Антиутопичният свят, за който говори папа Франциск, не отговаря на реалността

| от |

POPE: FIRST GENERAL AUDIENCE

Вече официално е потвърдено: 2013 е годината на папата. Най-новото доказателство? Списание „Тайм“ избра папа Франциск за личност на годината, като отбеляза, че през първите девет месеца от своя понтификат главата на Римокатолическата църква „намери място в самия център на най-важния дебат на нашето време: за богатството и бедността, честността и справедливостта, прозрачността, модерността, глобализацията, ролята на жените, същността на брака, изкушенията на властта“.

Наистина съчиненията и публичните изказвания на папата показват един дълбоко загрижен и емоционален мъж, който говори със сърцето си. В Evangelii Gaudium (Радостта от Евангелието), апостолически призив, публикуван в края на миналия месец, той скърби за неравенството, бедността и насилието на планетата.

Проблемът обаче се свежда до това: Антиутопичният свят, който Франциск описва без да цитира нито една статистика, влиза в разрез с реалността. Като се уповава на нашите страхове и песимизъм, папата не признава мащаба и скоростта на напредъка, постигнат от човечеството, измерени било то чрез намаляващото глобално неравенство и насилие или пък чрез нарастващия просперитет и увеличаващата се средна продължителност на живота.

Тезата на Evangelii Gaudium е проста: необузданият, по думите на Франциск, капитализъм е обогатил малцина, но забравя бедните.

„Трябва да помним“, пише папата, „че мнозинството от нашите съвременници едва преживяват ден за ден, и това има страшни последици. Голям брой болести се разпространяват. Сърцата на много хора са пълни със страх и отчаяние, дори в така наречените богати страни. Радостта от живота често се губи, липсата на уважение към другите и насилието се увеличават, и неравенството е все по-очевидно. Мъка е да живееш и, често, да живееш със съвсем малко достойнство.“

Спорно е колко свободен в действителност е свободният пазар днес. САЩ са възприемани като модел за капитализма на свободния пазар. При все това обаче според Уейн Круз от либертарианския Competitive Enterprise Institute Вашингтон е издал 81 833 регулации през последните две десетилетия – или по 9 на ден.

Може би пазарът трябва да бъде по-малко регулиран, но може би и повече. Той обаче със сигурност не е необуздан. Нещо повече, правителството на САЩ преразпределя около 40 % от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната, срещу само 7 % преди един век. Голяма част от това генерирано състояние идва от богатите и отива за най-различни неща – от отбраната през пътищата до здравеопазването и образованието – на които се радват американците от всички социални групи. Единият % граждани на САЩ с най-високи доходи са спечелили 19% от всички доходи и са платили над 38% от всички подоходни данъци през 2010 година.

Десетте % с най-високи доходи са платили над 70% от всички подоходни данъци. Спорен въпрос е дали богатите трябва да увеличат своя принос или не. Той обаче надвишава чувствително библейския десятък.

Що се отнася до негативните последици от икономическата политика на данъчни отстъпки и други придобивки за бизнеса и богатите (с цел да се подобри цялостната икономика, а оттам – и на положението на по-бедните слоеве от обществото – бел. ред.), от която папата се оплаква, нека се вгледаме в тях.

Първо, помислете за неравенството. Университетски изследователи – от Хавиер Сала-и-Мартин от Колумбийския университет през Сурджит Бхала, бивш сътрудник на Brookings Institution и Rand Corporation, до Паоло Либерати от Римския университет – всички те се обединяват около мнението, че неравенството намалява в глобален план. Това е така, защото 2,6 милиарда души в Китай и Индия вече са по-богати. Икономиките на двете страни нарастват много по-бързо от западните и така намалява бездната между доходите, зейнала в зората на индустриализацията през 19-и век, когато Западът политна напред и остави голяма част от света далеч зад себе си.

Колкото и парадоксално да звучи, но стесняването на пропастта на глобалното неравенство стана възможно едва след като Индия и Китай се отказаха от своите опити да създадат равенство чрез централно планиране. Като дадоха възможност на хората да задържат по-голям дял от спечелените от тях пари, китайското и индийското правителство дадоха стимул на населението да генерира повече стойност. С други думи, позволявайки на неравенството да се увеличи у дома, те го намалиха в световен мащаб. А глобалното неравенство определено е статистиката, която трябва да безпокои най-много водачът на една световна религия.

Пропастта между средния доход в Китай и по света се свива. Когато Китай пое по пътя на капитализма в края на 70-те години на миналия век, неговата икономика започна да регистрира по-бърз растеж от средния в глобален мащаб и този процес намали неравенството в света.

Второ, нека обърнем внимание на бедността. Според изследователите от Brookings Institution Лорънс Чанди и Джефри Герц „възходът на нововъзникващите пазарни икономики води до драматично намаляване на глобалната бедност“.

Авторите пресмятат, че „между 2005 и 2010 година общият брой на бедните хора по света е спаднал с почти половин милиард – от над 1,3 милиарда души през 2005 година до под 900 милиона през 2010 година. Намаляване на бедността от такъв мащаб няма прецедент в човешката история: никога преди толкова много хора не са били извадени от състоянието на бедност за такъв кратък период от време.“

Ако не друго, то напредъкът на човечеството изглежда се ускорява. Както пише Чарлз Кени от Center for Global Development, „4,9 милиарда души – значително мнозинство от населението на планетата – (живее) в държави, където БВП е нараснал над пет пъти през последните 50 години. Сред тези страни са Индия, чиято икономика е нараснала близо 10 пъти в сравнение с 1960 година, Индонезия (13 пъти), Китай (17 пъти) и Тайланд (22 пъти). Около 5,1 милиарда души живеят в държави, където доходите са се увеличили над два пъти от 1960 година, а 4,1 милиарда – много повече от половината от населението на Земята – в страни, където средният доход се е повишил трикратно или повече.“

Делът от хората, които живеят с по-малко от 1,25 долара на ден, е намалял чувствително в сравнение с началото на 80-те години на 20-и век в Бангладеш, Китай, Виетнам и Индия от 20% или повече до 10% или по-малко.

Трето, вземете предвид насилието. В книгата „По-добрите ангели в нашата природа: Защо насилието намалява“, която е от 800 страници и обхваща едно хилядолетие от човешкото развитие, Стивън Пинкър от Харвардския университет документира едно огромно понижаване на равнището на насилие в глобален план. Според Пинкър „племенните войни са били девет пъти по-смъртоносни от войните и геноцида през 20-и век. Броят на убийството в средновековна Европа е бил над 30 пъти по-висок от днес.

Робството, садистичните наказания и фриволните екзекуции са били отличителна черта на човешкото общество през последното хилядолетие, но след това са били премахнати бързо. Развитите страни вече не воюват помежду си и дори в развиващите се държави, войните убиват по-малък дял от населението в сравнение с преди няколко десетилетия. Изнасилванията, расово мотивираните престъпления, смъртоносните бунтове, посегателствата над деца, всички те са значително по-малко.“

На последно място, но не и по важност, помислете за болестите. Дребната шарка, детският паралич и холерата, всички тези заболявания, които отнеха безброй човешки животи в миналото, сега са почти изцяло премахнати. Разпространението на вируса на СПИН е задържано от нарастващото прибягване до чудодейни антиретровирусни терапии.

Около 10 милиона души, предимно африканци, са лекувани с такива методи, като финансирането е осигурено главно от Запада. Дори равнището на заболеваемостта от рак, което нарастваше паралелно с увеличаването на средната продължителност на живота, започва да спада, поне в богатите страни. Като говорим за повишаването на средната продължителност на живота, тя се е задържала на около 30 години от Късния палеолит до 1900 година. Дори в най-богатите държави, като страните в Западна Европа, продължителността на живота в началото на 20-и век рядко е надвишавала 50 години. Днес средната продължителност на живота в глобален мащаб е 68 години.

Папа Франциск има голямо сърце, но неговият авторитет на глас на справедливостта и морала ще се увеличи неимоверно, ако той основава своите изявления на фактите.

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“

 
 

Как, за бога, се появява овчарският скок?

| от chronicle.bg |

Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.

Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.

Étienne-Jules_Marey_-_Movements_in_Pole_Vaulting_-_Google_Art_Project

Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара. 

През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.

maxresdefault

Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).

Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.

Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.

Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.

В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“

 
 

Тайните оръжия на Архимед

| от Радослав Тодоров |

През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.

Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.

Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.

архимед

Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.

Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.

архимед

Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.

Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.

архимед

Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.

Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.

И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.

архимед

Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.

Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.

Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.

В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.

 
 

Историята на петия бийтълс – Джими Никол

| от chronicle.bg |

На 3 юни 1964 година Ринго Стар е откаран в болница след като припада. Докторите установяват, че барабанистът на най-великата музикална група в историята има възпаление на сливиците и се нуждае от незабавна операция. За съжаление обаче това се случва ден преди началото на световното турне на Бийтълс.

Мениджърът на групата, Брайън Епщайн, не губи време и веднага урежда друг барабанист, който да свири вместо Ринго. Това не се харесало на Джордж Харисън: „Ако Ринго не дойде, и аз няма да дойда. Търси двама заместници.“ Джон Ленън и Пол Маккартни обаче не били против някой да свири вместо Стар и успяват да убедят Джордж да не се противи като изтъкват колко разочаровани ще са феновете, ако се отложи първият етап от турнето.

MI0001670026

Името на Джими Никол първоначално се споменава от продуцента Джордж Мартин, който е работил с него и знае, че той свири в албум с кавъри на Бийтълс – „Beatlemania“.

Джими получава предложение да се яви на прослушване и след като изсвирва няколко песни, вече е ясно – ще се ходи на турне. Той облича костюм специално правен за него, както и се подстригва в стила на бандата по това време, защото вече е, макар и временно, част от The Beatles.

beatles-Jimmie-nicol-1964-billboard-1548

Няма официална информация за заплащането му, но в интервю той казва, че продуцентите му предложили 2 500 паунда (102 237 днешни лева) на концерт плюс допълнителни 2 500, за да подпише със звукозаписния лейбъл на групата. „Тази нощ не успях да мигна! Бях станал част от Бийтълс!“

24 часа след срещата му с Епщайн, Никол вече свири на сцена в Копенхаген пред хиляди крещящи фенове. „Деня преди да се присъединя към групата, нито едно момиче не ме поглеждаше. На следващия ден, когато вече бях с костюм и се возех в лимузина с Джон Ленън и Пол Маккартни, умираха само да ме пипнат. Беше много странно и малко плашещо.“

Той също така разказва как този период е отворил очите му за истинските Бийтълс: „… Пол не е толкова благ, колкото се представя. Никой не говори за любовта му към блондинките и ненавистта му към тълпите. Джон от друга страна харесваше хората, но използваше хумора си, за да отблъсне всеки, от когото нямаше нужда. Той също така пиеше много. В Дания, например, главата му беше на балон. Толкова беше пил предната вечер, че на концерта се потеше като прасе. Джордж въобще не е срамежлив, както медиите го представят. Той много харесваше секса и да купонясва цяла нощ заедно с нас. Не бях дори близо до тяхното ниво що се отнася до лудуване. Мислех, че мога да пия и да свалям жени като шампион, докато не срещнах момчетата.“

Ленън разказва за този момент в Дания: „Когато пристигнахме в града (Амстердам), купонясвахме – и купонясвахме мощно. Има снимки как пълзя из целия град, излизам от разни бардаци и такива неща. Полицията ме ескортираше до подобни места, защото не искаха скандали.“

През двете седмици, в които са заедно, Никол казва, че бийтълсите винаги са били добронамерени и гостоприемни с него. Всеки ден го питали как се справя със ситуацията, на което той винаги отговарял, че става все по-добре. Според Едуард Хънтър Дейвис, авторът на единствената оторизирана автобиография на групата, именно от там идва вдъхновението за песента „Getting better“.

Никол споделя и нещо друго за живота на хиперизвестните: „Чувствах се като самозванец, защото бях влязъл в нещо като най-елитния клуб на света. Бийтълсите имаха собствена атмосфера, собствено чувство за хумор. Те са малка клика, в която хора отвън не могат да влязат просто така. Обожавам всяка минута с тях, но след като видях за какво става въпрос, не съм убеден, че искам да съм в Бийтълс! Щях да се побъркам! Те прекарват животите си на закрито – по летища, хотели и гримьорни.

Аз често излизах сам. Почти никой не ме разпознаваше и можех да се мотая. В Хонконг отидох до пристанището да видя хората, които живеят в лодки там. Видях бежанците от Коулун и бях в няколко нощни заведения. Харесва ми да виждам живота. Един бийтълс никога няма да може да прави такива неща.“

Относно Ринго – групата му изпраща безброй телеграми, в които се шегуват с положението му и с това, че Никол задобрява и скоро май-май няма да имат нужа вече от него. Самият Ринго намира място в Бийтълс като замества Пийт Бест, когато той е болен.

Въпреки че свири само на 8 концерта, критиците са впечатлени от Никол. Джим Беркенщад, автор на „The Beatle Who Vanished“, пише: „В Холандия и Дания беше малко нервен. Ленън понякога се обръщаше към него, за да му покаже ритъма, в който свири, защото публиката крещеше адски силно и Никол не чуваше нищо. Той правеше точно така и с Ринго. В Хонконг и после в Аделаида, Австралия, Джими вече се справяше чудесно и дори започна да добавя от себе си. Когато някоя песен свърши и Джон, Пол и Джордж се покланят, той изсвирваше нещо на барабаните, за да стимулира публиката за повече аплодисменти. Това никога нямаше да се случи с Ринго. Той свършваше песента заедно с останалите и се покланяше с тях. Но Джими вкара свой собствен стил.“

След почти 2 седмици в болницата, Ринго Стар се завръща в групата за концерта им в Мелбърн на 14 юни. Той пристига малко преди останалите и е почти смачкат от фенове. Когато най-сетне се събират и петимата, изпиват заедно по едно и си лягат. На следващата сутрин Никол дава последното си интервю като официален член на Бийтълс преди да го откарат към летището. Преди да замине, Епщайн му подарява златен часовник гравиран с думите: „От Бийтълс и Брайън Епщайн за Джими – с признателност и благодарност“. Епщайн му дава и бонус от 500 паунда. И това е…

gFZfX-QgXjvpze21hXJ_qzgl1x3zM1jlJqV4pinUcdE

Животът на Джими след двете седмици с най-влиятелната група в историята на музиката не e толкова приятen. Той събира „The Shubdubs “ – стара банда, в която свири – и я преименува на „Jimmie Nicol & The Shubdubs“. Те пускат два сингъла, които срещат приличен успех и след това отново се разделят.

Парите от турнето харчи за около 9 месеца като повечето отиват за новата му група. През 1965 един британски вестник пише, че Никол е банкрутирал и има 4000 паунда дългове, Същевременно съпругата му го напуска заедно с младия им син, Хауърд. По-малко от година след турнето с Бийтълс, Никол вече живее в мазето на къщата на майка си.

Когато Маккартни разбира за ситуацията, тайно урежда да свири заедно с него. „Не беше лесно за Джими да свири на мястото на Ринго и да поеме цялата тежест на известността. И в момента, в който напусна, вече не беше известен.“

След като свири с няколко групи, нещата поемат нагоре и известната шведска банда The Spotnicks му предлага място. За жалост, Никол се замесва с наркотици и в крайна сметка напуска, докато са на турне в Мексико.

През 1975 година той вече окончателно се е отказал от музиката и работи като строител. Избягва медиите като едно от последните му интервюта е частно – за фен на Бийтълс – през 1984 година. „След като парите ми свършиха, исках да монетаризирам тази част от кариерата си по някакъв начин. Но не беше подходящият момент. Не исках и да притеснявам групата – те бяха добри с мен.“

След това Никол изчезва като дори (погрешно) е обявен за мъртъв от пресата през 1988. Днес дори синът му, Хауърд, който има БАФТА за звукоинженерство, казва през 2015, че дори той не бил сигурен дали баща му е жив или мъртъв.

Въпреки че Джими Никол винаги се изказва ласкаво за Бийтълс, в крайна сметка споделя: „Да свиря вместо Ринго беше най-лошото нещо, което ми се е случвало. Дотогава бях щастлив като изкарвах по 30-40 паунда на седмица. След това като вестниците спряха да пишат за мен, и аз спрях да съществувам.“