shareit

Антиутопичният свят, за който говори папа Франциск, не отговаря на реалността

| от |

POPE: FIRST GENERAL AUDIENCE

Вече официално е потвърдено: 2013 е годината на папата. Най-новото доказателство? Списание „Тайм“ избра папа Франциск за личност на годината, като отбеляза, че през първите девет месеца от своя понтификат главата на Римокатолическата църква „намери място в самия център на най-важния дебат на нашето време: за богатството и бедността, честността и справедливостта, прозрачността, модерността, глобализацията, ролята на жените, същността на брака, изкушенията на властта“.

Наистина съчиненията и публичните изказвания на папата показват един дълбоко загрижен и емоционален мъж, който говори със сърцето си. В Evangelii Gaudium (Радостта от Евангелието), апостолически призив, публикуван в края на миналия месец, той скърби за неравенството, бедността и насилието на планетата.

Проблемът обаче се свежда до това: Антиутопичният свят, който Франциск описва без да цитира нито една статистика, влиза в разрез с реалността. Като се уповава на нашите страхове и песимизъм, папата не признава мащаба и скоростта на напредъка, постигнат от човечеството, измерени било то чрез намаляващото глобално неравенство и насилие или пък чрез нарастващия просперитет и увеличаващата се средна продължителност на живота.

Тезата на Evangelii Gaudium е проста: необузданият, по думите на Франциск, капитализъм е обогатил малцина, но забравя бедните.

„Трябва да помним“, пише папата, „че мнозинството от нашите съвременници едва преживяват ден за ден, и това има страшни последици. Голям брой болести се разпространяват. Сърцата на много хора са пълни със страх и отчаяние, дори в така наречените богати страни. Радостта от живота често се губи, липсата на уважение към другите и насилието се увеличават, и неравенството е все по-очевидно. Мъка е да живееш и, често, да живееш със съвсем малко достойнство.“

Спорно е колко свободен в действителност е свободният пазар днес. САЩ са възприемани като модел за капитализма на свободния пазар. При все това обаче според Уейн Круз от либертарианския Competitive Enterprise Institute Вашингтон е издал 81 833 регулации през последните две десетилетия – или по 9 на ден.

Може би пазарът трябва да бъде по-малко регулиран, но може би и повече. Той обаче със сигурност не е необуздан. Нещо повече, правителството на САЩ преразпределя около 40 % от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната, срещу само 7 % преди един век. Голяма част от това генерирано състояние идва от богатите и отива за най-различни неща – от отбраната през пътищата до здравеопазването и образованието – на които се радват американците от всички социални групи. Единият % граждани на САЩ с най-високи доходи са спечелили 19% от всички доходи и са платили над 38% от всички подоходни данъци през 2010 година.

Десетте % с най-високи доходи са платили над 70% от всички подоходни данъци. Спорен въпрос е дали богатите трябва да увеличат своя принос или не. Той обаче надвишава чувствително библейския десятък.

Що се отнася до негативните последици от икономическата политика на данъчни отстъпки и други придобивки за бизнеса и богатите (с цел да се подобри цялостната икономика, а оттам – и на положението на по-бедните слоеве от обществото – бел. ред.), от която папата се оплаква, нека се вгледаме в тях.

Първо, помислете за неравенството. Университетски изследователи – от Хавиер Сала-и-Мартин от Колумбийския университет през Сурджит Бхала, бивш сътрудник на Brookings Institution и Rand Corporation, до Паоло Либерати от Римския университет – всички те се обединяват около мнението, че неравенството намалява в глобален план. Това е така, защото 2,6 милиарда души в Китай и Индия вече са по-богати. Икономиките на двете страни нарастват много по-бързо от западните и така намалява бездната между доходите, зейнала в зората на индустриализацията през 19-и век, когато Западът политна напред и остави голяма част от света далеч зад себе си.

Колкото и парадоксално да звучи, но стесняването на пропастта на глобалното неравенство стана възможно едва след като Индия и Китай се отказаха от своите опити да създадат равенство чрез централно планиране. Като дадоха възможност на хората да задържат по-голям дял от спечелените от тях пари, китайското и индийското правителство дадоха стимул на населението да генерира повече стойност. С други думи, позволявайки на неравенството да се увеличи у дома, те го намалиха в световен мащаб. А глобалното неравенство определено е статистиката, която трябва да безпокои най-много водачът на една световна религия.

Пропастта между средния доход в Китай и по света се свива. Когато Китай пое по пътя на капитализма в края на 70-те години на миналия век, неговата икономика започна да регистрира по-бърз растеж от средния в глобален мащаб и този процес намали неравенството в света.

Второ, нека обърнем внимание на бедността. Според изследователите от Brookings Institution Лорънс Чанди и Джефри Герц „възходът на нововъзникващите пазарни икономики води до драматично намаляване на глобалната бедност“.

Авторите пресмятат, че „между 2005 и 2010 година общият брой на бедните хора по света е спаднал с почти половин милиард – от над 1,3 милиарда души през 2005 година до под 900 милиона през 2010 година. Намаляване на бедността от такъв мащаб няма прецедент в човешката история: никога преди толкова много хора не са били извадени от състоянието на бедност за такъв кратък период от време.“

Ако не друго, то напредъкът на човечеството изглежда се ускорява. Както пише Чарлз Кени от Center for Global Development, „4,9 милиарда души – значително мнозинство от населението на планетата – (живее) в държави, където БВП е нараснал над пет пъти през последните 50 години. Сред тези страни са Индия, чиято икономика е нараснала близо 10 пъти в сравнение с 1960 година, Индонезия (13 пъти), Китай (17 пъти) и Тайланд (22 пъти). Около 5,1 милиарда души живеят в държави, където доходите са се увеличили над два пъти от 1960 година, а 4,1 милиарда – много повече от половината от населението на Земята – в страни, където средният доход се е повишил трикратно или повече.“

Делът от хората, които живеят с по-малко от 1,25 долара на ден, е намалял чувствително в сравнение с началото на 80-те години на 20-и век в Бангладеш, Китай, Виетнам и Индия от 20% или повече до 10% или по-малко.

Трето, вземете предвид насилието. В книгата „По-добрите ангели в нашата природа: Защо насилието намалява“, която е от 800 страници и обхваща едно хилядолетие от човешкото развитие, Стивън Пинкър от Харвардския университет документира едно огромно понижаване на равнището на насилие в глобален план. Според Пинкър „племенните войни са били девет пъти по-смъртоносни от войните и геноцида през 20-и век. Броят на убийството в средновековна Европа е бил над 30 пъти по-висок от днес.

Робството, садистичните наказания и фриволните екзекуции са били отличителна черта на човешкото общество през последното хилядолетие, но след това са били премахнати бързо. Развитите страни вече не воюват помежду си и дори в развиващите се държави, войните убиват по-малък дял от населението в сравнение с преди няколко десетилетия. Изнасилванията, расово мотивираните престъпления, смъртоносните бунтове, посегателствата над деца, всички те са значително по-малко.“

На последно място, но не и по важност, помислете за болестите. Дребната шарка, детският паралич и холерата, всички тези заболявания, които отнеха безброй човешки животи в миналото, сега са почти изцяло премахнати. Разпространението на вируса на СПИН е задържано от нарастващото прибягване до чудодейни антиретровирусни терапии.

Около 10 милиона души, предимно африканци, са лекувани с такива методи, като финансирането е осигурено главно от Запада. Дори равнището на заболеваемостта от рак, което нарастваше паралелно с увеличаването на средната продължителност на живота, започва да спада, поне в богатите страни. Като говорим за повишаването на средната продължителност на живота, тя се е задържала на около 30 години от Късния палеолит до 1900 година. Дори в най-богатите държави, като страните в Западна Европа, продължителността на живота в началото на 20-и век рядко е надвишавала 50 години. Днес средната продължителност на живота в глобален мащаб е 68 години.

Папа Франциск има голямо сърце, но неговият авторитет на глас на справедливостта и морала ще се увеличи неимоверно, ако той основава своите изявления на фактите.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Летящият танк

| от |

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Втората световна и създателят на Капитан Америка

| от |

Джак Кърби е един от умовете и четките за някои от най-големите комиксови герои, сред които Фантастичната четворка, Хълк, Х-мен и Капитан Америка. Малцина знаят, че подобно на най-патриотичния си герой, Кърби също прекарва известно време в борба с нацитата във Втората световна война.

Той е приет в арията през 1943, точно когато кариерата му в комиксите започва да става сериозна. В началото трябва да стане механик, но синът му Нийл твърди, че татко му няма никакви апетити към тънкостите на тази професия и прекарва по-голямата част от обучението си лежейки под един камион и от време на време удряйки го с гаечния ключ, за да звучи все едно прави нещо. 

След основното му обучение, той е пратен в Бирма, днешен Мианмар, където ще бъде обучен да стреля по самолети. В едно от упражненията, Кърби и екипът му трябва да стрелят по парче плат, което се развява на няколкостотин метра зад летящ самолет. И той, и останалите са толкова зле, че колегата им пилот се отказва от страх за живота си.

Не е изненада, когато Кърби е преразпределен – този път в пехотна дивизия в Източна Европа, където служи в 11-ти пехотен полк. Докато е там, полкът е нападнат 36 отделни пъти от немците, като в един от тях голям танк минава директно през защитата им, но за щастие е спрян от неизвестен войник, който стреля в процепа на танкиста, убивайки го и спасявайки Кърби, които е само на няколко метра от веригите на машината.

1_lnuGu4_AKDjvIbdYY7K6Gw

„Captain America“ брой 1, 28 март 1941 [Public domain]

Работата на художника в полка е да бъде разузнавач – това означава да върви напред в непознати територии и да прави карти на местността. „Ако някой иска да те убие, просто те прави разузнавач. Аз бях разузнавач.“ Той си изкарва тази служба един ден, когато лейтенанта му чува името Джак Кърби и го пита дали той е онзи Джак Кърби. „Да, сър. Аз нарисувах Капитан Америка“, казва Джак Кърби, очаквайки, че лейтенанта ще искат да му нарисува портрет или нещо подобно. Вместо това, лейтенантът го назначава разузнавач: „Отиди в тези градове, в които още не сме били, и виж дали има някой. Нарисувай карти и картини на това, което виждаш, и след това се върни и ни кажи ако намериш нещо.“ Освен доста, разбира се, напрегната, задачата му е и доста дашна откъм истории.

„Повечето американци си мислят, че войната се води от внимателно планирани операции, изпълнявани от професионални бойци, които се изправят срещу други професионални бойци, и всичко е стегнато и подредено. Ами нека ви кажа само, че мъжете са си мъже. Псувахме се, обиждахме се на всякакви езици – английски, немски, френски, иврит. Прибрах се с огромен речник. Дори и да не се стреляме, пак се обиждахме и ругахме. Но никой никога не споменаваше майката на никого, освен ако не искаше да го гръмнат.“

Военната кариера на Джак Кърби приключва, когато краката му измръзват в непростимата европейска зима. „И не бяха само безчувствени – бяха си измръзнали. Отне ми година, докато си върнат нормалния цвят.“ След като прекарва въпросната година във възстановяване и едвам-едвам избягвайки ампутация, Кърби е изпратен да си ходи вкъщи.

Джак обаче изпуска кораба, който трябва да го закара, защото се разболява. Затова трябва да пътува до Щатите в по-малко медицинско корабче вместо 3 дни – 9 дни. На всичкото отгоре през цялото време има безобразна морска болест, заради която седи гладен, защото не може да задържи нищо в стомаха си. Но не се оплаква: „Много мъже загубиха крайници, някои и част от лицата си. Видях хора без половин лице; можеше да видиш в главите им. Видях и много хора, които са дълбоко обезпокоени по други начини. Вижте, аз бях окей в сравнение повечето други.“

„Няма нищо, което би нарекъл романтично, във войната. Разбира се, във филмите и по телевизията показват красивата картинка на братството, което създава. Виждал съм войната да сближава хората, но трябва да ви кажа, че цената на това е изключително голяма: не само що се отнася до човешки животи, но и до човешкия дух. Мисля, че войната отнема от стойността ни като хора; характерът на човешката раса намалява с всяка война, която допускаме. Хитлер трябваше да бъде унищожен, нямаше друг избор и се радвам, че дадох своя принос със службата си – но ако имаше друг начин да го свалим, бих предпочел другия начин.“

След като се завръща, Джак продължава с кариерата си в комиксите от там, откъдето я е оставил, като работата му ще преобърне Marvel и всички нови художници следват неговия почерк и философия в бранша.

 
 
Коментарите са изключени

Шах с вързани очи

| от |

През 1744, на 18-годишна възраст, Франсоа-Андре Деникен Филидор (1726 – 1795) очарова парижкото общество след като игра едновременно две партии шах със завързани очи. И въпреки че губи една, а втората завършва с реми, самата демонстрация прави Филидор в очите на съгражданите си шах майстор от най-висок калибър и вдъхва нов живот в древната практика за шаха със затворени очи.

Съвременникът му, Жан д’Аламберт – учен-енциклопедист, философ, математик и механик – казва за тази демонстрация: „Това е един от най-необичайните примери за силата на паметта и въображението“, като удивлението му разкрива, че голяма част от слепите шахматни партии през историята са били забравени.

André Philidor

Франсоа-Андре Деникен Филидор

През 8 век в Близкия изток Саид бин Джубаир (665 – 714) става първият играч в историята, които се обръща с гръб към дъската, докато играе, а неговият съвременник Михамед бин Сирин също се радвал на способността да играе шах без да гледа фигурите. Но понеже по това време по тези земи шахът бил mukarrah (неодобрен) по мюсюлманското законодателство, един от наблюдателите на тези партии казва за играчите, че „те са в съюз със дявола“.

През 13 век във Флоренция, Бусека играе срещу трима от най-добрите шахматисти в града-държава едновременно, но не гледа само две от дъските (в крайна сметка завършва реми на една от тях, а другите спечелва). Това може и да не е първият път, в който подобно нещо се случва, но е първият документиран случай, в който един играч играе на няколко дъски с вързани очи и печели.

Слепият шах бил изключително разпространен в арабския свят и историческите извори ни разказват за играч на име Аладин, който през 14 век доминирал конкурентите си сред благородниците на Египет. Друг „сляп“ шахматист, Низам ал-Аями, също играел по няколко игри едновременно, но този път в Дамаск. До 16 век вече имало много арабски играчи, които имали интелектуалните способности дори за 5 едновременни игри, в които да играят конкурентно на противниците си.

Никое от дотук изброените събития не намалява постиженията на Филидор и публиката на мачовете му определено била впечатлена, а не малко и не вярвали на това, което виждат. Изявени личности като Бенджамин Франклин, Жан-Жак Русо и Волтер искали да играят срещу него. През 1747 той вече живее в Лондон, където играе шах професионално, побеждавайки най-добрите играчи в Англия.

Във върха на кариерата си, той е смятан за най-добрият шахматист в света. И този връх трае доста време – както казва Андрю Солтис, гросмайстор от наши дни: „Той е най-добрият играч в света в продължение на 50 години. Всъщност той е поне около 200 точки (рейтинг) по-добър от всички останали. Определено беше разгадал някои от мистериите на играта.“

Philidor-L‘Analyse du Jeu des Echecs

L’analyse du je des Eschec

През 1748, Франсоа-Андре Филидор написва „L’analyse du je des Eschecs“ („Анализ на играта шах“), публикувана през 1749, където съгражда популярната фраза „les pions sont l’ame due jue“ – „пешките са душата на шаха“. Тези думи са в директна противоположност на практиките в играта по това време. Гросмайсторът Борис Алтерман отбелязва: „Преди 500 години шахът е бил различен от днес. Пешките не са имали стойността, която имат днес. Най-добрите играчи започвали игрите си с гамбити (дебюти, при които една от двете страни предлага в началото на партията жертва на фигура ). За тях пешките са били просто малка цена, която плащат, за да отворят хоризонтал или диагонал, да създадат моментална атака срещу противниковия цар. Това е бил италианския стил шах. Тогава всички дебюти около царския гамбит са били много популярни.“

Книгата на Филидор е известна, освен с друго, и с това, че е първата, която представя анализ на така нареченият мителшпил или средния етап на играта – така тя дава стратегия за същинската игра на шах и описва идеите зад тактики като профилактични ходове, жертви, блокади и „мобилността на пешъчните формации“.

Филидор продължава да играе „сляп“ шах като побеждава трима играчи в едновременна игра в Берлин през 1750 и прави едно реми и една загуба в шахматния клуб Парсло в Лондон на 27 май 1782. На следващата година на 9 май, печели две и губи една партия отново в едновременна сляпа игра пак в Лондон – тогава играчите дори подписват документ, който потвърждава провеждането на игрите в такъв формат, в случай че някой не повярва.

Последният му сляп мач е на 20 юни 1795, в Парсло – той е срещу трима играчи като една от партиите на Филидор е позволено да гледа дъската. И до ден днешен резултатът не се знае. Великият шахматист умира на 31 август 1795.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени