A какви гейове имаше едно време…

| от Вучето |

Миналата седмица най-добрият ми гей-приятел ми изпрати скрийншот на поредната персона, която си беше харесал в Тиндър. Гледам, гледам, гледам снимката и недоумявам – как пък може този младеж, с когото взаимно са се лайкнали, толкова да прилича на жена! Виждала съм много сполучливо направени травестити, обаче този избиваше рибата. Фини черти, тънко носле, меки руси къдрици и абсолютно невидима адамова ябълка.

-     Много хубав този, бе муцка! – възкликвам аз. 

-     Това е жена, ма! Медицинска сестра. Ти за мъж ли я помисли??

-     И какво сега? С жени ли ще излизаш?

-     Ами що не, искам да опитам нещо ново.

Емил от 15 години е на гей пазара и през ръцете му, образно казано, са минали десетки, за да не кажа стотици, мъже от различни раси, вероизповедания, възрастови категории, пожарникари, борсови агенти, дизайнери, ай-ти специалисти, полицаи, а веднъж даже имаше един агент в погребално бюро.

А сега изневиделица – момиче. И то не само едно! През следващите няколко дни Емил ми изпрати снимки на още дами, чиито снимки беше слайднал одобрително вдясно, а те моментално му бяха върнали жеста. Искаше ми съвет с коя да излезе на среща, понеже бил много затруднен в избора. Но хайде, ще се поразвихря, каза той, и ще взема да изляза с всички, какво пък толкова.

След втората среща с една 43-годишна PR-консултантка от  парижкото предградие Сен Клу даже започна да прави списък с възможните имена за бъдещото си дете, като определено гравитираше около слънчевите  – Хелиос, ако е момче, и Хелия, ако е момиче. “Само че на френски началното “х” не се произнася!” Добре, записвам си! И въз основа на записките започвам проучване, за да разбера какво се случва не само с Емил, но и с многото други негови братя, които както той твърди, напоследък са нападнали женските сайтове, престанали са да си ходят по 8 пъти седмично на фитнес и вместо салата с киноа и коктейли с кюрасо, ядат мазни лучени кръгчета и се наливат с бира.

Светът очевидно полудява, щом вече и гейовете обърнаха резбата!

А какви гейове имаше едно време… И под “едно време” имам предвид времето, когато ЛГБТКИА* движението все още беше само ЛГБТ, а женичките пищяха като обезумели и си хвърляха сутиените по сцената по време на концертите на Рики Мартин, защото той някак успяваше да ги заблуди, че е латино мачо, който е в състояние да заплоди всяка една от тях само със силата на погледа си. Само допреди десетина години винаги можехме да разпознаем “гейчето” на улицата или в бара, защото…ами всъщност нямаше  как да е иначе, понеже всички стереотипни характеристики бяха налице. Гейовете-актьори играеха гей персонажи и само от време на време изникваше по някой хетеро, който в продължение на девет сезона да изиграе гей-съквартиранта на Дебра Месинг.

След десетилетия на репресии, конспирации и прикрити ролеви игри на стражари и апаши, в началото на 90-те хомосексуалните мъже и жени започнаха масово да излизат от гардеробите. Слънцето най-после изгря на улицата на толерантността към всички “различни” и започна голямото еднополово женене и размножаване. Сума ти известни личности се събраха официално със своите еднополови половинки, обзаведоха грандиозни къщи за милиони долари и станаха горди родители на по чифт деца.

И покрай примера на ВИП-овете, светът отвори широко обятия, за да приласкае всички  онези, които искаха открито да носят токчетата на мама или да се целуват с любимото момче, докато се редят на опашка, за да влязат на концерт на Лейди Гага или Адам Ламбърт.  It’s gay to be gay! Весело е да си гей. И как да не е? В който и по-голяма град да се намирате по света, гей баровете традиционно се оказват оазиси на разкоша, разкрепостеността и забавата.

Гей културата измина дълъг път от времето, когато хомосексуалните мъже са били хвърляни в затвора по обвинения за содомия до момента, в който травеститското риалити на Ру Пол не се превърна в една от най-любимите и популярни в целия свят ТВ шоу-програми.  Мобилните приложения като Grindr, Scruff и други направиха достъпа до безметежни еднополови любовни преживявания също толкова лесен, колкото влизането в сладкарница. Гейовете имат свои клубове, индустриални и музикални брандове, дори цели курорти.

Но както българите обичаме да казваме, много добре не е на добре. Като контрапункт на цялата тази жизнеутвърждаваща гей енергия, призракът на един нов социален и психологически феномен се прокрадва в шикозно осветените локали, обитавани от любителите на еднополовите ласки.

Gay fatigue, буквално “гей умора”, е термин, който за първи път се появява в градския сленг, за да изрази липсата на желание и енергия да се поддържа характерния за гейовете лайфстайл. Психолози твърдят, че до това емоционално състояние може да се стигне по редица различни причини: прекомерни ежедневни грижи за поддържането на безупречен външен вид, пренасищане от срещите, уговорени в дейтинг сайтовете и мобилните апликации и т.н. Има го обаче и цялостното усещане за преливане от пусто в празно. А то спохожда тези, които, въпреки усилията да вършат всичко безупречно, така и не успяват да си намерят партньор, да се реализират в живота и да бъдат щастливи.

Светът на гейовете може и да е едно безкрайно фантастично опиянение, в което отсъстват мрънкащите съпруги с размазан грим, но той е и една безкрайно изтощителна вселена с характеристиките на сексуална видео игра. Неподготвените играчи задължително загиват накрая. Затова и много от тях в един момент решават да натиснат PAUSE преди да паднат мъртви, пронизани от нечий виртуален меч. И затова превключват на друг игрови режим.

Разбира се, това, че гейовете започват да изпитват този тип “умора”, в никой случай не означава, че магически са били “излекувани” от секусуалността си. О не! За да разберете по-добре какво се случва в главата им, си спомнете как, когато прехвърлихте 30-те, изведнъж  престана да е “много яко”, когато сутрин се събудите на нечий чужд диван, със засъхнали петна от повърнато по ризата и нула спомени от станалото предната вечер.

Всъщност гей умората не е реална умора от сексуалната ориентация. Тя по-скоро е едно от проявленията на всеобщата умора на съвременния човек от всичко и от всички. Вече нищо не е достатъчно интригуващо, достатъчно впечатляващо и достатъчно задълго ангажиращо вниманието.

Алкохолиците се уморяват да пият и стават наркомани, наркоманите зарязват наркотиците и обикват Господ, а на Господ му писва да създава добрини и деца-гении и поръчва малко африканска свинска треска. Да си последователен в заниманията и пороците си, изглежда, вече не е fun. Така че, мачовци от всички страни, бъдете нащрек! Защото ако “гей умората” се разпространи като пандемия, много вероятно е женският пазар да затвори за вас.

Понеже уморени или не, гейовете винаги ще изглеждат една идея по-добре.

* LGBTQIA – Лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални, куиър, интерсексуални, асексуални

 
 

От 82-ра до миналата събота: съдбата на една редицивираща жертва на обири

| от Вучето |

200 деца годишно стават жертва на сексуално насилие, всяка четвърта жена е пребивана вкъщи, а според Мая Манолова българите, които са жертва на трудова експлоатация, са “повече, отколкото ни се иска.” Мен пък са ме обирали повече пъти, отколкото на мен ми се иска. Даже изобщо не ми се иска, само че никой не ме пита, а си ме обират като стой, та гледай. 

Хрониките на моята нерадостна съдба на рецидивираща жертва на обири и джебчийство започва още през 1982 г. , когато от простора на терасата ни на първия етаж неизвестни престъпници – привърженици на упадъчната американска култура отмъкнаха три чифта оригинални дънки Levi’s. Двата големи размери бяха на майка ми и сестра ми, а малките, с предизвикателната, почти провиденческа за бъдещето на западния свят, бродерия на бомба със запален фитил – мои. Много ревах, защото знаех, че ще видя пак дънки, които не са произведени в завод “Биляна” Петрич, през крив макарон. Седмица по-късно, пак от балкона, ни откраднаха три наниза суджук. Този път баща ми рева.

Две-три години по-късно едно комшийско дете ми открадна книгата “Приключенията на Лукчо” на Джани Родари. Казах на майка да иде да ми я потърси обратно, а тя каза: “Айде сега, за една книга няма да се смразяваме с хората!”

Следващите години, до настъпването на демокрацията, бяха сравнително спокойни откъм подобни инциденти, което си обяснявам с факта, че все още циганската махала не беше слязла в центъра. После, както знаем, започна голямото грабене на високо държавно ниво, което засенчи до известна степен проявите на кокошкарската престъпност.

Вече в новото хилядолетие пак почнаха да ме ограбват. Веднъж с една приятелка отидохме в новооткрит нощен клуб, който се казваше “Елефант”. Народът се тълпеше там, защото интериорът беше нестандартен за времето – нямаше маси и столове, а сепарета, оформени като спални. Полягаш и си пиеш. Алкохолът беше менте и ние се зашихме едва след втората водка. Установих, че ми няма портмонето от чантата, чак когато бях в таксито на път за вкъщи. На сутринта някаква шивачка намерила личната ми карта, захвърлена на улицата пред цеха. Честно казано, не посрещнах особено възторжено новината, понеже не харесвах как бях излязла на снимката и даже леко се радвах, че ще трябва да си извадя нов документ за самоличност.

От общия кабинет в университета, където преподавах, постоянно ми крадяха банани, закуски, пакетчета чай. Когато поисках всеки да си има шкаф за лични вещи, който да се заключва, ми отговориха, че така не може, трябвало да си имаме доверие. Нали все пак сме хора на науката, будители!

Служителките в Български държавни пощи също нееднократно са допринасяли за нерадостната ми съдба на жертва. От колетите, изпращани от сестра ми в Норвегия, са ми крали какво ли не – от бански костюми и козметика до пеещи картички за рожден ден и спортни наколенки. Сестра ми се принуди да надписва пакетите с флумастер: “Този пакет съдържа това, това, това и това и всеки, който пипне, да му изсъхнат ръцете!”

Служителите на летище София също не остават по-назад от колегите си-пощаджии. Почти не е имало случай на забавен багаж, доставен ми на следващия ден, от който да не липсва нещо. Веднъж обаче се бяха самозабравили. Не бяха просто крали, а направо си бяха пазарували с вкус. Освен няколко парфюма и два пакета пушена норвежка сьомга, си бяха направили подаръчни комплекти, съчетавайки по цветове и десени чанти и дрехи, както си бяха още с етикетите. Писах гневно писмо на превозвача, Австрийските авиолинии, откъдето ми отговориха, че да, много съжаляват за неприятната случка и ще ми възстановят стойността на липсващите предмети в евро, макар че вече им писнало да замазват л*йната на българските си колеги.

Не искам обаче да си мислите, че този текст има за цел да заклейми за кой ли път крадливото българско племе. През 2010 г. , докато бях в чужбина, крадец-гастрольор от братска Македония, известен на местната полиция с прозвището “Среднощния гладник”, беше нахлул в апартамента ми през терасата, обърнал всичко с краката нагоре в търсене на ценности и понеже не намерил такива, решил да не мине без хич, ами си сготвил във фурната картофи по селски и си наточил кана домашна ракия. Разбира се, не си беше тръгнал съвсем с празни ръце. Беше напълнил една от дамските ми чанти с лакове, гримове и антиейджинг нощни кремове. Бяха го хванали чак месец по-късно. Не е като да е имало гонка, де. Просто намерили Гладника заспал в стола на едно училище, след като преял с останали от обяд грах плакия, пържоли и круши.

През последните 3-4 години, откакто съм в Копенхаген, също са ме преджобвали сръчни тарикати. В автобус 5C, който минава по най-централня и натоварен маршрут, “работят” най-вече млади български ромки. Виждала съм ги многократно – правят се на заблудени туристки. Докато едната уж изучава картата (на метрото!), другата пребърква чантите и палтата на разсеяните пътници. Веднъж ме чуха, че говоря на български по телефона, и решиха любезно да ме осведомят: “Какче, тебе нема да те работим. Ето, слизаме, да си спокойна!” Този път минах метър, обаче в автобус по друга линия успяха да ми измъкнат портмонето, въпреки че старателно го бях сложила на дъното на чантата и го бях завила като бебенце с жилетката си. Няколко месеца по-късно ПАК ми откраднаха портмонето. Гепиха го под носа ми, докато плащах един корен джинджифил на касата в арабска зарзаватчийница.

Последно ми откраднаха айфона. И плетената шапка! Миналата събота. В един български Лидл. И пак, докато се редех на опашка, за да си платя покупките.

Днес мисля да пазарувам в друг супермаркет, понеже взе да ми става интересно какво ще ми откраднат този път. За съжаление не мога да им предложа скъп телефон, защото още не съм си купила нов. Затова пък мисля да ги подмамя с чифт кожени ръкавици. А и портмонето сравнително отдавна не са ми крали… Макар че сега, като се замисля, харесвам как съм излязла на снимката на личната карта и не ми се иска да я подменям.

 
 

Тилан Блондо – новата Кейт Мос

| от chronicle.bg |

В края на миналата година еднa от световните класации с близо 30-годишна история публикува ежегодния си списък с най-красивите женски лица за 2018 г.

Начело на него е момиче, което е свикнало да бъде под светлината на прожекторите още от 6-годишна. След като преди 10 години печели титла за „най-красиво момиче в света“, 17-годишната французойка Тилан Блондо стана „най-красиво лице в света“ Класацията е на филмовия критик TC Chandler, който e част от асоциацията „Independent Critics“.

Това е напредък за Блондо, тъй като за предходната 2017 г., тя е била на второ място  в същия списък.

Как започва всичко?

Моделската звезда на Тилан Блондо изгрява, когато тя е още четиригодишна и се появява на модно ревю на Жан-Пол Готие.

Още тогава предизвиква фурор, а дискусиите дали това, което прави, не противоречи на нормите започват с появяването й на корицата на френския Vogue, когато тя е едва на 6 години. Четири години по-късно, преди още да е влязла в тийнейджърските си години, отново се появява на страниците на списанието с тежък грим и облекло на възрастна жена.

Независимо от реакциите, че списанието сексуализира образа на дете, това дава старт на моделската кариера на Блондо. Скоро след това тя вече е сравнявана с Бриджит Бардо, която се появява в списание Elle едва на 15 години.

Тилан Блондо е дъщеря на френския футболист Патрик Блондо и модния дизайнер Вероника Лубри.

От времето на онези първи кадри, в който тя гали заек или се черви в огледалото, моделът в нея получава все повече и повече възможности да се реализира в света на модата. Когато е на 13 г. за първи път се появява на корица на списание. Френското списание Jalouse я нарича „Новата Кейт Мос“.

От тогава до сега са минали 4 години.

Разликата е, че днес Блондо вече е представлявана от същата агенция, която стои зад сестрите Джиджи и Бела Хадид и зад Кая Гербер (дъщерята на Синди Крауфорд). Работи за световноизвестна козметична компания и е редовен посетител на Седмиците на модата в различните краища на света.

В интервю за W magazine споделя, че хората, които я вдъхновяват са Кара Делевин, Барбара Палвин и Джиджи Хадид.

В момента Тиери Блондо живее в Южна  Франция със семейството си, а по нейните думи тайните на поддържането на добрия външен вид са многото сън и махането на грима преди лягане вечер.

Повече от Тиери Блондо, най-красивото лице в света за 2018 г., можете да видите в галерията ни горе.

 
 

Disney адаптира и „The Hunchback of Notre Dame“

| от |

„The Hunchback of Notre Dame“ е следващият (пореден) филм на Disney, който ще бъде превърнат в игрален. Снимките вече за започнали, а идеята е филма да бъде мюзикъл.

Disney пусна анимацията през 1996 година като пожъна среден успех. Тя отбеляза и края на ренесансовия период на студиото през 80-те и 90-те като тя беше последният високобюджетен 2D филм. След него Disney последва примера на Pixar и „Toy Story“ – към 3D.

„The Hunchback of Notre Dame“ не пожъна същия успех като „Beauty and the Beast“ и „The Jungle Book“, но сега предстои да видим как игралната му версия ще стои до техните игрални версии. 

Сценарист ще е Дейвид Хенри Хуанг, а композитори – Алан Менкен и Стивън Шварц. Двамата вече са работили с Disney, включително и за оригиналния филм. Джош Гад, който работи и по „Frozen“, е изпълнителен продуцент, а също ще играе и Квазимодо. Той озвучава Олаф като ще повтори това във „Frozen 2″ и „Kingdom Hearts 3″, а също така игра и Лефу в „Beauty and the Beast“. Други решения за актьорския състав все още не са правени.

Все още няма дата за премиерата на „Hunchback“. В момента студиото прави още няколко филма едновременно, така че можем да очакваме да мине доста време преди да видим и чуем Гърбушкото на голям екран.

 
 

Колко далеч сме готови да стигнем заради единия „Успех“?

| от |

Всеки, който има връзка с Източна Европа, е видял достатъчно такива истории: корупцията, беззаконието, задкулисието и еснафщината са завладели всички обществени прослойки. И някъде между всичко това се прокрадва по някой лъч светлина, който с малко повече късмет може и да пробие мрака.

Действителността е дотолкова втръснала на мнозина, че е нормално поредното й пресъздаване в киното или телевизията да породи първоначална реакция на скептицизъм. Още един сериал за гадната страна на Източна Европа? Пак корупция? Пак мафия? Пак леки жени и тежки мъже? Това не сме ли го виждали достатъчно пъти вече в последните 30 години това? Абсолютно!

И все пак достатъчно е да гледате началото на първия оригинален сериал на HBO Adria, “Успех“ (Uspjeh/Success), за да промените представата си. Защото сериалът, който е част от уголемяващия се каталог с оригинални продукции на HBO Европа, успява да надскочи ситуационния характер на източноевропейския космос и превръща генерално скучноватата история с предвидим край, в микроскопично изследване на човешката душа, поставена на кръстопът. От едната страна са общочовешките и универсални принципи, които всички хора сме „програмирани“ да следваме, а от другата – Успехът, който за всеки приема различна форма, а понякога идва и на прекалено висока цена. А когато ситуацията е пропита с лъжи, корупция и безскрупулност, тези два пътя не могат да се пресекат.

Това е измислената действителност, в която трябва да лавират четиримата главни персонажи. Тя се създава още преди две години, когато HBO обявява конкурс за сценарии на бъдещия хърватски сериал. Историята, която печели, е дело на сценариста Марян Алчевски, а за режисьор на проекта е привлечен носителят на „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, Данис Танович (за“No Man’s Land”, 2001).

_MG_3881
Тони Гоянович в ролята на Кики; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Първата работа на сериала е да ни запознае постепенно с историите на четирима души. Винка е служител в банка, занимаващ се с дела, свързани с недвижими имоти. Бланка е тийнейджър бунтар – от онези „проблемни“ деца, които се сблъскват със суровата действителност още от ранна възраст, а след това действителността блъска самите тях. Кики е млад баща, който се опитва да осигури нормален живот на семейството си, като първата му задача е да попречи на банката да отнеме жилището им. Харис е един от най-авторитетните и известни архитекти в Загреб, от чийто подпис зависи не само облика на хърватската столица, но и безопасността на нейните жители. Животите на четиримата нямат предпоставки да се преплитат. И все пак една вечер всички се оказват на (не)точното място в (не)точното време.

Както бе казано по-горе, на пръв поглед сюжетът в „Успех“ наподобява всяка трета продукция излязла в последните 30 години изпод ръцете на държавите от Източна Европа, и в частност Балканите. Силата на сериала не е в действието или в извънредността на ситуациите. Решенията често са прекалено лесни или неоправдани от драматургична гледна точка, без причинно-следствени връзки между случките. В допълнение към това, ситуацията е усложнена от преплитането на няколко сюжетни разклонения, които отнема време, докато бъдат фиксирани в съзнанието на зрителя на фона на толкова много персонажи и мафиотски схеми. Тези недостатъци обаче, не успяват да провалят сериала. Най-голямото постижение на Марян Алчевски е да успее да извади на преден план вътрешния свят на персонажите и конфликтите, които бушуват вътре в тях. Това, което започва като злощастно стечение на обстоятелствата, полицейска операция или мутренско нападение, води след себе си още повече трудности за персонажите. Алчевски поставя четиримата си герои в ситуации на постоянно преодоляване и избиране. Между трудното и лесното; правилното и грешното; незаконното и законното; опасното и безопасното; низкото и възвишеното…

_DSF2941
Тара Талер в ролята на Бланка; © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

А когато разполагаш с добър актьорски състав, предвидимият на места диалог и изсмуканите от пръстите ситуации, остават на заден фон.

От актьорите в „Успех“ две имена заслужават кариера, далеч надхвърляща пределите на родната им Хърватия. Това са младата Тара Талер в ролята на Бланка и известната в Хърватия Ива Михалич в ролята на Винка. Докато първата може да бъде наречена свежото откритие на сериала (за което много спомага и това, че играе най-яркия и краен персонаж в тази история), то втората е неин пълен антипод, който успява да запази самообладание в най-екстремните ситуации. Този контраст прави общите им сцени, добре заснети на фона на подбрани локации в Загреб, едни от най-добрите в тези 6 епизода. Макар и да не се отличават с особено силни изпълнения, останалите актьори не остават длъжни на историята и изваждат достатъчно ясно посланията и идеите на сценария.

_DSF7059
Уликс Фехмиу в ролята на Харис; Снимка: © 2019 HBO Europe, Inc. All rights reserved

Другата силна черта на „Успех“, която досега липсваше в телевизията от нашия край на Европа (и особено в България), е неговото техническо оформление. За това е отговорна главно намесата на HBO, които освен че предоставят възможността на редица локални продукции от този регион да получат международно разпространение, вкарват своя собствен маниер на създаване на сериали. Както и при повечето добри техни сериали, всички допълващи средства са използвани до край. Декорът е така направен, че да говори от името на персонажа, който попада в него, музиката е в унисон с видяното, а кадърът, независимо дали ще бъде близък или далечен, помага да разберем още повече. И така, обединявайки всички изброени компоненти, зрителят получава 6 епизода, изпълнени със съспенс, задоволително количество обрати, плътни персонажи и най-важното – идея, която всеки е провокиран да дефинира според своите собствени критерии за успешно и неуспешно.

„Успех“, макар и добър сериал, вероятно не цели да застава рамо до рамо с някои от най-добрите сериали на годината. Но определено има своите неоспорими достойнства.  Този сериал доказва, че при осигуряването на подходящите условия, добрият продукт може да се появи навсякъде. Поставянето на едни продукции по-долу от други на база техния произход, от тук нататък вероятно ще става все по-рядко. „Успех“ е един от 10-те проекта на HBO Европа, достъпни в онлайн платформата HBO GO, заедно с румънския „Хакервил“, полския „Заслепени от светлините“, унгарския „Златен живот“, „Глутница“, „Пактът“, „В сенките“, „Мълчаливата долина“ и чешките „Пустош“ и „Мамон“.

Що се отнася до родната публика… От позицията на близка до ситуацията в „Успех“ (и нямаме предвид близка само заради панелките), тя би имала още по-голяма полза от този сериал. Защото май все по-рядко се питаме, докъде сме готови да стигнем заради единия Успех? Дали? Винка, Бланка, Кики и Харис имат какво да кажат по въпроса. Чуйте ги.

Всички 6 епизода на „Успех“ са може да гледате на HBO GO