Българинът и ескалаторът: вечна неразделна любов
Антония Антонова, binar.bg
Единствено родната майка и асансьорът стоят по-напред от ескалатора в сърцето на средния български гражданин. Едно време, когато нямало молове и метростанции, ескалаторите в ЦУМ привличали хора от всички краища на родината със своето кадифено и блажено издигане и спускане. Сега ескалатори има почти навсякъде и затова ЦУМ е почти празен.
Първият досег с подвижното стълбище събудил такъв възторг в сърцaтa на местните, че макар и да не се говори много за това, настъпили буйни тържества, отслужени били водосвети, жертвопринесени – малки бели агънца, а пъпове на новородени – хвърлени връз ескалатори в движение.
Ако пътувате с метро в София, често ще забележите как за мнозина асансьорът действително е голямо изкушение, но недостъпността му обезкуражава. Не всеки може да си го позволи. Или трябва дълго да чака. Само онези, които ПЪРВИ са успели да изпреварят майка с количка и да избутат баба с 10 литра вода от Халите пред входа му, са късметлии. За всички останали – обикновените хора – ескалаторът е винаги там, за да ги погали по трудния път на тоталното обездвижване и посткозуначената депресия.
В битката между обикновените стълби и ескалатора… Всъщност, такава битка няма. Дори да бързате, по-скоро ще изчакате десетки други да се наредят на ескалатора преди вас в кълбовидна опашка, докато стълбището отстрани стои празно. Кой ползва стълби, които не се местят от само себе си? Доктор Радева е забранила на целокупния български народ да изкачва повече от три стъпала в последователна редица.
Е, разбира се, понякога се появява някой луд, който избира да се отцепи демонстративно от тълпата и за общо недоумение да изкачи сам, със собствени мускулни усилия, успоредното на ескалатора стълбище. Тогава почва едно естествено вторачване и зяпане отстрана на околните. Просто нещо извънредно се случва и всички гледат към отцепника. Едни цъкат с език, други люпят семки съсредоточено. От друга страна, катерещият се има усещането, че е на сцена, гледа да не се задъхва, внимава да не се спъне, усеща всички погледи върху себе си, крачи уверено и гордо, отнякъде почти прозвучава „I’ve had the time of my lifе”…
Относно бързането… Никакъв шанс да преминеш по-бързо от някой друг, особено ако е пред теб на ескалатора, за стигнеш първи догоре. Както знаем, в някои страни е прието да се стои отдясно, а да се ходи отляво. Но тук просто това не важи. Стои се на зиг-заг, на чорчик, напук на някой друг, но не и на правилното място.
Понякога дори всички да са застанали вдясно, един стоически и непреклонно стои вляво, за да не може никой да мине напред. А и изобщо идеята да изпреварваш някого, който се е качил преди теб, е признак на наглост и безочие.
Случва се някой клет човек да обърка посоката на ескалатора. Тоест, да иска да се качи нагоре, но да „хване“ този за надолу. Това е един от малкото случаи, в които се реализира напън към самостоятелно движение от страна на пътуващия. Вместо да застане на едно място, както винаги прави, когато всичко е наред, гражданинът изпада в паника и започва да се набира нагоре срещу движението. Това обикновено продължава дълго време и доказва, че разликата между мишките и хората често е пренебрежима…
Eскалаторът не е просто средство за придвижване от точка А до точка Б. Той е радост. Нещо като люлка в лунапарк за малки и големи. Един малък паратропер, който обаче напомня повече на блъскащи колички. Возиш се. Кеф ти е. Не правиш нищо и изведнъж стигаш до върха. Като шефче си. Особено когато на 5 стъпала пред теб стои същество с къса пола, под която успяваш да надникнеш. Без нито един от двама ви да се навежда. Няма смисъл да се напрягаме…
