Български синдром на стокхолмска носталгия

| от |

Любомир Талев, Петте кьошета

Публикуването на данните за ширещата се носталгия по последния комунистически диктатор на България (съжалявам, Станишев, за Тодор Живков говоря; ти си толкова некадърен, че дори тази роля не ти се удаде), за която писах в предишната си статия, предизвика вълна от тържествуващо-ехидни реакции у част от десните ми приятели, изпълнени със задоволство от собственото си морално, интелектуално и пр. превъзходство. „Още ли ще ми разправяте, че е непатриотично да се говори, че народът е прост?“, „Майната му на този народ!“, „Щом си харесват Живков, заслужават да продължават да живеят скотски!“ бяха само част от коментарите, изпълнили социалните мрежи.

Ами да, скъпи приятели, просто познати или пък непознати, с които се засичаме всеки ден в интернет, да имаш ниско или направо обидно мнение за народа си и да го изразяваш по толкова публичен начин продължава да бъде непатриотично и не-дясно, независимо от конюнктурата и последните резултати от социологическите проучвания. Както вече многократно сме писали (и както многократно са го писали доста по-умни от мен хора), дясното е патриотично. Това на първо място означава, че десният обича се гордее с родината и народа си, а не гледа отвисоко на тях и не ги обругава при първата предоставила му се възможност.

На второ място патриотизмът изисква от десните, когато виждат, че народът им е изпаднал в опасна за неговото и на Отечеството добруване заблуда, да проявят разбиране към него и да се опитат да му помогнат да излезе от нея, вместо да го обругават. Основания за прояваване на разбиране има достатъчно. Според споменатото в предишната ми статия проучване на НЦИОМ 60% от младите хора посочват като основен източник на информация за българската история през 20-ти век учебниците по история. И това е напълно естествено, когато става въпрос за историята през който и да било период от историческото ни развитие. Нима не от учебниците, а от някакви предавани от поколение на поколение предания черпим основните си познания за епохите на Първото, Второто и Третото българско царство или за византийското и османското иго? Тук му е мястото да отбележим, че от учебния материал за тоталитарната епоха има много какво да се желае. За първи път след падането на комунизма този период залегна в учебния план по време на социалистическото правителство на Жан Виденов. Не би следвало да буди учудване тогава, че това първо разглеждане на тоталитаризма беше твърде плахо, компромисно и почти не засягаше нито един от бегло скицираните по-рано недъзи на социалистическото общество.

И до днес преподаването на историята на комунистическия режим се отличава със същите слабости – неизнасяне на всички факти относно престъпленията на БКП срещу българския народ преди и след деветосептемврийския преврат и отказ от заемането на категорична морална позиция и осъждането на тези престъпления, така както еднозначно са осъдени престъпленията на идеологическите и практически близнаци на комунизма – националсоциализма и фашизма. Положението се утежнява от обстоятелството, че голяма част от масовите медии са доминирани от представители на ДС и на комунистическата върхушка, които естествено представят изкривена картина както на тогавашната, така и на сегашната действителност. Не може да се очаква и от родителите да компенсират тези слабости на учебната и медийната среда. От една страна, те не са професионални историци, а от друга тежкият преход към реална демокрация и капиталистическа икономика (а той е толкова тежък не само заради непосилното наследство, завещано ни от комунистическия режим, а и заради продължаващото вмешателство на метастазите на този режим и репресивните му органи в живота ни и досега) ги кара да се концентрират върху ежедневната борба за насъщния и подсигуряването на оцеляването за себе си и за наследниците си, не в ограмотяването им за миналия режим. Което логично ни довежда до следващия въпрос: Какво да се прави?

Очевидно засилващата се носталгия по един тоталитарен, антидемократичен, антихуманен и антибългарски режим застрашава бъдещето ни като държава и като народ. За да не се допуска това трябва не заклеймяване и сочене с пръст, а последователно разкриване на престъпленията на комунизма пред максимално широки слоеве от българската нация. Институтът за изследване на близкото минало и изключително информативните книги, които той издава, както и сайтът Държавна сигурност.com, съществуващ с подкрепата на евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев, играят безспорно важна роля в тази насока. Нужно е обаче и обективно отразяване на този най-мрачен период от българската история в масовите медии и в учебниците по история. За постигане на първото е необходима реална лустрация не само в системата на държавните органи, но и в медиите.

Важна стъпка към осъществяване на второто е внесеният от новоизбрания народен представител от Реформаторския Блок Борис Станимиров в първия ден от депутатския му мандат законопроект за изменение и допълнение на Закона за народната просвета, предвиждащ преразглеждане и коригиране на учебниците по история, така че младите хора да бъдат информирани за престъпленията на комунистическите режими у нас и по света по същия начин, по който са информирани за престъпленията на националсоциализма и фашизма. Проектът предвижда и изменения в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план, предвиждащи създаване на условия за формиране на ценностни ориентации, свързани с чувството за българската национална идентичност, уважение към другия, съпричастност и демократично гражданство, основано на правата и отговорностите на гражданите, както и да създаде условия за формиране на конкретни знания за престъпленията извършени от комунистическите, националсоциалистическите и фашистките режими, включително и на комунистическия режим в България. Така формулираният законопроект отговаря както на посочените в предишната ми статия европейски правни актове, които отдавна са приравнили комунистическите с националсоциалистическите и фашистките режими, но и с националния интерес, който налага изясняването на истината за комунистическите престъпления и достигането ѝ до колкото е възможно повече българи. Защото народ, който не познава историята си, е обречен да я повтори.

 
 

Почина Джим Родфорд, басистът на Kinks

| от chronicle.bg, по БТА |

Бившият басист на групата „Кинкс“ Джим Родфорд умря на 76-годишна възраст вследствие на травми, които получил, след като паднал от стълба, съобщиха ТАСС и Асошиейтед прес.

Групата „Зомбис“, в която Родфорд свиреше от 1999 г., потвърди смъртта му на страницата си във Фейсбук. Съоснователят на „Зомбис“ и изпълнител на клавишни Род Арджънт заяви, че братовчед му и дългогодишен член на бандата Джим Родфорд бе чудесен басист. „С дълбока скръб съобщавам, че Джим си отиде от този свят – каза той. – Точната причина за смъртта му засега е неясна.“

Родфорд се присъедини към „Кинкс“ през 1978 г. , взе участие в нейни турнета и в записите на много от албумите й. Той бе неин член до 1996 г.

Съоснователят на „Кинкс“ Рей Дейвис написа в Туитър, че Родфорд бе неразделна част от групата.
Арджънт отбеляза, че Джим бе посветил живота си на музиката.

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.

 
 

Никол Кидман с поредна награда

| от chr.bg, БТА |

Никол Кидман получи наградата на Гилдията на филмовите актьори за най-добра актриса в телевизионен филм или минисериал, съобщиха Асошиейтед прес и Франс прес.

На церемонията в „Шрайн одиториъм“ в Лос Анджелис Кидман, която беше номинирана 10 пъти, първа получи приза за ролята си в „Големите малки лъжи“. Водеща на шоуто, в което жените са на почест, беше Кристен Бел.

Наградата за най-добър актьор в телевизионен филм или минисериал беше спечелена от Александър Сгарсгард, също за „Големите малки лъжи“. В минисериала Никол Кидман се въплъщава в жена, жертва на семейно насилие, а Сгарсгард играе нейния съпруг.

В категорията за най-добър комедиен сериал победи „Вице“, с участието на Джулия Луис-Драйфъс, която спечели наградата за най-добра актриса в телевизионна комедия.

Уилям Мейси от „Безсрамници“ е победител в категорията най-добър актьор в комедиен сериал.

Британецът Гари Олдман, който изпълнява ролята на Уинстън Чърчил във филма на режисьора Джо Райт „Най-мрачния час“, спечели наградата за най-добър актьор.

Американката Франсис Макдорманд, изпълняваща главната роля във филма „Три билборда извън града“, беше отличена като най-добра актриса. Този филм спечели наградата за най-добър актьорски състав – главната премия на Гилдията на филмовите актьори.

Наградите на Гилдията на филмовите актьори се смятат за добър индикатор за успех на „Оскарите“, защото нейните членове са най-голямата група в Академията за кинематографично изкуство и наука.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done