shareit

Автомобилът ви е паркиран неправилно? Най-добре се застреляйте!

| от |

В 17,45ч. получавам есемес. „Автомобил ХХХ е паркиран неправилно в зелена зона. Поставена е скоба.“ Около 103-тия есемес с това съдържание. Не се ядосвам, забравила съм да пусна есемес, голям праз. 30лв. къде ли не ги е дал човек. Имам си и собствена скоба, надписана с името ми с перманентен маркер от около 50-тото закопчаване, дано са ми сложили нея.

Тръгвам от офиса в 18,10 ч. Колата я няма. От Център за градска мобилност ми съобщават със самодоволен тон, че автомобилът е преместен на наказателен паркинг „Подуене“, тъй като в 19 ч. зелената зона приключва и всички закопчани автомобили започват дружно да се пренасят към наказателните паркинги след 18. Супер. „Взимам пари и викам такси“, както пееше Хазарта.

В 18,30 ч. съм в Подуене. „Номер ХХХ, скоба на зелена зона, репатрирана на вашия паркинг“.

„Лична карта и малък талон на колата“, изломотва служител на ЦГМ, на чието чело са изписани белезите от милиони скандали.

Уви, малкият талон на колата не е в мен, а в почетната ми шаферка, която наскоро ползва колата ми. Питам под мустак дали случайно, евентуално, може би,  не е възможно да си взема колата с големия талон. Не може. Само малкият.

Хващам такси от Подуене до „Иван Вазов“. Докато се дундуркаме в часпиковото задръстване по „канала“, в душата ми е мрак, а пред очите – кръв. Мразя хората от Айтос, който са дошли да живеят в София и в момента се гъчат в колите си по „Евлоги Георгиев“,  мразя Център за градска мобилност, мразя столична община, мразя служителите на ЦГМ с евтините им дрехи и мръсните им, електриковожълти жилетки и цъкащите им, мазолести пръстчета по апаратчетата. След около 1 час, усещащ се като 4, стигам до „Иван Вазов“, взимам малкия талон и потеглям обратно към Подуене. Шофьорът е доволен, че ще изкара поне 20 лв. и се отпуска пред мен, споделяйки проблемите си с наскоро възникнала остра кашлица. „Взех на жена ми АСС, ама май, че требе и аз да го пия, пък не пуша цигари, глей колко странно.“

В същото време баба ми ме чака да я взема, да я заведа на вечеря и да я върна обратно у тях в 8 за сериала.

В 8 и 10 съм обратно на наказателния паркинг, навън вече е нощ, а може би е настъпила и новата година. Мятам документите през прозорчето, докато при полицая в съседство се вихри епична кавга, и любезно моля човека, който взима парите, да ми даде насока къде мога да намеря разписано правилото, че колата няма как да бъде взета с големия талон. „Нема такова нещо“, отсича кардиналът от ЦГМ и ми връща личната карта с отработен жест на чиновник. Обяснявам, че господинът от предишната смяна недвусмислено е изискал малкия картон и не е приел големия и ми се ще да получа някакъв негов контакт. „Стори ми се симпатичен, пък съм стара мома още“, смигам хитро на кардинала аз, докато си представям как удрям главата на лайнаря в близкия бордюр.

Уви, никой наоколо, включително полицаят – същият, който беше в кабинката преди малко, и охранителят, който също беше там при първото ми идване, не познава мистериозния човек, който ми е казал, че с голям талон не може. Сменяли се непрекъснато, не се познавали лично.

Възхищавам се на достойната колегиалност на служителите, затварям очи за малко и си представям как утре се връщам и взривявам паркинга, стоейки отстрани на гарата с демонична усмивка, докато от пръснатия асфалт изскачат фойерверки. Казвам „Довиждане“, сподавям порива да изляза от колата, да изтръгна бариерата с ненадейно появили се Херкулесови сили и да я стоваря върху будката на колегиалните, и заминавам да измъкна баба ми насила от тях по средата на сериала й.

За момент си казвам, че може би трябва да прекъсна порочната практика заплатата ми да отива директно в ЦГМ. Или поне да се улесня откъм разкарване насам-натам и да уредя парите ми директно да се стичат по дарителска сметка на центъра. Но после се сещам за другите опции за придвижване: велосипедните алеи, които тук там са прекъснати от някой и друг булевард, над който велосипедистът следва да прелети, цената на билета в градския транспорт, чието редовно ползване би разорил и баба Гошка, пешеходците, които регулярно биват пометени по пешеходите пътеки и спирки, и решавам, че все пак ще продължа да ползвам колата.

140 лв по-малко и час по-късно вече не мразя никого, предъвквам само някакъв тлеещ яд към собствената ми тъпотия. Но на другия ден, когато лъскаво, бяло ауди ме засича на бул. „България“ и ми отнася огледалото, след което се отправя на зиг-заг без мигач между трите ленти, се обаждам на 112 и докладвам кучия син. А дано правилата са за всички.

 
 
Коментарите са изключени