shareit

А, какво ни чака в Мола?

| от |

Дойде есента и отново нямам какво да облека. Не обичам промените, особено когато трябва да изпращам лятото, дали от лъвската ми зодия?

Некомфортът, който ни предлага дългия зимен и депресивен сезон, ме кара да сдобия тялото си с нещо ново и да си зарадвам душичката. Липсата на слънце ми намери работа в един от столичните молове, та да заместя липсата на витамина D. Не крия колко си падам по шопинга (освен от мъжа ми разбира се, за когото всичко е старо и купувано преди). Потапянето из магазините спомага за повдигане на настроението ми. Погледът ми става леко незаинтересован, замаян и налудничав (тресе си ме шопинг треската) и забравям всичко неприятно от деня.

Според някои изследвания на американци:

  • Жените, които пазаруват по 17 часа на седмица са по-стройни, по-силни и по-здрави от жените, които рядко пазаруват.
  • Те имат значително по-малко бръчки, изглеждат и се чувстват по-млади и по-енергични.
  • Любителките на шопинга рядко страдат от депресия.

Та мола си цъфти, цените на модните линии за следващия сезон са приятно високи (като след лятно изчерпателно намаление) и реших да анализирам зимните тенденции за хората нямащи време да се шлаят като мен. Сетих се, че имам нужда от яке. Не, че си нямам, но винаги липсва такова, което често ми трябва сега, да допълни стила, в който съм се събудила в 3 от 5те работни сутрини.

Представих си го набързо в русата глава и тръгнах със стимул “яке”. Не знам защо някой смятат, че зимата трябва да се “барнем” в черно, може би за да не перем често, че бавно съхне, нали е дебело…  Не го разбирам, в скандинавските страни всичко е в траурен цвят, сиво, синьо и бодро и са на челно място по депресии и самоубийства, а светлата връхна дреха си стои невероятно, но такава вече имам. Да речем, че търся черна спортна вталена “пухенка” до 200 лв. Якета и палта навсякъде, с цени от 100 до 1500 лв. Кожички и кожухчета на животинки се развяват по качулки и ръкави, а повечето са изкуствени. Цветовете са от бяло до бежово, синьо, сиво и черно. Често се срещат и “бабешки” палта, тип “колкото по-старо и изтъркано, толкова по-добре”.

При аксесоарите продължава модата с шалове на щампи, които ме побъркват – животински шарки, кръстове и черепи.

Шапките отново са от домашно ръчно плетиво, с понпонче тип заешка опашка на върха (къде естествено).

Натъкнах се и на свежи изненади.

Чантите са доста смели и екстравагантни, с окраски от слънчевата система до фотоапарати и животни. Темата “животни” продължава и този сезон, още са актуални слонове, тигри, панди и други зоо любимци, както американското и британско знаме.

Да не забравя и домашните, ретро пуловери отново от мама и баба.

Срещнах се и с любимия модел дънки. Едвам се сдържах.

Остава и тенденцията с “ръчно” изрисувани художествено, женски фигури и силуети.

А, отплеснах се и забравих за есенното намаление, според мен по никое време, предимно от дрехи останали от лятото, за които явно няма място в склада. Не бързайте, нищо актуално за сезона не видях.

Магазина на Swarovski ми се стори доста привлекателен.

Актуалното при спортните обувки е кецове и маратонки с издигната платформа в зоната на петата. Вече доста спортни фирми взеха да ги произвеждат. Ок съм, не стоят лошо. Лесно се съчетават със спортни поли, рокли и дънки и издължават крака, като същевременно стоят прибрани. Вървят от порядъка на 60 до 250 лв.

Яке не намерих, но не останах и капо. И не забравяйте – никога с мъж по магазините.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

| от |

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени