„Вестник на властта“: новините са първите чернови на историята

| от |

Каква е цената на свободата на словото: онзи най-съществен елемент на журналистиката и демокрацията, на който и журналисти, и аудитория толкова държат? Кога е моментът, в който медията трябва да прекрачи закона в името на мисията си? Защо всеки, който се занимава с журналистика, ще ви каже, че това е една неблагодарна професия?

„Вестник на властта“(The Post) дава отговори на тези и още въпроси. Филм, препоръчителен както за тези, които създават съдържание, така и за тези, които го консумират без да си дават сметка на каква цена то достига до тях. „Вестник на властта“ е новия „Спотлайт“, но в по-лъскав (в приятния смисъл на думата) вариант. Ново качествено попълнение сред филмите, които изследват проблема със свободата на словото в медиите. Чаканото опровержение на твърдението, че медиите са в руслото на „шока, ужаса, сензацията и скандала“.

Отдавна не бяхме гледали филм с участието на Мерил Стрийп, който да не зависи от нейната игра. От „У дома през август“(August: Osage County, 2013) това не се беше случвало. „Флорънс Фостър Дженкинс“ (Florence Foster Jenkins, 2016) беше добър филм, но без нея едва ли щеше да има какъвто и да било успех, повечето от филмите й от последното десетилетие също. Сега обаче Мерил се завърна с нещо много повече от добре изиграна роля.

__5a1ca2f724ee6

„Вестник на властта“ е качествено кино по всички критерии – режисура, сценарий, актьорска игра, кинематография, костюми… Историята на жената, която преди повече от 40 години подлага бъдещето си (и това на вестника) на риск, попада в едни от най-опитните кинаджийски ръце на деня, за да се роди първокласен продукт, по наше мнение достоен за повече от две номинации „Оскар“.

Действието се развива през 1971 година. Вестник Washington Post публикува статия, в която разкрива важни детайли от т. нар. „Виетнамско досие“ (Pentagon Papers). Разкритията са част от доклада на Боб Макнамара, бивш служител в Пентагона. Седемте хиляди страници са хроника за Виетнамската война. Те разкриват лъжите, които са поднасяни под формата на новини, и компрометират сериозно четирима президенти на САЩ. Четири години по-късно част от изследването става достояние на The New York Times, които го правят публично достояние. Постъпката им, въпреки че е под защитата на Първата поправка на Конституцията на САЩ (гарантираща свобода на пресата), е в противовес със забраната за оповестяване на държавни документи. Вестникът е изправен пред съд.

The Washington Post на свой ред се сдобива с всички томове на изследването и се изправя пред дилемата дали да публикува съдържанието им. Това решение намира Катрин Греъм. 8 години са изминали от самоубийството на съпруга й, от когото тя е наследила вестника. Ежедневието й все още напомня това на руска помешчица от началото на ХХ век. Партита в дома й, срещи с богаташи, красиви тоалети, закуска с дъщерята, приспиване на внучето и опити за спасяване на вестника чрез изкарването му на пазара за акции.

Публикуването на досиетата е първата голяма крачка, която може да доведе нея и вестника й до крах или да превърне и двамата в институции. Решението да публикува досиетата я изправя пред съда и възвръща репутацията на Washington Post. Малко по-късно отразяването на аферата „Уотъргейт“ ще я направи един от най-уважаваните издатели в САЩ и ще бетонира позицията й в медийния свят до пенсионирането й през 90-те години.

06-the-post-2.w710.h473.2x

Въпреки че именно Греъм е в основата, тук фокусът не стои изцяло върху нейния образ (респективно върху Стрийп). Да, тя несъмнено е призмата, през която гледаме събитията, но всичко останало наравно допринася за високата летва, която поставя филма. Рисковата ситуация да имаш две големи звезди в състава (Стрийп и Том Ханкс) е овладяна така, както само Спилбърг може. Грандоманията на режисьора тук не е разгърната в най-голямата си сила, но пак успява да създаде автентичната атмосфера на напрежение в света на медиите. А персонажите на Том Ханкс и Мерил Стрийп са умело вплетените двигатели на историята, които дискретно не засенчват другите достойнства на филма.

Благодарение на добрата работа на Спилбърг получаваме точна картина на това какво представлява работата в медия – изискване за максимална бързина, риск за издателите и редакторите, търсене на новото, на истинската новина, а не вкопчване във временната сензация.

„Вестник на властта“ поставя проблема за свободата на словото по много точен начин, смигва на публиката и дава гледната точка на журналистите. Тук няма как да не споменем и добре свършената работа на сценаристите – Лиз Хана (за която това е първи сценарий) и Джон Сингър (един от сценаристите на „Спотлайт“ и носител на „Оскар“). И тук, както в „Спотлайт“, историята е задвижващият елемент и източникът на напрежение. Разликата идва от режисурата на Спилбърг, която поставя „The Post“ в друга плоскост спрямо интровертната биографична драма на Том Маккарти.

Почти неусетно в зрителя се пораждат въпросите относно позицията на медиите в съвременния свят. Разбираме какво представлява борбата, за да може до аудиторията да достигне качествена информация. Аудиторията, която вечно изисква новото и едва ли си дава сметка за това, през което минава една медия, за да си позволи да дава точна информация.

1516467080_d7d7

Редом до Катрин Греъм в историята е нейният редактор Бен Брадли, изигран безупречно от Том Ханкс. Той е човекът, който съветва Кей (както я нарича), че публикуването на документите е изпълнение на мисията на вестника и съответно непубликуването им е равносилно на нейния край.

Най-силният момент между двамата е телефонният разговор, в който героинята на Мерил трябва да вземе решение. А след като бурята отшуми, двамата ще се срещнат в печатницата и Катрин Греъм ще синтезира филма в едно изречение: „Новините са първата чернова на историята“.

Ние бихме добавили: и те са следствие от обществото, не нещо, което произлиза въпреки него. Неслучайно Мерил чупи собствения си рекорд отново – тази жена просто е най-добрата жива актриса. Ще се повторим, но сцената с телефонния разговор го доказва.

„Вестник на властта“ е доказателство, че един филм може да бъде еднакво добър проводник на идеи и художествен продукт. Без изтъркана политкоректност, представена недостоверно. Без изкуствен и лицемерен феминизъм в разказа за една от влиятелните жени на миналия век. Филм, който ще ни доближи до същината на онова, от което сякаш цялото човечество разбира, но малцина могат наистина да го направят и осмислят – добрата журналистика.

 
 

Досиетата CHR: 100 години от края на Първата световна война

| от Радослав Тодоров |

Този месец се навършват 100 години от края на Първата световна война, с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 г., а последни подписват капитулацията унгарците на 13 ноември.

Тенденциозно тази война е по-малко популярна и позната на съвременния читател, отколкото, например, Втората световна война. Това се дължи най-вече на факта, че втората е значително по-мащабна във всички отношения от предходната. По-скорошна хронологически, а вероятно и по-интересна с идеологическите си сблъсъци и по-развитите технологии, които се използват в нея. Но пък и покрай Първата световна война има ред любопитни обстоятелства, повечето от които са малко известни на широката общественост.

първа световна война

Ето някои от тях:

Поводът за избухването на войната е един малшанс, който е можело и да се размине, но съдбата сякаш тласка събитията към конфликт. Когато австро-унгарският престолонаследник, ерцхерцог Франц Фердинанд е на посещение в Сараево, в наскоро анексираната Босна, тайните националистически организации „Млада Босна” и „Черната ръка”, без знанието или одобрението на Белград, решават да го убият. Първоначално опитът за покушението пропада. Вместо принца, бомбата им ранява шофьора на автомобила му. Повечето от заговорниците са заловени или пребити от тълпата. Един от тях, студентът ултранационалист Гаврило Принцип, успява обаче да избяга, след което отива в първата кръчма да утешава мъката от провала си с алкохол. Ерцхерцога вдига луд скандал на австрийските наместници задето са допуснали атентата, след което се отправя към болницата на посещение при ранения си шофьор. Новият му и неопитен шофьор обаче обърква пътя и давайки на заден ход по една от уличките спира точно пред кафенето, в което Принцип вече се пропива, буквално пред масата му. При този невероятен втори шанс, подхвърлен му от съдбата, Гаврило Принцип съобразява бързо, вади пистолета и този път не пропуска.

първа световна война

- При влизането си във войната България обхваща територия от 114 хиляди квадратни километра (малко повече отколкото е сега) и население от 4.9 милиона души. Въпреки наскоро преживяната национална катастрофа от 1913 г., икономиката на страната успява да се възстанови напълно до нивото от преди Балканските войни за по-малко от година.Към средата на 1915 г. износът на стоки превишава с 1/3 размера на вноса, като в днешно време е точно обратното – разчитаме на вноса. Макар и тогава да сме без Добруджа, обемът на производството в селскостопанския сектор позволява изхранването на до половинмилионна армия без това да задъхва икономиката. Мирновременната армия в началото на войната е 90 000 души, като до края й нараства до над 800 000 души, което е най-високото мобилизационно напрежение в света по това време – близо 21% от цялото население, или буквално всеки здрав мъж в активна възраст е на фронта.

Въпреки че Втората световна война е известна като Войната на танковете, те всъщност са изобретени през Първата и още тогава масово навлизат в действие. През този период те все още са доста големи и тромави, като първоначалната им концепция е била просто да закарат пехотата невредима до вражеските окопи.

Срещу българите съюзниците не използват танкове през войната, като изключим няколко британски бронирани коли, които се появяват в руската армия на Добруджанския фронт.

първа световна война

Самолетът се превръща в боец малко преди началото на войната. Италианците (в Итало-турската война, 1911 г.) и българите (в Балканската, 1912 г.) вече хвърлят гранати от самолет, но първите истински бойни самолети (изтребители и бомбардировачи), конструирани точно и само за това, се появяват през Първата световна война. Поради все още ниското техническо ниво, късия обхват на действие и множеството технически повреди, маневрените боеве между изтребителите (тогава моторни биплани и триплани) се водят непосредствено над линията на фронта и пред очите на пехотата. Поради което имат и голямо психологическо значение за общия боен дух.

Тогава за пръв път се появяват бойните отровни газове (химически оръжия за масово поразяване) и съответно противогазите към екипировката. Такива масово са използвани срещу българите на Солунския фронт.

Изключително много нараства и силата на артилерията през тази война, реално тя прибира над 80% от всички жертви паднали по бойните полета. Немците конструират така нареченото „Парижко оръдие”, с което обстрелват Париж директно от фронта, намиращ се тогава на 160 км от града. Първият 120-килограмов снаряд (с калибър 211 мм) изстрелян от това оръдие е и първият предмет създаден от човека, който напуска атмосферата на планетата и достига стратосферата преди да падне в Париж с огромна парабола.

първа световна война

Противно на схващанията, че тогава сме преживели национална катастрофа и сме дали много тежки жертви в борбата за национално обединение, загубите ни всъщност не са толкова големи колкото на останалите участници. Всички жертви, които даваме през Първата световна война (загинали в бой, безследно изчезнали, убити цивилни, умрели от болести) са около 180 000 души и представляват само около 3% от населението на страната.
За сравнение съюзниците ни от Германия дават 2 800 000 жертви (4.3% от населението й), Австро-Унгария – 2 млн (4% от населението), Османската империя – близо 3 млн (15%).

Дори и държавите от победилата Антанта – Англия, Франция и Русия дават по над 1 милион жертви всяка.

От Балканските страни само Гърция дава по-малко жертви от нас – около 160 000 жертви (3.5%), при положение обаче, че нейното участие във войната е съвсем кратко, но въпреки това като процент от населението жертвите им са повече от нашите. Румънците дават цели 600 000 жертви (8%) – над три пъти повече от нас. А сърбите дават близо 1 200 000 (27%), или почти седем пъти повече от нас.

 
 

Защо не трябва да имаме приятели в офиса

| от chronicle.bg |

Като се има предвид колко време прекарваме в офиса, няма как да не се сприятелим с някого. И това е хубаво – ако сме приятели с колегите, това увеличава удовлетворение ни от работата.

Но все пак не е добре да си ставаме прекалено близки.

Ейми Купър Хаким, индустриално-организационен психолог, казва: „Няма нужда да сте първи приятели. Искате да сте добри, професионални и възпитани. Но не е добре да казвате на човека на бюрото до вас най-дълбоките си тайни и цели в живота“.

Често по инерция наричаме близките си хора на работа „приятели“. С тях можем да обядваме заедно, но не е добре да прибързваме с поканите вкъщи. Споделяне на лична информация като финанси също може да ни навреди, например, когато дойде време за коледни бонуси. При повишение на служител, близките отношения могат да доведат до караници (ако не повишите „когото трябва“) или да са зле за компанията (ако повишите „когото трябва“). Или ако повишат ваш колега само защото е близък с шефа. В такъв случай трябва да преосмислим отношенията си към самата фирма. Споделянето също може да рикошира, ако колегата ни всъщност не ни е толкова верен, колкото си мислим. Например, ако кажем на някого как не сме доволни от сегашната си позиция и търсим нова работа след което получим повишение и решим да останем, това може да го озлоби към нас.

Границите при колегиалните взаимоотношения въжат с особена сила за мениджърите. Те могат да обезкуражат целият екип, ако покажат предпочитания към конкретен човек или си затварят очите при негови грешки. Най-важното за един лидер, за да запази вярата в себе си, е честността.

Често се случва да се сближим с някого от съжаление, защото този човек не се справя добре. Докато емпатията е положително качество, тя може да ни изиграе много лоша шега, когато неговото поведение започне да влияе и на нас.

Освен да внимаваме пред кого се оплакваме, трябва да внимаваме и кой се оплаква на нас. Не искаме да сме заобиколени от негативност и проблеми, защото това лесно може да влоши здравето ни – и психологическото, и физическото. Ако започнем да усещаме, че другите хора ни заливат, съвсем приемливо е да избягваме контакт с тях или да отклоняваме по-лични разговори.

 
 

„Venom“ победи „Justice League“ в боксофис класацията

| от chronicle.bg |

„Venom“ продължава да надминава очакванията като официално победи „Justice League“ в боксофиса. Въпреки не особено лъчезарните ревюта, филмът успя да предизвика силна реакция от публиката. 

Главният персонаж Еди Брок (Том Харди) е разследващ журналист, който влиза в контакт с извънземна субстанция, докато върви по стъпките на Карлтън Дрейк (Риз Ахмед), основател на организацията Life Foundation. Той и субстанцията стават едно цяло – Венъм.

Венъм традиционно е един от иконичните противници на Спайдърмен, но тук образът е по-скоро на анти герой, отколкото на враг.

Статистиката е следната: „Venom“ – $673,5 милиона; „Justice League“ – $657,9 милиона 

Успехът му се дължи главно на приходите извън Северна Америка, защото там всъщност „Justice League“ изкарва повече – $229 милиона на $206 милиона за Еди Брок. Приходите извън САЩ обаче са повече за Еди като последната финансова инжекция идва, съвсем очаквано, от Китай, където филмът направи $111 милиона само за премиерата. Така той се нарежда на второ място по приходи от премиера след „Avengers: Infinity War“.

В тази победа има известна ирония. През 2013 година преди Зак Снайдер (режисьорът на „Justice League“) да бъде нает от Warner Bros. за „Man of Steel“, твърдеше се, че режисьорът на „Venom“ Рубен Флечър ще снима „Justice League“. Това обаче не се случва – Флечър успява да избегне всички главоболия с критиците и публиката, пренаписванията на сценария, преснимания на сцени и т.н. Вместо това той обърна Sony към собствената им вселена. Сега от студиото очакваме филми като „Morbius the Living Vampire“ и „Silver and Black“.

 
 

Райън Рейнолдс озвучава най-обичания покемон в „Detective Pikachu“ (Трейлър)

| от chronicle.bg |

Райън Рейнолдс си взима почивка от супер успешния „Deadpool“, за да озвучава иконичния покемон Пикачу в предстоящия игрален филм „Detective Pikachu“ на Warner Bros.

В главната роля е Джъстис Смит от „Jurassic World: Fallen Kingdom“ като 21-годишния Тим Гудман, син на изчезнал детектив. Тим открива, че може да разбира Пикачу, така двамата стават екип и заедно разследват изчезването на баща му.

Според официалния синопсис „Докато следват уликите из неоново осветения Райм Сити – модерен метрополис, където хора и покемони живеят заедно в хипер реалистичен свят – те срещат различни покемони и откриват шокиращи неща, които могат съвсем лесно да разрушат не само този мирен град, но и цялата покемон вселена.“

Освен Пикачу, който разбира се е в прожекторите, трейлърът ни показва още и Мистър Майм, Чармандър, Бълбазор, Джиглипъф и Сайдък. 

Филмът е режисиран от Роб Летърман („Goosebumps“ и анимацията „Monsters vs. Aliens“). Warner Bros. посочва като дата на премиерата 10 май 2019 година. Ето и трейлъра: