shareit

Банани

| от |

Публикуваме този текст на Пламен Каменов. Написан е месец преди 10 ноември. И успява да излезе на бял свят.

Дъщеря му Боряна, която познавате от екрана на БНТ, си спомня :

„След десети го четоха по радиото, имахме запис у дома. Слушала съм го като дете. И се чудех какво пък толкова с тия банани… За него и други текстове баща ми печели по-късно награда на СБЖ за цялостно творчество. Но важното е именно, че излиза преди 10-ти.“

hliab

Случката би могла да мине за смешна… Бях на опашка за банани – стотина души, всеки от които следеше да не бъдат накърнени правата му. Кротко пристъпвах към заветния щанд, когато до ушите ми стигна английска реч. Говореха мъж и жена, той – лошо (дори аз го разбирах добре). Тя попита за какво чакат тия хора и в отговор чух: „Дават банани“.
След, което тя рече: „О, остави, по-добре да си купим отнякъде…“
Смейте се, де!
Настигнах ги. Българин, отскоро женен за канадка. Нямало да ѝ каже истината за бананите, макар че и двамата знаехме: това е нещо, което не може да се скрие. Защото утре гостенката пак ще попита: „За какво чакат тия хора?“
Пред мебелния магазин. Или пред обувния. Пред месарницата. Пред аптеката. Пред книжарницата. Пред бакалията. Пред райсъвета. Пред…
Откакто се помня, почти 30 години вече – вися по опашки.За всичко. През цялото това време ме убеждават, че живея в общество, което се характеризира с непрестанна грижа за човека, за разлика от онова, загниващото, дето има една единствена цел: да го тормози и експлоатира.
Откакто се помня слушам за битите негри в ЮАР, за измъчени американски индианци, за прегладнели английски безработни, за съсипани гастарбайтъри… (Любопитен детайл: хората, които просто разобличават проклетия капитализъм, още по-яростно воюват да останат колкото се може по-дълго в него.)
Знам наизуст колко нови Българии сме построили, каква тежка промишленост имаме и как трябва да се понапънем, ако искаме да влезем в комунизма. Знам, че единственото ни желание е да има мир, затова не отказваме да продаваме оръжие на нуждаещите се. Знам, че съсипваме природата, но това не ни пречи да свикваме международни екофоруми. Знам…

Кога за пръв път помислих, че нещо не е наред в иначе стройното ни, розово всекидневие? В казармата. Служех на границата, където постоянно ни обясняваха каква надеждна преграда сме за агресори, шпиони, диверсанти и тям подобни. Само че…. Никой отвъд за две години време така и не прояви интерес. Виж, обратното се случваше – и когато спасявахме някой мераклия от евентуалния тежък живот в чужбина, получавахме отпуск, а той отиваше в затвора. Нямахме представа, че съществува някаква Харта за правата на човека и бяхме спокойни….

Уволних се и тръгнах да покорявам света. Много скоро разбрах, че това може да стане само ако мисля едно, говоря друго и върша трето. Но не покорих нищо . Конкуренцията се оказа жестока.
Все по-често се хващах, че мълча. Несправедливо уволниха колега, на когото дължах много. Мълчах. Назначиха отгоре некадърник. Мълчах. Дойде високопоставен чиновник, обясни ни колко добре си живее българският народ. Посъветва ни да не прекаляваме с храната, да даваме здрав отпор на империалистическите централи и повече да ходим пеш. След което седна в мерцедеса (движението по булеварда бе спряно) и ни остави приятно развълнувани. Пак мълчах, но лицемерно се успокоявах с факта, че поне не ръкоплясках…

Баща ми получи инфаркт, после инсулт… Трябваше да се купуват лекарства, но ги нямаше в аптеките. В обикновените. Лекарите казаха да търсим връзки в Правителствена болница. Или във Военната. Или в тази на МВР. Там имало. Там и в стаите не лежали по десет души. Може и така да е. Ние не намерихме връзки, но купихме долари – по курс, с пъти по-висок от официалния – и взехме лекарствата от валутната аптека. Аз пак мълчах…
Мълчаха и хората около мен. Ако все пак заговаряха – беше в кръчмата или кухнята. За сметка на това, някои хич не мълчаха. Шумяха. Обещаваха. Един министър на всеослушание заяви, че народът не бива да се вълнува: повишаване на цените не се предвижда. Това беше в събота, а в понеделник магазините осъмнаха с нови ценоразписи. След този случай за учителите стана страшно трудно да обясняват защо лъжата е лошо нещо…

Непрекъснато нещо у нас се реорганизира. Усъвършенствува. Една невидима машина бълва постановления, разпореждания, укази – те вече са толкова много, че създателите им не знаят техния брой. Но това не попречи понастоящем най-употребяваната дума в българския език да е „няма“!

Живеем като в сън. Забравихме да се усмихваме. Когато някой пострада кротко се утешаваме, че лошото е отминало нас. Непрекъснато чакаме да се случи нещо, да се събудим – но ако може без да полагаме усилия за това. Така – сиво, тъжно, свито – минава животът. Е, не съвсем без радости: някой си купува секция „Вики“, друг – капачки за буркани, трети – гуми за колата, която вече не помни рождената си дата. А особено щастие изпитват индивидите, получили ключ за панелната кутийка, именуваща се дом…

Как стана така, че успяха да ни убедят: бъдете доволни от малкото. Бъдете еднакво бедни. Туряйте крак на всеки, който не марширува в крак. Не гледайте какво се върши, слушайте какво се говори. И да има грешки – те са си наши, родни, социалистически. А щом е така, защо да търсим виновни, защо да се питаме не може ли да се живее иначе? Нали и сега сме си добре…
Нали ни обещават, че ще се оправим още повече…

Голямо нещо е историята – дори само за това, че от нея човек може да научи как се именува времето и да рече: ето, аз живях през Възраждането, например. Или в епохата на революциите. На деколониализма. На…

Как ли ще бъде наречено нашето време? Има ли го въобще това време? Наше ли е?

Боже, колко много неща могат да се пръкнат от едни нищо и никакви банани…
Пламен Каменов

Септември, 1989 г.
Общество и право

 
 

Алоис Алцхаймер – 119 години в търсенето на лекарство

| от |

През 1864 г. в Маркбрайт се ражда човекът, чието име ще носи една от най-черните статистики в света през следващия век. Никой не е подозирал, че Алоис Алцхаймер ще отдаде живота си в изследване на едно от най-жестоките заболявания в света. В най-ранна възраст родителите му предричат бъдещето и го насочват към медицината. Местят се по-близо до Ашафенбург, за да може Алоис да учи в хуманитарна гимназия. След това пътят му минава през университета в Берлин, Тюбинген и този във Вюрцбург.

Последният завършва окончателно пътуването в медицината и получаването на докторската степен. Имайки предвид първите плахи стъпки в опознаването на човешката душа, Алоис може да се смята за пионер. Повечето лекари биха взели далеч по-престижна работа, но той предпочита да изследва хора с психични заболявания във Франкфурт. Едно от основните занимания е в патологията. Там често анализирал мозъчната кора на здрав пациент с тази на душевно болен. Много скоро лудницата във Франкфурт ще срещне Алоис с Емил Крепелин. Двамата ще обединят сили в търсенето на разумно обяснение на неотговорните човешки процеси. Емил ще бъде ментор и наставник Алоис и през следващите години ще търсят причините за възникването на лудостта.

gettyimages-615291032-594x594

Когато през 1903 г. Емил е поканен да замине за Мюнхен взима със себе си и Алцхаймер. Никой не подозира, че двамата ще бъдат в заглавията на вестниците и много често ще трябва да обясняват защо имат нужда от тялото на починал пациент, което от друга страна се ангажира с допълнителна бюрокрация и още повече проблеми. И въпреки всички перипети, една пациентка разкрива мрачната истина за овековечаване на името Алцхаймер. Аугусте Детер е много по-различна от останалите пациенти на лудницата във Франкфурт. През 1890 г. започва да развива симптоми на дименция, загуба на паметта, различни халюцинации и дори краткотрайни вегетативни стадии.

Съпругът ѝ си спомня, че Детер често обикаля къщата, влачейки чаршафите с викове в малките часове на нощта. Нейният съпруг работел в железницата и нямал достатъчно пари, за да осигури адекватно лечение. Оплакванията на съседите също не помогнали и Детер била изпратена в лудницата. Алцхаймер очаквал такива предизвикателства и щом се запознал с  Детер, лично поема случая. Отначало задавал колкото се може повече въпроси с надеждата, че паметта на Детер не се е изгубила. Когато се опитвала да отговори, забравяла мисълта си и се налагало да повтаря следните думи „изгубих се“. Алцхаймер я поставя в изолирана стая, за да може да я предпази от самата себе си.

Planning Time Concept

Веднъж освободена, жената започнала да тича и да крещи „Няма да ме нарежете, няма да ме нарежете!“. Постепенно лекуващият лекар ще напише, че неговата пациентка няма никаква представа за фактори като времето, рядко може да запомни детайли, а мозъкът ѝ генерира отговори, които нямат нищо общо с въпросите. Настроенията се сменяли изключително бързо; от щастлива, до раздразнена и изплашена, както и плачеща. Никой не можел да я пусне с останалите пациенти, агресивното ѝ поведение щяло да предизвика сбиване с останалите. Алоис и друг път попадал на такива пациенти, но никога не били на такава възраст.

С всеки следващ ден състоянието на Детер се влошавало, а самият Алоис се постарал да проследи и опише новите симптоми. Междувременно съпругът ѝ изпитвал финансови затруднения и не можел да плаща всички такси. Правил няколко молби за прехвърляне в по-евтина болница, но именно Алцхаймер не одобрил желанията на съпруга. Той вече притежавал правата върху медицинския ѝ картон, а след смъртта ѝ е готов да направи обстоен преглед и на мозъка. На 8 април 1906 г. г-жа Детер умира, а Алцхаймер нарежда тялото да бъде изпратено в Мюнхен. Когато правят обстойна аутопсия, за първи път наблюдават и настъпилите деформации върху мозъчната кора. Тази болест ще остане в историята като болестта на Алцхаймер. За жалост ще мине доста време, преди да бъде разпозната като тих убиец.

На 3 ноември 1906 г. Алцхаймер излиза на сцената на Тюбингенската среща на лекарите и говори за дебнещата опасност. По една или друга причина се оказва, че публиката не проявява никакъв интерес. Липсата се крие във факта, че следващата тема била много по-интересна – натрапчивата мастурбация. Това може би е първият и последен опит на Алцхаймер да представи новооткритото заболяване в света на медицината. В последствие неговият колега ще го включи в своята книга за псхиатрията и едва през 1911 година ще задължи лекарите да я признаят. Във времето, в което Алцхаймер проследява това заболяване, американецът Соломон Картър Фулър също описва подобна тенденция сред своите пациенти. Оказва се, че в разстояние от 5 месеца, двамата лекари наблюдават една и съща болест.

Concept Of Memory Loss

Говорим за Алцхаймер, защото германецът има малко по-точна теория от американската. Двамата откриватели така и не успяват да коментират и разискат по-обстойно мозъчните деформации и деменции. През 1912 година Алцхаймер заболява тежко във влака на път за университета във Вроцлав и никога не се възстановява. Умира на 19 декември 1915 г. и е погребан във Франкфурт. Откритиетo му ще продължи своята кървава статистика и според Световната Здравна организация до 2015 г. жертвите на тази болест в глобален мащаб са 29.8 милиона души. Само за 2015 г. починалите са 1.9 милиона. Официално липсва лечение и медикаменти, които да стабилизират състоянието на човека. Повечето фармацефтични компании предлагат временни решения, които могат само да забавят влошаването и имат различна ефективност върху индивидуалните пациенти.

От 1984 г. насам се допуска, че една от основните причини за влошаване е обвързана с два вида протеини в мозъка – амилоиди и тау. Една от водещите тези е, че когато започне заболяването на Алцхаймер, човешкият мозък просто не може да ги контролира. Амилоидите най-често формират полепи по мозъка, които бавно и сигурно го унищожават. Въпреки редицата експерименти, учените не успяват да разработят лекарство, което да контролира протеините, да унищожава прекомерното синтезирано количество или евентуално да го блокира в самото начало.

През 2018 година са инвестирани близо 1.9 милиарда долара за изследвания и създаване на лекарство против Алцхаймер и по статистически данни провалът може да се оцени на 99%. Бавно и сигурно тази основна хипотеза започва да се гледа по-критично. Проучванията показват, че има хора на 90-годишна възраст с подобни полепи, но мозъкът им функционира напълно нормално и животът им е свободен от дименция. Точно това кара Брус Висел от университета в Сидни да заключи, че ако протеините не са причината за дименция, то тогава каква точно е тяхната функция? Според него въпросните образувания са защитен механизъм на мозъка от бактерии. При инжектирането на такива в мозъка на мишки, само за една вечер се наблюдават амилоиди, които обграждат чуждото тяло.

Memory Lane

Някои изследователи активно изследват теорията около Porphyromonas gingivalis – бактерия причиняваща инфекция на венците. Тя да стигне до мозъчната кора и се смята за причинител на болестта на Алцхаймер. Търсят се ѝ корелаци между лошата устна хигиена и присъствието на деменция. След обзорен анализ достигат до заключението, че по-възрастни пациенти, които обикновено страдат от едното заболяване, най-вероятно отключват и другото.

Новата хипотеза звучи разумно и логично, но все още е само хипотеза. Човешкият мозъкът изгражда много добра кръвна бариера, но Porphyromonas gingivalis напада белите кръвни телца и веднъж щом пристигне до финалната дестинация, започва да атакува мозъчната кора. Защитната реакция е отделянето на амилоиди, те от своя страна покриват атакуваната зона, но същевременно високата им концентрация започва да унищожава неврони. Според учените именно това е причината за така добре познатите деформации – защитата най-накрая се превръща в жестоко нападение. И ако тази бактерия е склонна да създава възпаление върху венците, които в повечето случаи са много по-защитени, можем да си представим какъв ефект има върху мозъка.

Asian elder lost memory from dementia or alzheimer disease concept

Висел напомня, че това е комплексна болест, чийто произход трудно може да се обясни с един симптом – най-вероятно има цяла верига от действия. Кейси Линч от института Кортексим смята, че именно блокърите на въпросната бактерия ще могат да предотвратят и в бъдеще дори да неутрализират самото заболяване. При проведените тестове върху мишки, инжектирането на въпросните блокъри позволява значителното неутрализира мозъчната инфекция и задържа отделянето на въпросните защитни протеини.

Лекарството е преминало своите първоначални тестове и най-вероятно ще навлезе в по-дълги и сериозни експерименти през следващата година. Учени от Мелбърн, подкрепящи точно тази идея са решили да разработят ваксина против въпросната бактерия с надеждата, че с неутрализирането ще се намали значително и процентът на заболелите. Описаните данни са публикувани в NewsScince още миналата година. Все още няма допълнителна информация какво наистина се случва в тази жестока битка, но ако вярваме на тези хипотези, науката много скоро може да отговори на всички въпроси, които някога са вълнували Алоис Алцхаймер.

 
 
Коментарите са изключени

Ефектът на доминото и политическите му употреби

| от |

Първия път, когато срещаме думата в исторически план, според Probert Encyclopaedia, тя е в контекста на религията:

Доминото е вид качулка, носена, по каноните, в катедралната църква. По-късно така се нарича траурен воал за жени, а още по-късно – цяла или полумаска, отново носена от жени при пътуване или на бал с маски. Доминото става маскарадна дреха, носена за прикритие и от дами, и от господа и състояща се от голямо наметало или мантия с широки ръкави и качулка, които могат да се махат. Обикновено е направена от черна коприна, но понякога и от други цветове и материали.

Как точно известната настолна игра, която можем да срещнем през 18 век в Италия, се свързва с някое от горните определения, не знаем, но има предположения, че италианските мисионери, пътували до Китай, вероятно са видели там подобен тип игра и са я донесли обратно в Италия. Веднъж в Италия, играта вече приема някои промени и нови елементи и така придобива вида, в който я знаем днес.

Ефектът на домино е верижна реакция (от линеен вид), която започва с падането на едно парче. Този ефект вдъхновява бившия президент на Съединените щати Дуайт Д. Айзенхауър, когато изнася речта си за „теорията на доминото“ на 7 април 1954 г.

И накрая, имате по-широки съображения, които биха могли да следват принципа на „падащото домино“. Имате подредени няколко плочки домино, бутаме първата и това, което ще се случи с последната, е, че със сигурност ще падне много бързо. По същия начин бихме могли да видим как начало на един разпад много бързо би могъл да добие много по-дълбоки влияния.

Повечето историци са съгласни, че теория за ефекта на доминото е спомената първо от друг американски президент – Хари С. Труман. Почти моментално след края на Втората световна война започва Студената война и идеята, че превръщането на една свободна, некомунистическа нация в комунистическа ще предизвика верижна реакция в съседните й страни, става официалната външна политика на САЩ. Поради тази причина Труман изпраща военни сили и помощ в Гърция и Турция, за да предотврати разширяването на комунизма в от нарастващия брой на комунистическите балкански държави. Теорията на доминото, или ефектът, както е по-известно, е създадена в края на 40-те години, но с речта на Айзенхауър през 1954 г. става известна само няколко години по-късно.

В началото на 60-те години, когато Айзенхауер – който твърди, че ще направи почти всичко, за да избегне предаването на позицията му и страната на Кенеди – успя да го убеди за катастрофалните ефекти, които теорията за домино може да има за САЩ и западния свят като цяло. Той казва на Кенеди, че падането на Лаос в ръцете на комунистите – следователно и в тези на Виетнам – ще предизвика верижна реакция и ще доведе до падането на цяла Югоизточна Азия, нещо, което би създало сериозна заплаха за сигурността на света.

Domino effect

Това обаче се оказва, че не е вярно след войната във Виетнам, тъй като преобразуването на Виетнам в комунистическа държава не предизвика верижна реакция и не позволява на комунистите да завладеят цяла Югоизточна Азия. 

Въпреки поуките, извлечени от Виетнам, в началото на 80-те години теорията за домино отново се използва, за да оправдае намесите на Рейгън в Централна Америка и Карибите. Този път хората по света бяха по-политически осъзнати и подозрителни и открито оспорваха решенията на американското правителство като намекваха, че то използва теорията, за да прикрие други политически и финансови интереси.

Дълги години след Рейгън, използването на теорията е ограничено – поне в западния свят. За нея се споменава отново по време на кризата в еврозоната през 2009 г. Този път е в устата на най-големите банки и правителствата на най-икономически силните държави. Тази криза беше предшествана от затрудненията на САЩ и европейската банкова система, които мутираха в дълговата буря, довела гражданите на по-слабите икономики на еврозоната, като Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия, на ръба на фалита.

В началото на кризата правителствата на всички замесени държави се опитаха да решат проблема с меморандуми и помощи за фалиралите организации, но в целия свят се появяваха рецесия след рецесията, а нивата на безработица и бедност избухнаха. Правителствата се опитаха да оправдаят политическите си и икономически решения като изтъкваха високия риск от верижна реакция от една икономиката към друга.

Дали това е правилно или не и дали получените политики са добри или лоши, без съмнение, са теми, за които ще се напишат много книги през годините, а дори след десетилетия пълните последствия от тях вероятно все още няма да бъдат напълно известни. Разбира се, крайната цел тук е евентуално да се поправят грешките в системата след прилагане на своего рода лекопласт за спиране на този ефект на доминото. Но дори и наистина да има подобен ефект в този случай и политиките в крайна сметка да работят в краткосрочен план, хората са склонни да бъдат по-реакционални. Тъй като кървенето се забавя от подобни лепенки, ние сме склонни да се успокояваме и да забравяме да положим реални усилия за реално оправяне на това, което наистина е причинило рецесията. Така сривовете на акции, петролните кризи и други на пръв поглед циклични големи икономически катастрофи продължават да се случват отново и отново, често по същите причини, както преди.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който успя да измери обиколката на Земята преди 2000 години

| от |

Днес ще ви разкажем за Ератостен от Кирине – човекът, който успя да измери обиколката на Земята (сравнително точно) преди повече от 2000 години.

Роден около 276 г. пр. н. е. в Кирине, Либия, Ератостен бързо се превръща в един от най-известните математици на своето време. Той е най-популярен с това, че успява да направи първото измерване на обиколката на Земята, за което знаем, което също така се оказва и забележително точно. (И да, на този етап хората вече знаеха от известно време, че Земята не е плоска.)

Ератостен успял да постигне това до голяма степен защото се образова в Атина. Там започва и популярността му като той се раздава в много различни области, включително поезия, астрономия и естествени науки. За заниманията му се говори толкова много, че Птолемей III от Египет решил да го покани в Александрия, за да учи сина му.

По-късно ще стане главен библиотекар на Александрийската библиотека, за което сигурно е много развълнуван, защото Александрийската библиотека по онова време е била световен център на знание, привличайки учени от целия познат свят. Ератостен дори се среща с хора като Архимед, докато работи там.

Вероятно именно там той прочита за любопитно събитие, което се случва в Сиене (сега Асуан, Египет) по време на лятното слънцестоене. Сиене е на юг от Александрия и по обяд слънцето грее директно над главата на човек и от него не пада сянка. Обаче Ератостен вижда, че в същия ден, в същия момент в Александрия колоните на сградите хвърлят сянка. Като добър математик, той решава да използва тази информация, за да направи няколко изчисления и да разбере обиколката на Земята.

Assouan

Асуан, 1857 г.

За да постигне това, Ератостен измерва сянката на обелиск на 21 юни по обед. Той открива, че слънцето е на около 7 градуса и 14 минути от идеалната си позиция директно над главата му и преценява, че тъй като Земята е извита, толкова по-голяма е кривата, толкова по-дълги ще бъдат сенките.

Въз основа на своите наблюдения той предполага, че Сиене трябва да лежи 7° 14′ по кривата от Александрия. Освен това той знаеше, че един кръг е 360 °, което означава, че резултатът от сметката му – 7° 14′ – е приблизително една петдесета от кръга. Следователно Ератостен смятал, че ако умножи разстоянието между Сиене и Александрия по 50, ще получи обиколката на Земята.

Остава му само да измери колко далеч е Сиене от Александрия. Той измерва това разстояние в стадии, за което днес няма точно преобразуване и затова не е напълно ясно коя версия на стадиа е използвал Ератостен, но въпреки това, известно ни е, че неговата сметка е забележително точна.

Има две теории за това как Ератостен изчислява разстоянието: първата е, че е наел човек да отиде от единия град до другия и да преброи колко стъпки прави. Втората е, че е чул, че една камила може да измине 100 стадии на ден, а с камила са били необходими около 50 дни, за да се стигне до Сиене. Каквато и да е истината, той преценява, че разстоянието между Сиене и Александрия е 5000 стадии. Ако това е така, използвайки неговата формула, земята има обиколка от 250 000 стадии.

Поради колебливите аспекти на измерването, което представлява стадията, историците смятат, че резултатът на Ератостен е бил с отклонение между 0,5% и 17%. Дори и грешката да е най-големият процент, той е поразително точен предвид силно нетехнологичния начин, с който подхожда. Но много учени смятат, че е вероятно той да е използвал египетската стадия (157,5 м), защото по това време е бил в Египет. Това би направило преценката му грешна само с около 1%.

Ancientlibraryalex

Александрийската библиотека

Имало е и предишни опити за откриване на обиколката на Земята (които не се считат за „първите споменати“, тъй като техните записи не оцеляват, но имаме препратки към тях), които стигат до цифрата 400 000 стадии, 150 000 повече от Ератостен, което очевидно е яростна грешка.

Въпреки че намирането на приблизителната обиколка на Земята вероятно е най-големият принос на Ератостен към науката, в никакъв случай не е единственият. За Ератостен също така се твърди, че създава начин за картографиране на познатия свят чрез начертаване на линии север-юг и изток-запад, което е на практика една ранна версия на географските ширини и дължини.

Освен това, Ератостен оцени разстоянието до слънцето и луната и измерва наклона на оста на Земята отново с удивителна точност. Също написва поемата „Хермес“, правилно очерта маршрута на Нил и открива защо Нил понякога прелива – въпрос, което тормози учените от векове. Той работи и по календар, който включва високосни години, а също така успява да пресметне и коригира датите на различни исторически събития като, например, обсадата на Троя.

 
 
Коментарите са изключени