България – нашият късмет

| от |

Автор: Питър Линър за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София : http://blogs.fco.gov.uk/100yearsukinbg/bg

 

След историята на лейди Маргарет Хийт, Клеър Стоутън и Ник Хийт за поредицата #100UKBG  днес продължаваме с  разказа на  Питър Линър за България. 

от Питър Линър OBE

След три предизвикателни години в Москва, през 1987 г. Питър Линър е назначен за културно аташе в България и служител в Британски съвет България. Питър и съпругата му очакват животът им в София да е подобен на този в Москва, но се оказва, че са грешели. Пътешествията им из България и съседните страни, хубавата българска храна и вино, и гостоприемните и топли българи са само част от многото топли спомени от онова време.  

 

„Южният европейски климат и превъзходните вина бяха допълнителен бонус. Започнах да подозирам, че климатът може и да има по-голямо въздействие върху хората, отколкото политиката.” – Питър Линър

Photo-of-Peter-Lyner Със съпругата ми пристигнахме в София през октомври 1987 г., за да поема поста на културно аташе. Мисля, че бях първият служител на Британски съвет в България. Страната се оказа приятна изненада след три години в мразовитата Москва по време на Студената война. Очаквах условията в България да са подобни на тези в Москва, но с удоволствие разбрах, че ще бъдем настанени в приземен апартамент, (който по-късно се превърна в първия офис на Британски съвет), отворен към улицата и без да се вижда охраната, която ни беше назначена. Освен това нямаше проблем да се движим свободно без ужасните ограничения, които имахме в Москва. Не можехме да повярваме на късмета си!

Беше чудесно, че можехме да се срещаме и да разговаряме с българи. Георги Папанчев направи всичко по силите си, за да ме научи на български в Института по славянски и източноевропейски науки в Лондон. Аз обаче не съм лингвист и трябва доста да съм го изнервил. Но и малкото, което знаех, започна да се подобрява, особено след като разбрах, че мога, а и понякога се налага, да го използвам.

Работата ми като културно аташе в Съвета, макар и да имаше ограничения, даваше много повече свобода, отколкото очаквах. Мислех, че ще има противопоставяне към един западноевропеец, на каквото се бях натъкнал в Москва, но всъщност чуках на отворена врата в София. Съпругата ми можеше да работи и започна да преподава в елитно училище. Доколкото знам беше първата работеща съпруга на дипломат.

Разбира се южният европейски климат и превъзходните вина бяха допълнителен бонус. Започнах да подозирам, че климатът може и да има по-голямо въздействие върху хората, отколкото политиката.

Магазините тогава не бяха добре заредени и често ходихме до Гърция за провизии. Винаги ме е учудвало, че колегите ми в Букурещ слизаха на юг до Русе, за да пазаруват, а ние отивахме на юг до Гърция. Явно наистина всичко е относително!

Бях в София по време на падането на комунизма и видях първите стъпки на България в посткомунистическия свят. При свалянето на режима имаше барикади пред апартамента ни. Издигнатият в центъра на София протестен лагер се намираше съвсем близо до дома ни. Гледах невъзможното – властите не направиха нищо, за да потушат протестите. Резултатът изглеждаше неизбежен. Така и стана – комунизмът си отиде.

Винаги съм смятал, че посланиците, с които работех – Джон Фосет, а след това и Ричард Томас – оказваха изключителна подкрепа на Британския съвет – „кукувицата в гнездото им”. Когато Ричард Томас пристигна го придружих покрай охраната, въоръжена с хромирани калашници, за да се представи акредитивните си писма на Тодор Живков и Петър Младенов.

За мое голямо съжаление трябваше да напусна България през 1990 г. Щях да се радвам да остана и стана свидетел на развитието на демократична България, но поради семейни причини се наложи да се прибера в родния Белфаст.

Останах с изключително топли спомени от България.

 
 

Любимите ни кучки от киното и телевизията

| от chronicle.bg |

Не искаме да всяваме смут в и без това смутното днешно време, но ще признаем едно – доброто е скучно, а хепиендът е банален и вечно очакван. Харесваме добрите момчета и принцесите от приказките, но далеч по-интересни са ни гадните кучки, с които сме отраснали , а днес вече живеем с тях.

Подобно на фаталните жени, които ви показахме преди известно време, кучките също са от онези жени, които искаме да срещнем в реалния живот, макар да знаем, че няма да ни се израдват. Може и да е малко мазохистично, но дали не е приятно Миранда Пристли да ви каже „Това е всичко” и да ви отпрати с лек жест? На нас, да си признаем, ще ни е приятно.

Не знаем защо, но неделята ни предразположи да се върнем към някои от любимите ни кучки от киното и телевизията, които са идеални не само за неделна киновечер. Затова решихме да ви припомним част от тях. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Ед Шийран ще се жени

| от chronicle.bg, по БТА |

Поп певецът Ед Шийран заяви, че ще се ожени за приятелката си Чери Сийборн, предаде Франс прес. „Сгодихме се в края на миналата година – поясни той в Инстаграм, качвайки снимка, на която се вижда, че целува годеницата си. – Влюбени сме и сме много щастливи. Котките ни също са радостни.“

„Хубаво е да срещащ известни личности, но това не е най-важното – каза миналата година популярният певец и композитор пред в. „Сънди таймс“. – Един ден това ще приключи. Знам, че тогава единствено Чери ще е до мен.“

26-годишният Шийран е сред най-продаваните изпълнители в света. Спечелил е няколко награди „Грами“ и БРИТ. Той стана световноизвестен през 2014 г. с хита си „Thinking Оut Loud“.

Най-новият му албум „Divide“ подобри рекорд в платформата Спотифай – 57 милиона слушания през първия ден след излизането му.

 
 

Дискусията за Истанбулската конвенция започва в 11ч. в СУ

| от chronicle.bg |

Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева организира обществена дискусия по законопроекта за ратифициране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.

Във форума, който ще бъде открит от 11.00 часа в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, ще участват депутати, представители на изпълнителната власт, на неправителствени организации, експерти и др.

Текстът на Конвенцията е публикуван на сайта на Народното събрание.

БНТ 2 ще предава дискусията пряко.

Също от 11 ч в градинката между Народно събрание и Софийския университет е организирана демонстрация в подкрепа на ратификацията на Истанбулската конвенция. Организатори на инициативата са близо 200 неправителствени организации, подкрепени от представители на академичните среди и граждани. „Защото за нас всеки един човек, измъкнат от живот с насилие, е огромна победа. Това е нашата кауза“, пишат в отворено писмо организациите.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done