100 Years UK in BG: Училището за танци на Шарлийн

| от |

Автор: Шарлийн Брадфорд за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Шарлийн Брадфорд идва в България преди осем години и се установява в село близо до гр. Карлово, заедно с българския си партньор. Почти веднага тя се влюбва в страната и нейните хора. Няколко години по-късно, когато се опитва да намери група по танци, в която да запише дъщеря си Габи, и не успява, Шарлийн решава да основе своя школа. Въпреки предизвикателствата и трудностите в началото, днес Шарлийн е щастлива с избора си да заживее в Българя, да отгледа детето си тук и да основе училище за танци, и е много, много горда с учениците си!

„Когато за първи път пристигнах в България, не можех и да сънувам, че ще стигна там, където съм днес! […] ако не смятах, че на България йпредстои добро бъдеще, нямаше да избера да възпитавам дъщеря си тук. Хората, храната, природата, животът, очарованието – обичам България.” – Шарлийн Брадфорд

Charlene-dancing-school-500x199

Казвам се Шарлийн. Живея в село близо до историческия град Карлово в Централна България. Преди да дойда в България, живеех с приятеля си Цецо в Гърция и след шест месеца, и много обсъждания, решихме да се преместим тук. Тъй като се забавихме в Атина, пристигнахме в малките часове и не успях да видя нищо. В дома на приятеля ми, хвърлихме багажа и заспахме. Едва на сутринта за пръв път се “срещнах” с България. Погледнах през прозореца и пред мен бяха лозя, цветя и планината. Каква красива планина!

След ден в България отидохме до града. Първото, което ми направи впечатление бяха циментовите жилищни блокове, дупките по улицата, в които, като в саксии, растяха дървета! Само след месец обаче престанах да виждам циментови блокове, вместо тях виждах домове, в  които хората отглеждат лози. Апартаменти и лози, приказно! Дървета, чийто саксии са на улицата, но това е една очарователна българска особеност! Влюбих се в традиционните къщи в стария град, в щедростта на хората, в чара им, а когато се стигнеше до опитите да общувам с тях – в търпението им.

През 2008 г. се роди дъщеря ни Габриела. Заедно с Цецо взехме решението тя да има българско гражданство, избрахме да я отглеждаме в България. Когато Габи стана на четири години, започнах да търся детски клубове и групи, в които да я запиша, за да общува, играе и спортува. Не открих нищо. Във Великобритания имах свое училище по танци, бях танцувала много, много години и исках и дъщеря ми да се научи.

Разказах тази част от историята на своя българска приятелка на ужасния си български, разсмях се и се пошегувах, че ще отворя собствена школа по танци, за да се научи Габи да танцува. Лицето на приятелката ми светна и тя каза: „Да!” Аз просто се шегувах, но след енергичното й насърчаване и подкрепата на приятели и семейството ми в Англия, както и на британци, живеещи в България, реших наистина да го направя.

Най-трудното беше да намеря помещение в Карлово, тъй като исках да преподавам степ. За онези, които не знаят обувките за тези танци имат метална част на подметките и ако подът не е подходящ, могат да нанесат големи щети. Най-накрая намерихме зала и училището отвори врати.

През първите няколко седмици се записаха много малко деца, но все пак идваха редовно. Бавно броят на децата се увеличи, а аз се заех да преподавам и на възрастни. Междувременно започнах да помагам и на местния дом за деца, лишени от родителска грижа в Калофер, като събирах дарения от дрехи, играчки и всичко, от което домът се нуждаеше, както и коледни подаръци, изпратени от хора във Великобритания. Танцувахме на две от тържествата на дома и получихме пълната подкрепа и уверение на персонала, че сме поканени да се включим и в бъдещи събития. Сега, като срещна някое от децата из града, следва едно високо „Hello”. Упражняват английския си с мен. Надявам си, че някои от тях ще поискат да танцуват и училището ще им даде още една възможност, която досега не са имали.

Обратно към настоящето: нещата наистина потръгнаха. Поканиха ни да участваме във вечерния концерт на Празника на розите. Също попитах възрастните танцьори дали искат да се включат в състезание по танци в Пловдив и те казаха „да”. Състезанието в Пловдив бе страхотен ден, но далеч не и от най-приятните изживявания. Никой не ръкопляскаше на танцьорите, освен ако те не бяха от тяхното училище. Това ме шокира. Бе толкова неприятно, когато в препълнената зала танцьори влагаха душа и сърце и никой не ги аплодираше. Погледнах своите танцьори и казах: „Ръкопляскайте”. Щом го направиха, ги последваха и други. Същото се повтори и на следващия ден, в който с Габи ни заболяха ръцете от аплодиране, за да компенсираме мълчанието на публиката.

Както и да е, стига с оплакването и обратно към Празника на розата. След много репетиции, притеснения и стрес, големият ден най-после дойде! Децата бяха превъзбудени и нервни. Това бе първото им голямо излизане на сцена. Бе прекрасна, топла вечер, а залата – пълна. Публиката високо оцени танцьорите, привества ги възторжено, с шумни ръкопляскания. Нямаше нищо общо със състезанието в Пловдив преди месец. Друго си е да си пред местна публика! Направихме пауза за смяна на костюмите, преди да продължим с втората част. Децата бяха фантастични и публиката ги възнагради с аплодисменти и насърчителни възгласи.

През септември и октомври 2013 г. последваха нови концерти. Изнесохме втория си коледен концерт. Не мога да повярвам как за толкова кратко време успяхме да напреднем толкова много. Увереността, която децата придобиха, възторженото им отношение, талантът им на танцьори се развиваха непрекъснато. Общуването с тях ми помогна да подобря своя български, да усъвършенствам комуникативните си способности, а на децата – да говорят по-добре английски; някои дори се записаха в местните езикови училища.

През февруари тази година най-накрая успяхме да намерим по-голямо помещение, което е идеално, като изключим носещата колона точно по средата. Имаме и гримьорна с огледала. Получихме и покана да участваме в най-фантастичното събитие досега – откриването на основната програма на Празника на розата 2014! Когато ни поканиха се почувствах толкова щастлива и нервна едновременно – това е голяма чест и аз съм невероятно горда с танцьорите, защото това е техен успех.

Какво ни готви бъдещето? Имам идея да организирам благотворителна вечер, за да покажем местните таланти, вечер на музиката и танца, на която да съберем средства за местна кауза, дете или възрастен човек.

Когато за първи път пристигнах в България, не можех и да сънувам, че ще стигна там, където съм днес! Не винаги всичко вървеше гладко, но съм благодарна, че постигнах всичко това. Знам, че нещата ще се развиват още по-добре. За осемте години, от които съм България, станах свидетел на много промени, някои – положителни, други – не толкова, но ако не смятах, че на България й предстои добро бъдеще, нямаше да избера да възпитавам дъщеря си тук. Хората, храната, природата, животът, очарованието – обичам България.

 
 

Ед Шийран ще се жени

| от chronicle.bg, по БТА |

Поп певецът Ед Шийран заяви, че ще се ожени за приятелката си Чери Сийборн, предаде Франс прес. „Сгодихме се в края на миналата година – поясни той в Инстаграм, качвайки снимка, на която се вижда, че целува годеницата си. – Влюбени сме и сме много щастливи. Котките ни също са радостни.“

„Хубаво е да срещащ известни личности, но това не е най-важното – каза миналата година популярният певец и композитор пред в. „Сънди таймс“. – Един ден това ще приключи. Знам, че тогава единствено Чери ще е до мен.“

26-годишният Шийран е сред най-продаваните изпълнители в света. Спечелил е няколко награди „Грами“ и БРИТ. Той стана световноизвестен през 2014 г. с хита си „Thinking Оut Loud“.

Най-новият му албум „Divide“ подобри рекорд в платформата Спотифай – 57 милиона слушания през първия ден след излизането му.

 
 

Любимите ни кучки от киното и телевизията

| от chronicle.bg |

Не искаме да всяваме смут в и без това смутното днешно време, но ще признаем едно – доброто е скучно, а хепиендът е банален и вечно очакван. Харесваме добрите момчета и принцесите от приказките, но далеч по-интересни са ни гадните кучки, с които сме отраснали , а днес вече живеем с тях.

Подобно на фаталните жени, които ви показахме преди известно време, кучките също са от онези жени, които искаме да срещнем в реалния живот, макар да знаем, че няма да ни се израдват. Може и да е малко мазохистично, но дали не е приятно Миранда Пристли да ви каже „Това е всичко” и да ви отпрати с лек жест? На нас, да си признаем, ще ни е приятно.

Не знаем защо, но неделята ни предразположи да се върнем към някои от любимите ни кучки от киното и телевизията, които са идеални не само за неделна киновечер. Затова решихме да ви припомним част от тях. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Красотата на Доли Партън

| от chr.bg |

Днес Доли Партън има рожден ден!

Кънтримузиката не е единственото поприще на вечната Доли. Тя, разбира се, е на всяко ниво в музикалния бранш. Но също има и актьорска кариера, която започва с „The Porter Wagoner Show“.

Всъщност творчеството на Доли Партън е толко голямо, че не можем дори да го обобщим. Нейната работа се осъществява в продължение на 40-50 години. Това означава огромна дискография и филмография.

Тя се занимава и с филантропията – още от 80-те години, чрез нейната фондация Dollywood. Основна нейна цел е образованието.

В галерията ни днес събрахме няколко снимки на Доли заедно с няколко нейни цитата. Приятно гледане!

 
 

Трансплантация на лице бе извършена за втори път

| от chr.bg, БТА | |

Мъж, на когото преди няколко години бе присадено лице, се подложи на втора трансплантация на лице, след като присадката бе отхвърлена от организма му, предаде Франс прес.

Това се случва за първи път в медицината.

Лансирана през 2005 г., въпросната технология със сериозни етични последствия е свързана с големи рискове от усложнения. Реципиентът трябва до края на дните си да приема лекарства за потискане на имунната му система, за да се избегне отхвърляне на присадката.

Сложната операция бе извършена в европейската болница „Жорж Помпиду“ в Париж от екип под ръководството на проф. Лоран Лантиери. Хирургичната интервенция започна в ранните следобедни часове на 15 януари и приключи на 16 януари сутринта.

Присадката получи пациент, на когото преди няколко години бе трансплантирано лице, което впоследствие бе отхвърлено от организма му, се казва в комюнике на лекарския екип. На 27 октомври м.г. пациентът бил включен в списък с чакащи, за да му бъде присадено лице от починал донор.

На 30 ноември трансплантираното лице бе махнато и оттогава пациентът бе в реанимация.