Задължителните елементи във всеки лош хорър

| от chronicle.bg |

Ужасът в киното е един от най-старите жанрове. Всъщност един от първите филми направени изобщо е хорър – това е „The Devil’s Castle” от 1896 г. По-кратък е от 4 минути, но в него са заченати първите подобия на специални ефекти на широкия екран.

Днес хорърът продължава да бъде един от най-доходоносните и масови жанрове в киното. Мазохистичните наклонности на публиката все още работят. Понякога обаче мазохизмът при хорърите има две измерения. Едното е, когато гледаш качествен такъв и всичките ти сетива са опънати до крайност. Другото е, когато попаднеш на срамно нискокачествена продукция, но продължаваш да я гледаш незнайно защо. Хубавото на втория случай е, че ще забележиш някои общи черти между всичките лоши хоръри.

За никого не е тайна, че има два вида хоръри – качествени и покъртително абсурдни. И нека не се лъжем – вторите преобладават. Масовият вкус не подминава един от първите жанрове в киното, съживил истории като „Носферату“, „Психо“, „Пришелецът“ и редица други заглавия. Те са шедьоври. Останалото, за съжаление, повече разсмива с абсурда си, отколкото да ни побиват тръпки от него.

Ето пет неща, които ще намерите в почти всеки нискокачествен хорър.

Травма от детството

Антагонистът в тези филми е закоравял мъжага (или откачена жена), преживял жестока травма в детството. Майка му го е малтретирала, бащата е бил насилник и педофил, а децата в училище са го докарвали до нервни кризи всеки ден. Затова той се затваря в себе си, започва да развива същите наклонности. Вече е голям и в някой момент среща млада жена, към която обикновено е привлечен, но тя естествено го отрязва погнусена. Естествено той брутално я заколва и от тук започва интригата.

Отдалечена местност насред нищото

Надяваме се този способ скоро да изчезне от хорърите, защото в 21 век отдалечената местност далеч не предпоставка за загубата на контакт със света. Във всеки случай по наличието на такива пустеещи места в началото на историята ще познаете, че се задава лош хорър. Гора, поле с тръстика, бали сено до пустееща ферма, планина или хижа в планината – отдалеченото място е най-удобната географска реалия за сценариста. Там контактът със света винаги е невъзможен, пътища и коли няма, че дори и хора няма. Живее само убиецът и не е ясно как оцелява.

Лоша драматургия

Това е много обширно, но съществено понятие при бозавите ленти на ужаса. То се проявява при всякакви ситуации. Колата се чупи незнайно как точно в 3 през нощта, точно в гората. На пътя излиза животно и колата го прегазва точно когато бяга от убиеца. 55-годишен строшен от живота и елементите рибар успява да надвие половин колежански отбор по американски футбол заедно с капитана. Никой не разбира причино-следствените връзки в драматургията и те изникват от нищото. В миналите епохи този похват се нарича deus-ex-machina. Но той е бил задължителен, защото кралят е трябвало да има последната дума по презумпция. Днес обаче това е просто неспособност за нещо по-оригинално и обикновено е зле маскирано с много кръв, черва и висящи наполовина мускули.

Красавица, която прави секс

Не може без това. Тя е уникална секс машина с големи гърди и мъжагата протагонист на филма е нейно гадже. Двамата правят секс веднъж в първите минути на филма, после поне още веднъж, вече в разгара на интригата. Понякога даже единия го убиват именно по време на секс. Красавицата обаче, освен че изглежда умопомрачително и действа по същия начин, често се оказва по-жилава от очакваното. Умира дълго след като зрителя я е отписал, и винаги след гаджето си.

Всички умират

Вече е нощ или зазоряване. От групата младежи е останал само един, който се качва на колата на антагониста, паркирана до къщата и отпрашва. И точно когато си мисли, че е извън опасност неща се случва. Я той изскача от задната седалка, я й пресича пътя или направо я гръмва от прозореца на втория етаж от 1 км разстояние. В крайна сметка цялата тайфа е брутално и буквално разкъсана. Убиецът е изморено доволен от развоя на събитията, а финалът винаги е отворен, защото следваща част рано или късно ще дойде. И тя обикновено ще бъде още по-нискокачествена… все пак трябва да надмине първата.

 
 

С бира и вино към бащинството

| от chr.bg |

Бирата и виното са полезни за мъжете, които искат да станат бащи, защото подобряват качеството на спермата, съобщи в. „Дейли мейл“, позовавайки се на италиански учени.

Учените от Фондационе поликлинико в Милано са изследвали 323 мъже.

Ефектът се дължи на антиоксидантите в гроздето и на съединението хсантохумол в хмела, които предпазват клетките от увреждане.

Препоръчваното количество обаче е малко – около бутилка вино седмично, или няколко малки бири. То обаче може да е голяма утеха за мъжете с репродуктивни проблеми, на които обикновено забраняват всякакъв алкохол.

Допустимото количество алкохол е четири до седем единици седмично. Една алкохолна единица в Италия е 12,5 гр. Това са четири до седем бири от 330 мл.

 
 

Съпругът на Маргарет Тачър мразел Пол Маккартни

| от chr.bg |

Новооткрити документи показват, че съпругът на британския премиер Маргарет Тачър, Денис, не гледал с добро око на сър Пол Маккартни и сложил въпросителна срещу името му в списък на поканени гости на „Даунинг стрийт 10 „, предава Асошиейтед прес.

Много ВИП персони по света биха дали мило и драго, за да имат сред гостите си поп величия от калибъра на бившия член на „Бийтълс“ Пол Маккартни. Но не на такова мнение бил съпругът на Желязната лейди, Денис Тачър. През 1988 година му бил представен проектосписък на гостите, които ще бъдат поканени на гала вечеря в резиденцията на премиера. Господин Тачър поставил въпросителна срещу името на сър Пол. В полето той написал, че е „неудачно и смущаващо да бъдат канени хора, които публично са си позволявали да хулят премиера“.

Документите показват, че Денис Тачър сложил въпросителни и срещу имената на любимия водещ на природонаучни предавания Дейвид Атънбъро и на певицата Шърли Беси.

 
 

Почина първата съпруга на Владимир Висоцки

| от chr.bg |

Иза Висоцка, първата съпруга на легендарния руски поет, певец и актьор Владимир Висоцки, е починала на 82 години в Нижний Тагил, Свердловска област, съобщи ТАСС.

Агенцията цитира Олга Анисимова, диектор на местния театър „Д. Мамин-Сибиряк“, където Висоцка работи до смъртта си.

„Иза Константиновна почина тази сутрин в 5, 30 часа. Тя до последно играеше в театъра“, сподели Анисимова.

Иза Висоцка е родена на 22 януари 1937 г. в град Горки, сега Нижний Новгород. Завършва театралната школа при „Немирович-Данченко“ към МХАТ.

 
 

Камбаната бие за Хемингуей

| от Дилян Ценов |

Руснаците имат Чехов, Толстой, Достоевски, британците имат Шекспир, Дикенс, Остин, французите имат Молиер, Мопасан, Саган. Американците имат Хемингуей! Автор толкова голям, че само той е достатъчен, за да бъде емблема на американската художествена литература.

Ърнест Хемингуей омагьосва. Той привлича и тегли към себе си, дори през фотографиите. Това явление няма име. Всеки го нарича по различен начин. Гений, талант, сияние… Каквото и да е то, едно е сигурно – обективът го улавя и образът свети дори от остарелите вече черно-бели снимки. Този огромен мъж, с грубовати черти и силна челюст не може да не събуди интерес у всеки. И същевременно цялата тази мъжка грубост влиза в силен конфликт с двете големи кафяви очи, побрали и видели толкова много неща за 61 години.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Животът на Хемингуей е една непрестанна борба. Битките, които води не свършват до последния му дъх. Всичко в този човек си противоречи. Най-голямото противоречие обаче е това, че това е мъж с душата на пеперуда и тялото на лъв. Онази пеперуда, която е толкова ефирна и усеща дори най-малкия повей на вятъра. Тази, която никога не лети в правя линия, винаги се лута, каца върху някое красиво цвете (в случая жена) за да създаде илюзията, че ще остане върху него вечно, а после за миг отново отлита. На другия полюс е огромният хищен лъв, който живее като цар на Саваната. Лъвът, който ходи бавно по нагорещената земя, убива безскрупулно, и предпочита да умре като цар, отколкото да позволи нещо да не се случи както той иска. Точно такъв е най-великият американски писател. Груб отвън и деликатен отвътре.

Първата битка е тази с майка му. Грейс Хол Хемингуей е музикант по професия. Майка на 4 деца  и амбициозна до краен предел, тя задължава Хемингуей да стане музикант. Когато е дете, тя го облича като момиче, за да прилича на сестра си. Отношенията между тях завинаги ще останат крехки, а в бъдеще синът й дори ще я нарече „кучка“. Типично в негов стил. Рязък и лаконичен. Като книгите му.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Всичко в романите на Хемингуей е изтръскано от ненужното, остава само същественото. Онова, което ще придвижи историята напред, ще хвърли светлина върху героите и ще накара читателя да настръхне. Всичко е толкова реално, че дори днес, в XXI век, имаш чувството, че циганката Пилар от „За кого бие камбаната“ ще излезе от страниците и ще насочи пушката си към теб. Мъжете са груби, водят войни, убиват се като кръвожадни зверове и са безскрупулни. Живеят като за последно, независимо дали убиват или правят любов. Също като създателя си, Робърт Джордан от „За кого бие камбаната“ преминава през крайности, за да докаже накрая, че никой мъж не е толкова силен. Че слабости има всеки, и че дори най-едрият и най-силният може да изчезне и да се погуби в собствената си вселена. Защото когато мъжът намери своята Мария, борбата престава да има значение.

Животът на Ърнест Хемингуей е един безкраен празник точно като заглавието на неговия автобиографичен роман, превърнал се в шедьовър. Геният на американската литература така и не завършва колеж. Започва кариерата си като журналист във вестник. Никога не се разделя с бурния си нрав. Иска да бъде част от въртележката, която върти света. През второто десетилетие на ХХ век тази въртележка е Втората световна война. Не го приемат в армията заради проблем с едното око, но успява да стане шофьор на линейка и за първи път среща ужаса, който години по-късно ще се отрази на страниците на „За кого бие камбаната“ и „Сбогом на оръжията“. Ранен е почти смъртоносно в крака, но след тежка операция се възстановява.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Приключенията в живота му следват едно след друго. След войната започва най-романтичният период в живота му. През 1921 г. със съпругата му, Хадли Ричардсън, се местят от Чикаго в Париж. Градът, който е в разцвета си през 20-те години, обещава на всяка бедна двойка само мизерия, несигурност, алкохол, бохемски живот… и любов. Хемингуей пише разкази и двамата живеят ден за ден. Тук се запознава със своите ментори Езра Паунд и Гертруд Стайн и заформя приятелство със Скот Фицджералд. След години бурният му нрав ще доведе дотам, че ще се скара с всички тях. Но през 20-те години животът е само „Безкраен празник“.

Слънцето в литературната му кариера изгрява през 1926 г. с публикуването на романа „И изгрява слънце“. Талантът на писателя е признат и следват десетилетия, в които той не спира да пътува и да пише. Изключение прави десетгодишната творческа пауза, но накрая, през 1952 г.,  е публикуван „Старецът и морето“. Книгата му донася Нобелова награда за литература.

Истината е, че този автор няма най-добра книга. Всичко от „И изгрява слънце“ до романите му издадени след смъртта му е най-добро. Всичко свети по своя уникален начин. „Безкраен празник“ например говори за лудостта на младостта и вярата, че морето наистина е до колене, „За кого бие камбаната“ е разказ за каузата на бореца и любовта, „Старецът и морето“ е борбата за оцеляване и приятелството… Геният живее навсякъде между хилядите изписани страници, написани на крак и редактирани с часове, докато бъдат намерени верните думи.

Ърнест Хемингуей
Getty Images

Битката със себе си. Вечната, най-важна, най-трудна и непрестанна – това е битката на Ърнест Хемингуей. Кой знае къде започва тя? Кой знае каква е причината за 61-годишната война в душата на писателя. Едва ли и той самият е знаел. Можем ли да кажем дори , че я е загубил? На 2 юли 1961г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка – „Винченцо Бернардели“. Това е краят на неговата борба, но дали е загуба?

Както пише Е.Е.Шмит в чудесния си роман „Оскар и розовата дама“, „Болестта е като смъртта – тя не е наказание, тя е факт.“ Самоубийството на Хемингуей е факт – физическият край на една личност, живяла бурен бохемски живот, опитала от всички сладости и гадости, които може да поднесе животът.

Трябва ли изобщо да има загуби и победи? Може би за Папа трябва. За всички хора на литературата обаче със сигурност е по-важно, че животът, благодарение на литературния му талант, е един безкраен празник, в който и слънце изгрява, и всички казваме сбогом на оръжията сред зелените хълмове на Африка, плачем и се смеем със „Старецът и морето“ и няма значение за кого бие камбаната. Защото тя бие за нас.

Благодарим ти, Папа!