„Валериан и градът на хилядите планети“… и оня Люк Бесон

| от |

 

 В една галактика, не много далеч оттук, преди има-няма 50 години, 10-годишният Люк Бесон, тогава изпечен хулиган с афинитет към киното, открива комиксите „Валериан и Лорелин“. Поредицата на графичните приключения на двамата агенти в космоса се превръща в мания на малкия Люк.

Минават много години, много галактики се сменят, Париж се сменя, Бесон се превръща в един от най-успешните модерни френски режисьори… Той вади от ръкава си филми като „Безкрайна синева“, който печели СЕЗАР, „Никита“, „Леон“ и първият му комерсиален блокбастър успех – „Петият елемент“. Още когато работи по футуристичната си приказка, в главата на Бесон вече е влязла мухата, че любимият му комикс за Валериан и Лорелин може да се превърне във филм. Идеята бързо е отхвърлена и Бесон продължава да прави хубавото кино, което познаваме от него.

Афинитетът му към приказки обаче е виден. В годините след новото хилядолетие режисьорът пуска поредица от детски книги, които после филмира. Снима и някакви клипове на Мадона, но киното някак остава по-назад. Истината е, че не сме гледали нещо сносно от французина от „Жана Д`Арк“, а това беше през 1999 година.

Много хора не харесаха „Люси“ и макар аз да не съм от тях, не мога да не се съглася, че филмът със Скарлет Йохансон, колкото и дяволски секси да е тя, не е най-доброто, на което Люк Бесон е способен. „Артур и минимоите“ също минаха някак незабелязано. Бесон, човекът създал „Леон“, влиза в новия век по чехли и стари лаври, без да е изкарал нищо сносно от клип на Мадона. Разбира се, продуцира някакви неща, сред които Taken, поредицата Taxi и „Транспортер“, но какво от това.

Междувременно мечтата на малкия Люк да види любимата си Лорелин и нейният партньор Валериан на голям екран расте все повече и по-неудържимо в главата на Бесон. Преди близо 10 години той в крайна сметка започва да работи по сценария.

Да създадеш филм по едно от любимите си детски неща си остава най-голямото майсторство. То е като онова да не порасваш, ама и да си голям едновременно. Паяците под кревата да те вълнуват толкова силно и ярко, колкото и рационалната нужда да си плащаш данъците навреме.

Бесон работи над историята за Лорелин и Валериан, докато чака модерните технологии да го настигнат. В този процес търси и подходящи актьори и места за снимане. В крайна сметка „Валериан и градът на хилядите планети“ вече е факт и тръгва по кината от 21.07. Някои хора твърдят, че това е един от филмите на годината, други – че на Бесон пак не му се е получило.

Сравнен с познатите филми по комикси „Валериан“ има страхотни плюсове. Той носи европейския дух на едно по-добро кино, почеркът на Бесон е ярко видим на места, разполага с извънземни и вселени за чудо и приказ. Уви, но това не винаги стига. „Валериан и градът на хилядите планети“ е като мешана скара на европейското и комиксовото кино. Ако двете си имат дете, то ще изглежда и звучи най-вероятно като този филм. И това в случая не е комплимент.

Комиксовото кино не предполага дълбочина в сценария, но все пак има нужда от някакви взаимоотношения, които да изглеждат по-различни от тези на картонени кутии. Тук някъде „Валериан“ се чупи лошо, спъва се и пада по нос. Балансът между комикс приключенията на Валериан и Лорелин, техните полу-любовни, полу-приятелски, нещо-като-работни взаимоотношения и реалната пуканица, се разминава и на моменти филмът изглежда като сглобен от онова, което Хичкок нарича „скучните моменти в живота“.

Цялата сърцевина на историята някак започва да се размива в един момент. Все едно си мигнал и си изпуснал най-важното. Сюжетът някак облизва основния екшън отстрани, захожда го, обикаля го като котарак мляко, но така и не влиза директно в него. Зрителят разполага с началото и следствието на проблема, но не и с неговата най-важна част – същинския екшън.

Валериан и Лорелин – суперагенти в модерния Космос, където безброй нации и междугалактически същества живеят на голяма платформа, обединяваща видове и подвидове на космическата флора и фауна, отиват на рутинна мисия, която по някакъв необясним начин (поне сюжетно не става ясно) прераства в мисия за изтичане на радиация на въпросната станция и впоследствие се превръща в конфликт на междупоколенческо и политическо ниво.

Теми като расизъм, фашизъм и геноцид са застъпени надълго и нашироко. Междуполовите и междурасови конфликти също намират място в сюжета, без особени усложнения обаче. Защото колко сложен може и трябва да бъде един комикс филм?

„Валериан и градът на хилядите планети“ има всички нужни елементи да е класически филм по комикси – има си мацка (Кара Делевин), задръстен пич (доста по-талантливият Дейн Дехаан), комерсиална и напращяла певица (Риана, чието участие е точно толкова безсмислено, колкото и музиката й) и няколко звезди в запас (Клайв Оуен, Итън Хоук и Джон Гудман като глас) и въпреки това, спойката между всички тези елементи някъде се чупи и те не могат да намерят синхрона, за да разкажат тази на пръв поглед простичка история.

Нуждата от усложняването на нещо просто е като нуждата от взирането в шедьовър на 5 см разстояние. То е като да се давиш в леген с 3 см вода. Най-вероятно пак ще се удавиш накрая, но няма да си е струвало.

Чисто визуално „Валериан“ е изключително пипнат филм. Той е онова, което Люк Бесон прави в най-добрите си дни, когато разполага с много пари. А тук той наистина е разполагал с много. Филмът е най-скъпата европейска продукция правена до момента и всяка стотинка, която е похарчена за ефекти, студиа и монтаж си е струвала. Само парите са сценарий пак са били скътани някъде.

Разбира се, киното, подобно на хиляди неща в живота, не винаги трябва да носи претенция или да открива топлата вода. Понякога, ако не и в по-честите си случаи, то трябва да забавлява. И този филм го прави. Пък и Бесон винаги е за предпочитане пред повечето режисьори, решили да изкарват мощен визуален продукт през лятото.

Отговорността да изтърпите Риана в поне 30 костюма в рамките на 5 минути обаче, си остава изцяло ваша.  

 
 

Трейлър на The Aftermath: къде още ще гледаме Кийра Найтли?

| от chronicle.bg |

Докато гледаме как се представя Кийра Найтли в ‘“Колет“ (в програмата на CineLibri 2018), насочваме погледите си към следващия интересен проект на тази страхотна актриса.

Продуцентската компания Fox Searchlight пусна първия трейлър на филма „The Aftermath“ – драма, развиваща се в периода след Втората световна война, която разказва за любовния триъгълник между персонажите на Кийра Найтли, Александър Скарсгард и Джейсън Кларк.

Филмът е базиран на романа на уелския писател Ридиан Брук и е режисиран от Джеймс Кент. Сценарият е на Джо Шрапнъл и Ана Уотърхаус, екипът зад „Race“ и „Frankie & Alice“.

Ето какво гласи официалният синопсис: „В следвоенна Германия през 1946 г. Рейчъл Морган (Найтли) пристига насред руините в Хамбург, за да се събере със съпруга си Луис (Кларк), британски полковник, отговорен за възстановяването на разрушения град. Когато се нанасят в новия си дом, Рейчъл е поразена от решението на съпруга си: да делят къщата с предишните й собственици – немски вдовец (Скарсгард) и травмираната му дъщеря. В тази нажежена атмосфера емпатията и скръбта отстъпват място на страстта и предателството.

Очакваната премиера на филма е за края на април 2019 г. Сега спираме с приказките и ви оставяме в компанията на прекрасната Кийра и нейната приятна мъжка компания.

 
 

Кои са по-опасни: кулагиновците или ричардовците?

| от Вучето |

Най-скандалният български гримьор стигна до края на пътя от “Осанна” до “Разпни го”. След като потроши малко продуцентска покъщнина, беше набит от “мецана” Костова с пластмасова бутилка и разби с неподозирана за крехката си физика сила вратата, водеща към външния свят, зрителите най-после се възмутиха и обърнаха палеца надолу. 70 и няколко процента дислайк изпратиха Кулагин да си лакира ноктите у дома, при баба и мама.

В Къщата ликуват, пият и пеят възрожденски песни, за да ознаменуват освобождението от тиранина. Сдружение “Майки срещу насилниците на жени” се обърнаха с искане към премиера да обяви 15 октомври, датата, на която Кулагин напусна шоуто, за национален празник. В няколко града на страната се канят да организират през уикенда всенародни тържества, на които да се раздава курбан за здравето на пострадалите от ръката на гримьора на ВИП-ове, Папи Ханс и Ваня Костова.

Главата на змията беше стъпкана и Доброто възтържествува. Както винаги.

А дали наистина?

Заради разиграващите се вече повече от месец циркове около Валентин Кулагин и несекващите коментари за безобразното му поведение, някак на заден план останаха други панаирджийски мечки. Именно те използваха интереса към главния дразнител в реалитъ предаването като параван, зад който да скрият собственото си безобразие. Думата ми е за Ричард Величков – “Ричи”.  И не конкретно за него, а за  всички немуподобни, които бродят из фитнес-клубовете на републиката и помпат мускули в очакване да станат известни. Ако не може утре, то поне вдругиден, че много им е спешно да почнат да ги спират хората по улиците и да ги молят да си направят селфи с тях  Междувременно се явяват на разни конкурси за Мистър Едикаквоси по слипчета Andrew Christian (дизайнерският надпис на ластика моментално прибавя поне десет точки отгоре). Освен това четат литература за самопознание и самопомощ: “Преди да се гръмнеш прочети тази книга” (подвеждащо заглавие – НЕ е книга за лов и риболов!), “Силата на духовната интелигентност” (висока топка!) и “ Лидерите винаги обядват последни”( още по-висока топка! Допълнително затруднение: от нея се огладнява…)

Ричардовците са непреклонни в амбицията си да станат милионери като правят…нещо. Представят си как след време някой ще напише книга за самопомощ, вдъхновена от техния светъл пример, със заглавие: “От Смолян до милиона”.

Друго нещо, с което ричардовците си запълват времето в очакване да се случи националната известност и първият милион, е като спят с жени, които не непременно харесват. Наричат тези жени не кифли, а “вафли”. Причината е, че като им се прияде нещо сладко и няма кифли, и вафлите стават. Жени – вафли, все тая. За тях сексът с манекенка в национален ефир или на страниците на жълт вестник с каракачанска овца е еднакво ефективен начин за постигане на заветната цел.

С ричардовците разговорът невинаги върви гладко, защото особеностите на диалектния им изказ често затрудняват събеседниците им.  Обаче ричардовците компенсират липсата на богат речник и бляскав интелект със солиден запас от 48 тениски с маркови етикети отзад на врата. Така де, нали по броя и бранда на тениските посрещат… По какво изпращат още не са го измислили.

Ричардовците са пример за подръжание за малките, които искат да станат като тях като пораснат. И как не! Казват “Добър ден” на влизане в аптека, кръстят се в черква и отстъпват място на бременни и баби в трамвая. Това последното е приятно допълнение към PR образа им, въпреки че е пълно фентъзи. Ричардовците не ползват трамвай, не защото не могат да се научат да го карат, а защото предпочитат да карат други… коли.

Ричардовците могат и да харесват кулагиновците, но могат и да не ги харесват. Те всъщност нямат нищо против да са приятели с “джендъри”, понеже на техен фон по презумпция изглеждат по… развити. А и джендърите не са им конкуреция за женското внимание. Виж, проблем са разните там интелектуалци, които хем не могат да вдигат 100 от лежанка, хем дрехите им не са италиански, но въпреки това ги водят ВИП. Нещо не излиза сметката. Изобщо, разсъждават ричардовците, ако продължават някакви сакати физици, дето говорят през лаптопа си, и други смешници без добре оформени трицепси да печелят възхищение, награди и риалити шоа, накъде изобщо  се е запътил този свят?

Накъдето и да се е запътила този свят обаче, ричардовците винаги ще се нагаждат към новата среда. Защото са нов биологичен  неунищожими вид хлебарки. Само че хлебарки с ЕГН. И се размножават. Но всички останали се правят, че не ги забелязват, понеже някак е срамно да кажеш, че домът ти е нападнат от гадините. Тогава не ти остава нищо друго освен  да се гръмнеш ПРЕДИ да прочетеш бестселъра “От Смолян до милиона”.

 
 

Новият филм на Ралф Файн „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ – къде, кога и защо

| от Киномания 2018 |

Новият филм на Ралф Файнс за живота на виртуозния балетист Рудолф Нуреев е сред акцентите на Киномания 2018. Единствената прожекция е на 23 ноември от 19:00 часа в зала 1 на НДК.

„Рудолф Нуреев: Бялата врана“ е заглавието на третия филм на Ралф Файнс като режисьор. Той проследява живота на един от най-легендарните балетни артисти за всички времена. Сценарист на продукцията е Дейвид Хеър („Часовете“, „Четецът“).

Филмът е базиран на книгата „Рудолф Нуреев: Животът“ от Джули Кавана и се фокусира основно върху установяването на артиста в Париж в разгара на Студената война.

По думи на самия Ралф Файнс, това което го е подтикнало към историята на Нуреев, е: „Силата на млад изпълнител, който е жаден да разбере кой е като артист и като човек. Силата на неговия дух, неговата решителност, това са неща, които истински ме вълнуват. Има една нишка във филма: трябва да се целиш по-високо, винаги по-високо“.

Изпратен в Града на светлината като част от балетната трупа на елитния театър „Киров“ (името в съветския период на днешния Мариински театър), талантливият Нуреев моментално се влюбва в Париж. За ужас на агентите на КГБ, които следят изкъсо всяка негова крачка, артистът редовно посещава Лувъра, възхищавайки се на произведенията на изкуството, и обикаля парижките клубове, заедно с чилийската наследница Клара Сент.

Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище в Париж и успява да се върне в Русия,едва години по-късно, когато майка му е на смъртно легло.

Филмът се връща и към ранните години на големия артист – от раждането му в транссибирската железница, през трудното му детство, когато страстно отстоява идеите си, до младежките му години и сложната му сексуалност във времена, в които Студената война разрушава всеки стремеж на съветски артист да преследва световна кариера.

Главната роля се изпълнена от руския танцьор Олег Ивенко, който прави внушителен филмов дебют. В образа на Клара Сейнт – жената, помогнала на Нуреев да се установи в Париж, когато бяга от руския режим, влиза Адел Екзаршопулос (позната от „Синият е най-топлият цвят”, показан на Киномания 2013). Ралф Файнс пък се превъплъщава в ролята на известния по това време танцов педагог Александър Пушкин (не поетът от XIX век), който до 1950 г. е учител на Нуреев и вижда в него повече от чисто технически умения, запленен от страстта, с която танцува.

Филмът е завладяващ портрет на един брилянтен, енигматичен артист, чиито талант и темперамент го правят призван да разтърси не само света на балета, но и този на международните отношения.

 
 

Тази сладка синеока Фелисити Джоунс и 6 страхотни нейни роли

| от chronicle.bg |

Лесно можете да объркате Фелисити Джоунс с еднодневна сензация, която става известна за широката публика в нощта след премиерата на филмa „Теорията на всичко“. Реалността обаче далеч не е такава, защото това малко синеоко момиче, което днес навършва 35 години, работи дълги години, за да спечели сърцата на критиците.

За запознатите с нейните роли тя винаги е била британския нешлифован диамант, на когото му е било нужно единствено време, за да заблести в редиците на най-добрите актьори от екрана.

Преди да се сдобие с първата си номинация за „Оскар“ за  най-добра поддържаща актриса, в резюмето й вече се открояват няколко запомнящи се роли. Професионалната й кариера започва, когато е на 12 години и участва във филма „Ловци на съкровища“. От там насетне започва стъпка по стъпка да се катери по стълбата. Последните години в биографията й има както прилични блокбъстъри, така и няколко филма, които са предпоставка бляскаво бъдеще, ако всичко върви наред.

В чест на рождения ден на тази обещаваща актриса, на която никога не бихме дали 35, споделяме 6 страхотни нейни роли. Вижте ги в галерията горе.