100 Years UK in BG: Изборът България

| от |

Автор: Тим Буисере за секцията посветена на 100 Years UK in BG в блога на британското посолство в София.

Тим Буисере казва, че животът му предлага няколко срещи с България – като дете, студент и възрастен. През 2000 г., заедно със съпругата си – българката Мира  се установяват в София. Днес четиринадесет години по-късно попитан какво е за него България, Тим отговаря: „дом”.

100-Years-blog-Profile-Photo_

Тим е директор на Търговския отдел в британско посолство София и наш колега. Преди това е заемал мениджърски позиции в няколко български и международни компании; бил е и изпълнителен директор на „Мобиком”.

Тази история е за това, което те отвежда и задържа в България години наред; за увереността, че България може да е избор, а не случайност и за усещането, че принадлежиш и се вписваш, и си тук за дълго.

 

„Обичаме природата и културата, и въпреки типичния български песимизъм, малките пречки и ужасните политици, тук има усещане за промяна и развитие, в повече случаи към по-добро.” – Тим Буисере 

 

Първият ми контакт с България беше чрез пощенски марки. Точно така бях млад филателист. Разноцветни народни носии, героични работници във фабрики и „Народна Република България”. Колко странни букви! За щастие имах малка книжка, която ми помогна да наглася текста с латински букви, макар смисълът така и да ми убягваше.

Втората ми среща с България (с изключение може би на няколко бутилки качествено нескъпо вино) бе през октомври 1991 г., когато бях студент в Университета в Манчестър. Българската ми колежка Мария ме покани на рождения си ден, където усетих царствено присъствие в ъгъла – тъмни сияещи очи и горд поглед. Представих се на бъдещата си съпруга Мира и научих, че тя е във Великобритания само от няколко седмици – невинна и беззащитна, щеше да е лесно да я спечеля. Или може би не? За късмет през следващата седмица българските фолклорни певици сестри Бисерови щяха да участват в легендарния музикален фестивал Band on the Wall. Щеше ли Мира да ме запознае с музиката на своя народ? Да, и Мария щеше да дойде с нас. Изпълнението не приличаше на нищо, което бях чувал до този момент. След концерта първо се разделихме с Мария, така че не всичко бе изгубено.

Едно нещо води към друго и така бях поканен в София за Нова Година. Първото, което ми направи впечатление, докато излизах от летището, бе колко мрачно е наоколо. Единственото, което виждах бяха малките кръгли фарове на ладите, пробиващи си път през преспите сняг. Но апартаментът на Мира бе топъл и удобен, и в него имаше много храна. Митовете за хората, редящи се на опашка в снега за хляб, се оказаха неверни, поне за това време и място.

След като прекарах 90-те години между Манчестър и Лондон, а летата  в България, през 2000 г. се появи възможност да работя в София – ново хилядолетие, ново начало! Беше нещо, което бяхме обсъждали и искахме да изпробваме. Разбира се, имах предимство – със съпруга българка и чести пътувания в страната, можах да проговоря приличен български език. Все пак, първите две години не бяха лесни. Ремонтирахме основно семейната вила на Мира, за да я превърнем в семеен дом, живеехме на строителна площадка, ядосани на властите и безотговорните майстори. В крайна сметка се научих да съм по-търпелив и придобих едно почти дзен отношение към бюрокрацията. Но работата ми бе глътка свеж въздух – след няколко години в голям корпоративен офис, сега усещах свобода и възможности. Можех да върша неща! И то бързо! А българските ми колеги бяха умни, мотивирани, гъвкави и винаги готови да учат нови неща – качества, които винаги са ме впечатлявали.

Днес България е нашият дом и не мога да си представя да живея другаде в близко бъдеще. Обичаме природата и културата, и въпреки типичния български песимизъм, малките пречки и ужасните политици, тук има усещане за промяна и развитие, в повече случаи към по-добро.

 
 

Никол Кидман с поредна награда

| от chr.bg, БТА |

Никол Кидман получи наградата на Гилдията на филмовите актьори за най-добра актриса в телевизионен филм или минисериал, съобщиха Асошиейтед прес и Франс прес.

На церемонията в „Шрайн одиториъм“ в Лос Анджелис Кидман, която беше номинирана 10 пъти, първа получи приза за ролята си в „Големите малки лъжи“. Водеща на шоуто, в което жените са на почест, беше Кристен Бел.

Наградата за най-добър актьор в телевизионен филм или минисериал беше спечелена от Александър Сгарсгард, също за „Големите малки лъжи“. В минисериала Никол Кидман се въплъщава в жена, жертва на семейно насилие, а Сгарсгард играе нейния съпруг.

В категорията за най-добър комедиен сериал победи „Вице“, с участието на Джулия Луис-Драйфъс, която спечели наградата за най-добра актриса в телевизионна комедия.

Уилям Мейси от „Безсрамници“ е победител в категорията най-добър актьор в комедиен сериал.

Британецът Гари Олдман, който изпълнява ролята на Уинстън Чърчил във филма на режисьора Джо Райт „Най-мрачния час“, спечели наградата за най-добър актьор.

Американката Франсис Макдорманд, изпълняваща главната роля във филма „Три билборда извън града“, беше отличена като най-добра актриса. Този филм спечели наградата за най-добър актьорски състав – главната премия на Гилдията на филмовите актьори.

Наградите на Гилдията на филмовите актьори се смятат за добър индикатор за успех на „Оскарите“, защото нейните членове са най-голямата група в Академията за кинематографично изкуство и наука.

 
 

Ед Шийран ще се жени

| от chronicle.bg, по БТА |

Поп певецът Ед Шийран заяви, че ще се ожени за приятелката си Чери Сийборн, предаде Франс прес. „Сгодихме се в края на миналата година – поясни той в Инстаграм, качвайки снимка, на която се вижда, че целува годеницата си. – Влюбени сме и сме много щастливи. Котките ни също са радостни.“

„Хубаво е да срещащ известни личности, но това не е най-важното – каза миналата година популярният певец и композитор пред в. „Сънди таймс“. – Един ден това ще приключи. Знам, че тогава единствено Чери ще е до мен.“

26-годишният Шийран е сред най-продаваните изпълнители в света. Спечелил е няколко награди „Грами“ и БРИТ. Той стана световноизвестен през 2014 г. с хита си „Thinking Оut Loud“.

Най-новият му албум „Divide“ подобри рекорд в платформата Спотифай – 57 милиона слушания през първия ден след излизането му.

 
 

„Devilman Crybaby“ – агресия и секс от Netflix

| от |

Към края на първия епизод на новото аниме от Netflix „Devilman Crybaby“, ученикът Акира Фудо и най-добрият му приятел Рио Асука се озовават по средата на оргия сред голи, мърдащи тела и неонова светлина. Партито прераства в кървава баня, когато Рио атакува някои от непознатите хора. Миризмата на кръв привлича демони, които също разкъсват хората или ги правят зли.

Не е възможно да погледнеш настрани от тази сцена, която перфектно подготвя нещата предстоящия ужас.

„Devilman Crybaby“, режисьор Масааки Юаса, е оригинална адаптация на мангата Devilman от 70-те години. Светът е атакуван от смъртоносни демони и Рио вярва, че за да се преборим с тях, човешко същество трябва да се съедини с един от демоните и да се превърне в супер силният „devilman“ (човек-демон). Неговият приятел Акира се превръща точно в това и става важно оръжие в борбата срещу демоните.

Въпреки новите хоризонти на безпощадна агресия и секси външен вид (всички стават много по-готини, след като са обладани от демон), Акира запазва голяма част от идентичността си. Доброто му сърце компенсира за тъмните импулси на неговия демон, Амон, вместо да бъде погълнат от тях.

„Devilman Crybaby“ може да бъде доста труден за храносмилане – гледайте на собствена отговорност. Гологръда жена се трансформира в демон докато гърдите й се клатят преди на мястото на зърната й не се отварят усти. Оргазмите често завършват с разрязването на нечие тяло на две.

Потресаващият секс и насилие обаче не е само за шокиращ ефект – те са и за да демонстрират колко разглезен и гнусен може да е човекът и колко ненужна агресия може да пръсне.

Сериалът също така ни кара да погледнем по друг начин на хората, които не разбираме. Човечеството обръща гръб на демоните си и дори на хората демони и сериалът съдържа директно сравнение с модерния фанатизъм.

Доста е лесно да мразите „Devilman Crybaby“ заради това, че е анимиран или заради това, че е толкова кървав и мръсен. Но сериалът счупва очакванията как трябва да изглежда един такава продукция на Netflix. Той преминава от шокиращ до трогателен за един момент.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.