Български синдром на стокхолмска носталгия

| от |

Любомир Талев, Петте кьошета

Публикуването на данните за ширещата се носталгия по последния комунистически диктатор на България (съжалявам, Станишев, за Тодор Живков говоря; ти си толкова некадърен, че дори тази роля не ти се удаде), за която писах в предишната си статия, предизвика вълна от тържествуващо-ехидни реакции у част от десните ми приятели, изпълнени със задоволство от собственото си морално, интелектуално и пр. превъзходство. „Още ли ще ми разправяте, че е непатриотично да се говори, че народът е прост?“, „Майната му на този народ!“, „Щом си харесват Живков, заслужават да продължават да живеят скотски!“ бяха само част от коментарите, изпълнили социалните мрежи.

Ами да, скъпи приятели, просто познати или пък непознати, с които се засичаме всеки ден в интернет, да имаш ниско или направо обидно мнение за народа си и да го изразяваш по толкова публичен начин продължава да бъде непатриотично и не-дясно, независимо от конюнктурата и последните резултати от социологическите проучвания. Както вече многократно сме писали (и както многократно са го писали доста по-умни от мен хора), дясното е патриотично. Това на първо място означава, че десният обича се гордее с родината и народа си, а не гледа отвисоко на тях и не ги обругава при първата предоставила му се възможност.

На второ място патриотизмът изисква от десните, когато виждат, че народът им е изпаднал в опасна за неговото и на Отечеството добруване заблуда, да проявят разбиране към него и да се опитат да му помогнат да излезе от нея, вместо да го обругават. Основания за прояваване на разбиране има достатъчно. Според споменатото в предишната ми статия проучване на НЦИОМ 60% от младите хора посочват като основен източник на информация за българската история през 20-ти век учебниците по история. И това е напълно естествено, когато става въпрос за историята през който и да било период от историческото ни развитие. Нима не от учебниците, а от някакви предавани от поколение на поколение предания черпим основните си познания за епохите на Първото, Второто и Третото българско царство или за византийското и османското иго? Тук му е мястото да отбележим, че от учебния материал за тоталитарната епоха има много какво да се желае. За първи път след падането на комунизма този период залегна в учебния план по време на социалистическото правителство на Жан Виденов. Не би следвало да буди учудване тогава, че това първо разглеждане на тоталитаризма беше твърде плахо, компромисно и почти не засягаше нито един от бегло скицираните по-рано недъзи на социалистическото общество.

И до днес преподаването на историята на комунистическия режим се отличава със същите слабости – неизнасяне на всички факти относно престъпленията на БКП срещу българския народ преди и след деветосептемврийския преврат и отказ от заемането на категорична морална позиция и осъждането на тези престъпления, така както еднозначно са осъдени престъпленията на идеологическите и практически близнаци на комунизма – националсоциализма и фашизма. Положението се утежнява от обстоятелството, че голяма част от масовите медии са доминирани от представители на ДС и на комунистическата върхушка, които естествено представят изкривена картина както на тогавашната, така и на сегашната действителност. Не може да се очаква и от родителите да компенсират тези слабости на учебната и медийната среда. От една страна, те не са професионални историци, а от друга тежкият преход към реална демокрация и капиталистическа икономика (а той е толкова тежък не само заради непосилното наследство, завещано ни от комунистическия режим, а и заради продължаващото вмешателство на метастазите на този режим и репресивните му органи в живота ни и досега) ги кара да се концентрират върху ежедневната борба за насъщния и подсигуряването на оцеляването за себе си и за наследниците си, не в ограмотяването им за миналия режим. Което логично ни довежда до следващия въпрос: Какво да се прави?

Очевидно засилващата се носталгия по един тоталитарен, антидемократичен, антихуманен и антибългарски режим застрашава бъдещето ни като държава и като народ. За да не се допуска това трябва не заклеймяване и сочене с пръст, а последователно разкриване на престъпленията на комунизма пред максимално широки слоеве от българската нация. Институтът за изследване на близкото минало и изключително информативните книги, които той издава, както и сайтът Държавна сигурност.com, съществуващ с подкрепата на евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев, играят безспорно важна роля в тази насока. Нужно е обаче и обективно отразяване на този най-мрачен период от българската история в масовите медии и в учебниците по история. За постигане на първото е необходима реална лустрация не само в системата на държавните органи, но и в медиите.

Важна стъпка към осъществяване на второто е внесеният от новоизбрания народен представител от Реформаторския Блок Борис Станимиров в първия ден от депутатския му мандат законопроект за изменение и допълнение на Закона за народната просвета, предвиждащ преразглеждане и коригиране на учебниците по история, така че младите хора да бъдат информирани за престъпленията на комунистическите режими у нас и по света по същия начин, по който са информирани за престъпленията на националсоциализма и фашизма. Проектът предвижда и изменения в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план, предвиждащи създаване на условия за формиране на ценностни ориентации, свързани с чувството за българската национална идентичност, уважение към другия, съпричастност и демократично гражданство, основано на правата и отговорностите на гражданите, както и да създаде условия за формиране на конкретни знания за престъпленията извършени от комунистическите, националсоциалистическите и фашистките режими, включително и на комунистическия режим в България. Така формулираният законопроект отговаря както на посочените в предишната ми статия европейски правни актове, които отдавна са приравнили комунистическите с националсоциалистическите и фашистките режими, но и с националния интерес, който налага изясняването на истината за комунистическите престъпления и достигането ѝ до колкото е възможно повече българи. Защото народ, който не познава историята си, е обречен да я повтори.

 
 

Министърка отиде да ражда с колело

| от chr.bg |

Новозеландската министърка по въпросите на жените Джули Ан Джентър от партията на зелените демонстрира до края на бременността си ангажираност към устойчивото развитие, като предпочете да отиде с велосипед до болницата, в която ще роди, съобщи АФП.

Разстоянието от дома й в Окланд до болницата е 1 км.

„Партньорът ми и аз въртяхме педалите, защото нямаше достатъчно място в автомобила“ – пошегува се Джули Ан Джентър в социалните мрежи, където качи своя снимка на велосипеда. – Това ми осигури също много добро настроение“.

Джули Ан Джентър уточни, че бременността й продължава вече 42 седмици и е отишла в болница вчера за изкуствено предизвикване на раждането.

Говорител на партията на зелените каза днес, че г-жа Джентър още не е родила.

Новозеландското лявоцентристко правителство полага много усилия за налагане на екологичен транспорт.

 
 

Пол Маккартни често сънувал, че „Бийтълс“ са отново заедно

| от chr.bg |

Сър Пол Маккартни много често сънувал как „Бийтълс“ са отново заедно и към него и Ринго се присъединяват покойните Джон Ленън и Джордж Харисън, пише сайтът Контактмюзик.

Но този сън се превръщал в кошмар. „Великолепната четворка“ излизала на сцената да изпълни парчетата си, но вече магията била изчезнала и публиката започвала да напуска шоуто.

„Присънва ми се, че правим някъде ужасен гастрол и феновете си тръгват недоволни. Често ми се случва. Но пък кошмарът си има и хубава страна – събирам се отново насън с Джон и Джордж!“

Седемдесет и шест годишният сър Пол загърбил щурия живот от младините си. „Няма начин, вече съм дядо на осем внучета. Но и в спокойния живот има красота – имаш време да чуеш песента на синигера или да се насладиш на потока, спускащ се от планината“, коментира Маккартни.

 
 

Поредно признание за Дженифър Гарнър

| от chr.bg |

Американската актриса Дженифър Гарнър, която помним с ролите й в „Джуно“ и „Клубът на купувачите от Далас“, получи своя звезда на Алеята на славата в Холивуд, предаде Франс прес.

Това е признание за над 20-годишната екранна кариера на бившата съпруга на Бен Афлек, играла в над 30 филма.

„За мен това е повод да отбележа 24-годишната си кариера в бранша, изживяна по един наистина щастлив начин. Работих нещо, което ми харесваше. Чудесно е, че мога да споделя този чудесен миг с моето семейство и моите приятели!“, довери Гарнър.

Четиридесет и шест годишната актриса беше придружена на култовата алея от свои роднини, от сестрите й и трите й деца от Бен Афлек. За да почетат събитието тук бяха и актьорите Стив Карел, Брайън Кранстън и Джуди Гриър, нейни екранни партньори.

 
 

Какво ще стане, ако жените ни оставят

| от |

Седим си ние ей така, дните си минават, от работа – вкъщи, от вкъщи – на работа, ракийка, новини, градски транспорт и прочие. И изведнъж жена ни отива при мама, майка ни и тя отива при мама, съседката също е нанякъде – всички жени около нас изчезват едновременно. Човек ще рече, че има световна среща на Ге8. Клубът „Билдерберг“ или нещо такова?

Оставаме сами. И сега какво? Какво се случва, когато всички жени наоколо рязко и неочаквано спре да ги има?

Фазата Рай 

Цялото ни внимание е под наш контрол и можем да го влагаме в каквото си искаме. Можем да си прaвим каквото искаме и действително правим каквото си искаме. Което е същото, каквото правим, когато има жени около нас, но по гащи и с по-безотговорни маниери. Спим по диагонал на леглото, което ни прецаква цялата геомагнитна картина, но сега ни е паднало! Каним хора вкъщи на общо основание, никой не идва. Закусваме боб с наденица, мусака, въобще неща, които са за вечеря. За вечеря ядем снакс. Заковахме пирон в стената.

Фазата ПостРай

Пием с приятели, единият на практика живее у нас. Или май са двама и се сменят, вече не ги различавам. Ракията на баща й свърши, не знаем какво пием. Нашите бащи не ни дават от тяхната. Казват, че достатъчно ни били хранил и сами да си сварим. Подозираме, че и те нямат, защото и те са без жени около себе си.

Заспиваме в една стая и се будим в друга, не знаем кой ден е, цветовете бледнеят, но май е от много цигарен дим. Купуваме телевизор за 4000 лева.

Фазата Ад

Мивката е пълна с чинии, чаши и въобще всякакви предмети от бита – дрехи, боклуци, карбуратор. Не че само жената мие съдовете – делим си домакинските задължения, но когато сме сами нуждата от престижна чистота избледнява. Защо няма нещо като дезодорант за чинии? Обули сме боксерки, които не сме носили от гимназията. Скоро единствената ни чиста дреха ще е костюмът от сватбата, който ни е малък по средата и голям навсякъде другаде. Няма с кого да си говорим. Дотам се стигна – да искаме да си говорим с някого. Нарисувахме лице на кашона от телевизора. Не сме взимали децата от детска градини или там където ходят вече 5 дни. Ваканция ли са, не са ли, имаме ли деца въобще?

Жени, не ни оставяйте! Вие сте нашата дисциплина, нашата любов към живота и нашата публика, пред която да се опитваме да сме стойностни, па макар и никога достатъчно. Не че се молим, де.

Върнете се и дано децата са били с вас, че иначе…