспенса, който е във всеки кадър. По красивите жени, с които е работил – Грейс Кели, Ингрид Бергман, Типи Хедрън, Джоан Фонтейн и други. По мъжете, които винаги спасяват положението – Кари Грант, Джеймс Стюарт. По ролите му на статист в собствените му филми. И по още други редица отличителни белези, които правят Хичкок толкова известно име в киното.

Във филмите му зрителят е подтикван да се идентифицира с камерата, която се движи по начин, имитиращ нечий поглед. Хичкок манипулира чувствата на публиката, усилвайки тревогата, страха или съчувствието, и използва новаторски подход към монтажа , за да демонстрира гледната точка на героите. В използваните от него сюжети често присъстват бегълци, преследвани от правосъдието, наред с красивите жени (повечето от които, блондинки).

Думите му са пропити със сарказъм. И е удоволствие да бъдат препрочитани. В чест на рождената му дата споделяме някои от тях с вас.

GettyImages-115096126-1200x800

„Драмата е животът, лишен от скучните моменти.“

„Дори провалите ми носят пари и се превръщат в класики година след създаването им.“

„Киното – това е животът, от който са изрязани скучните сцени.“

„Да те ударят не е толкова ужасно, само очакването е ужасно.“

„Винаги карай публиката да страда колкото е възможно повече.“

Alfred Hitchcock Aims

„Щастлив брак е този, в който мъжът разбира всяка дума на жената, която тя не е казала.“

„Жената трябва да бъде като добър филм на ужасите – колкото повече неща оставя на въображението, толкова по-добре.“

„Няма нищо по-страшно от затворената врата.“

„Човек не е беден, ако все още може да се смее.“

„Телевизията е като тостера – натискаш бутона и всеки път изскача едно и също.“

„Телевизията е направила много за психиатрията – освен че разпространява информация за нея, точно толкова добре и допринася за необходимостта от нея.“

maxresdefault

„Отмъщението е сладко и от него не се пълнее.“

„Добрият филм е тогава, когато парите за вечерята, билета и детегледачката са си стрували.“

„Да обичаш – това значи да престанеш да сравняваш.“

„Жена, която се съблича публично, ми напомня на режисьор, който в началото на филма съобщава развръзката.“

„Най-страшното нещо у злодеите е тяхната външна привлекателност. Как иначе щяха да спечелят доверието на жертвите си?“

„Единственият начин  да се отърва от страховете си е да ги заснема.“

„Не съм срещу хората. Просто съм уплашен от тях.“

 
 

Касъл рок: Лунапаркът на Стивън Кинг

| от Цветелина Вътева |

Имам една бизнес мечта: някой ден да направя гигантски тематичен лунапарк по Стивън Кинг. Представете си само: срещу някаква сума попадате в света на Краля, от канализацията стърчи червен балон, в Пущинака играят децата от „ТО“, отнякъде се появява санбернар с окървавена муцуна, а в далечината ви дебне червен плимут…

Макар и през телевизионния екран, нещо такова са постигнали Джей Джей Ейбрамс с неговата продуцентска компания Bad Robot и Warner Bros. TV, които стоят зад проекта „Касъл рок“ – най-новия ТВ продукт, построен върху творчеството на Кинг.

В последно време феновете на Краля бяхме задоволени с прекрасната екранизация на „ТО“, чието продължение очакваме през 2019г., с „Играта на Джералд“, която успя да ни потопи в психологическия ужас на една неволна затворничка в легло, както и със сериалите по „22.11.63“ и „Mister Mercedes“. Небрежно ще подминем опита за пресътворяване на екран на „Тъмната кула“, защото е лято и няма нужда от излишен негативизъм.

„Касъл Рок“ обаче е различен, и то по начин, който не ни разочарова. Сериалът не се базира на конкретна книга на Кинг. Действието е плод на работата на Джей Джей Ейбрамс, режисьорите и сценаристите, които работят с него, а ролята на самия Кинг е като съветник на продукцията.  И почеркът му е достатъчно видим.

Вероятно знаете, че Касъл Рок е измислено градче в щата Мейн, където са ситуирани романите „Мъртвата зона“, „Куджо“, „Тъмната половина“, „Рита Хейуърт, изкуплението Шоушенк“ и др.

Затворът Шоушенк е мястото, откъдето започва всичко в тази нова история, издържана в стилистиката на деликатния хорър. Онзи, в който няма черва и нагледни рязания на глави и крака, а страшното е по-скоро осезаемо, отколкото видимо: то е едно флуктуиращо зло, с което е пропита цялата сцена на действие и което се просмуква в костите ни като лепкава, ледена влага: усещане за наближаваща буря и дишаща във вратовете ни смърт.

MV5BMjM4OTE1NDc0M15BMl5BanBnXkFtZTgwNTE2MDg5NTM@._V1_SY1000_CR0,0,1499,1000_AL_

Първата серия започва с едно рядко добре измислено самоубийство: началникът на затвора „Шоушенк“, където лежа Анди Дюфрейн, обвинен в убийството на съпругата си и нейния любовник, слага край на живота си като се подсигурява с потенциално обесване, обезглавяване, пребиване и удавяне. Good choice. Няма мърдане.

След това нишката започва да се плете: случаен надзирател открива в подземията на затвора героя на Бил Скарсгард: едно момче без история и слово, което изрича единствено едно име: „Хенри Матю Дийвър“. Момчето е изиграно от Бил Скарсгард: смелчагата, който скочи в жълтия гащеризон на Тим Къри и изигра втория клоун Пениуайз. Той е толкова очарователно кривоглед, че ако си излекува кривогледството, това би било огромна загуба за бъдещето на американското кино. Брилянтно психарска физиономия, която напомня на тази под маската на клоуна Боб Грей.

Хенри Матю Дийвър (Aндре Холанд) е адвокатът, който ще се замеси в мистерията на безименния затворник. Той самият има мрачно минало: резки флашбеци ни вкарват в неговата история: осиновен чернокож, отраснал в Касъл Рок и познат на жителите на града като момчето, което е убило баща си. Покрай работата на Хенри Дийвър, сериалът ни представя някои от любимите теми на Кинг: етиката и реалността на смъртното наказание, моралът в затвора, демоните на миналото.

MV5BMGEyMjM5ZjctYzc2Yy00MTY2LTkzMTItOGQ4NDZhMzlkZDViXkEyXkFqcGdeQXVyNjc5Mjg0NjU@._V1_SY1000_CR0,0,1499,1000_AL_

Сериалът с бавни, но сигурни крачки навлиза в драмата на един град, обладан от злото: запазена марка на Кинг, последвана от неуспешни опити на други писатели да я пресъздадат също толкова добре (пример: Дан Симънс с „Лятото на страха“). Тук са майката на Хенри Дийвър – болната от Алцхаймер Сиси Спейсик, нейният дългогодишен любовник, Алън Пангборн (Скот Глен), агентът по недвижими имоти с разписано едно убийство в детството си Моли Стрънд (Мелани Лински, която очевидно може да бъде достоен психар не само в комедийна обстановка, както сме я гледали в „Двама мъже и половина), Джаки Торънс (Джейн Леви), чието име ви е познато от Джак Торънс („Сиянието“) – оказва се, че тя е племенница на Джак, от когото наследихме култовата реплика „All work and no play makes Jack a dull boy“ др.

MV5BMTU2NjI1OTk1M15BMl5BanBnXkFtZTgwMDA2MDg5NTM@._V1_SY1000_CR0,0,1499,1000_AL_

Актьорският състав е внимателно подбран и засега не се виждат издънки. Не присъстват и еднопластови персонажи: макар очевидно героят на Бил Скарсгард да не е от най-симпатичните и добри хора, дори неговият образ не е линеен. И все пак, до него се отнася репликата „The devil was a boy“.

Първите серии радват почитателите на добрия хорър с някои статични, но хипер въздействащи сцени, изградени изцяло върху традициите на доброто кино на ужасите: плъх в капан, катинар в близък план, човек в плюшен костюм на пума, разпльокан върху асфалт, погребано отдавна куче, аутопсия на затворник с татуирани свастики по лицето, отрязана глава в кал пр.

За разлика от филми като „Убийствен пъзел“ и „Човешка стоножка“, тук въздействието се гради не от самото действие, а от съзерцаването на последствието. Класата залага не на гнусното, а на страшното.

MV5BMjA5MzQ5NTkwNF5BMl5BanBnXkFtZTgwNjk1MDg5NTM@._V1_SY1000_CR0,0,1499,1000_AL_

Онова страшно, което караше хлапетата от моето поколение тайно да си взимат филми на ужасите от видеотеката и да ги гледат настръхнали от уюта на спалнята на родителите си. Тези филми на ужасите приветстваме. Този прочит на Кинг е правилният: защото човекът, родил Касъл Рок в главата си, не е просто болен мозък, който търси чудовищата в килерите, канализациите и под леглата.

Той знае, че чудовищата се чувстват най-добре в душите на хората, а творчеството му ни дава някои скрити знаци как да ги борим.

До момента в HBO GO има качени пет епизода на сериала. Засега от Hulu обещават един сезон с общо 10 епизода. Нещо ни подсказва обаче, че ще има и втори.