shareit

„Валериан и градът на хилядите планети“… и оня Люк Бесон

| от |

 

 В една галактика, не много далеч оттук, преди има-няма 50 години, 10-годишният Люк Бесон, тогава изпечен хулиган с афинитет към киното, открива комиксите „Валериан и Лорелин“. Поредицата на графичните приключения на двамата агенти в космоса се превръща в мания на малкия Люк.

Минават много години, много галактики се сменят, Париж се сменя, Бесон се превръща в един от най-успешните модерни френски режисьори… Той вади от ръкава си филми като „Безкрайна синева“, който печели СЕЗАР, „Никита“, „Леон“ и първият му комерсиален блокбастър успех – „Петият елемент“. Още когато работи по футуристичната си приказка, в главата на Бесон вече е влязла мухата, че любимият му комикс за Валериан и Лорелин може да се превърне във филм. Идеята бързо е отхвърлена и Бесон продължава да прави хубавото кино, което познаваме от него.

Афинитетът му към приказки обаче е виден. В годините след новото хилядолетие режисьорът пуска поредица от детски книги, които после филмира. Снима и някакви клипове на Мадона, но киното някак остава по-назад. Истината е, че не сме гледали нещо сносно от французина от „Жана Д`Арк“, а това беше през 1999 година.

Много хора не харесаха „Люси“ и макар аз да не съм от тях, не мога да не се съглася, че филмът със Скарлет Йохансон, колкото и дяволски секси да е тя, не е най-доброто, на което Люк Бесон е способен. „Артур и минимоите“ също минаха някак незабелязано. Бесон, човекът създал „Леон“, влиза в новия век по чехли и стари лаври, без да е изкарал нищо сносно от клип на Мадона. Разбира се, продуцира някакви неща, сред които Taken, поредицата Taxi и „Транспортер“, но какво от това.

Междувременно мечтата на малкия Люк да види любимата си Лорелин и нейният партньор Валериан на голям екран расте все повече и по-неудържимо в главата на Бесон. Преди близо 10 години той в крайна сметка започва да работи по сценария.

Да създадеш филм по едно от любимите си детски неща си остава най-голямото майсторство. То е като онова да не порасваш, ама и да си голям едновременно. Паяците под кревата да те вълнуват толкова силно и ярко, колкото и рационалната нужда да си плащаш данъците навреме.

Бесон работи над историята за Лорелин и Валериан, докато чака модерните технологии да го настигнат. В този процес търси и подходящи актьори и места за снимане. В крайна сметка „Валериан и градът на хилядите планети“ вече е факт и тръгва по кината от 21.07. Някои хора твърдят, че това е един от филмите на годината, други – че на Бесон пак не му се е получило.

Сравнен с познатите филми по комикси „Валериан“ има страхотни плюсове. Той носи европейския дух на едно по-добро кино, почеркът на Бесон е ярко видим на места, разполага с извънземни и вселени за чудо и приказ. Уви, но това не винаги стига. „Валериан и градът на хилядите планети“ е като мешана скара на европейското и комиксовото кино. Ако двете си имат дете, то ще изглежда и звучи най-вероятно като този филм. И това в случая не е комплимент.

Комиксовото кино не предполага дълбочина в сценария, но все пак има нужда от някакви взаимоотношения, които да изглеждат по-различни от тези на картонени кутии. Тук някъде „Валериан“ се чупи лошо, спъва се и пада по нос. Балансът между комикс приключенията на Валериан и Лорелин, техните полу-любовни, полу-приятелски, нещо-като-работни взаимоотношения и реалната пуканица, се разминава и на моменти филмът изглежда като сглобен от онова, което Хичкок нарича „скучните моменти в живота“.

Цялата сърцевина на историята някак започва да се размива в един момент. Все едно си мигнал и си изпуснал най-важното. Сюжетът някак облизва основния екшън отстрани, захожда го, обикаля го като котарак мляко, но така и не влиза директно в него. Зрителят разполага с началото и следствието на проблема, но не и с неговата най-важна част – същинския екшън.

Валериан и Лорелин – суперагенти в модерния Космос, където безброй нации и междугалактически същества живеят на голяма платформа, обединяваща видове и подвидове на космическата флора и фауна, отиват на рутинна мисия, която по някакъв необясним начин (поне сюжетно не става ясно) прераства в мисия за изтичане на радиация на въпросната станция и впоследствие се превръща в конфликт на междупоколенческо и политическо ниво.

Теми като расизъм, фашизъм и геноцид са застъпени надълго и нашироко. Междуполовите и междурасови конфликти също намират място в сюжета, без особени усложнения обаче. Защото колко сложен може и трябва да бъде един комикс филм?

„Валериан и градът на хилядите планети“ има всички нужни елементи да е класически филм по комикси – има си мацка (Кара Делевин), задръстен пич (доста по-талантливият Дейн Дехаан), комерсиална и напращяла певица (Риана, чието участие е точно толкова безсмислено, колкото и музиката й) и няколко звезди в запас (Клайв Оуен, Итън Хоук и Джон Гудман като глас) и въпреки това, спойката между всички тези елементи някъде се чупи и те не могат да намерят синхрона, за да разкажат тази на пръв поглед простичка история.

Нуждата от усложняването на нещо просто е като нуждата от взирането в шедьовър на 5 см разстояние. То е като да се давиш в леген с 3 см вода. Най-вероятно пак ще се удавиш накрая, но няма да си е струвало.

Чисто визуално „Валериан“ е изключително пипнат филм. Той е онова, което Люк Бесон прави в най-добрите си дни, когато разполага с много пари. А тук той наистина е разполагал с много. Филмът е най-скъпата европейска продукция правена до момента и всяка стотинка, която е похарчена за ефекти, студиа и монтаж си е струвала. Само парите са сценарий пак са били скътани някъде.

Разбира се, киното, подобно на хиляди неща в живота, не винаги трябва да носи претенция или да открива топлата вода. Понякога, ако не и в по-честите си случаи, то трябва да забавлява. И този филм го прави. Пък и Бесон винаги е за предпочитане пред повечето режисьори, решили да изкарват мощен визуален продукт през лятото.

Отговорността да изтърпите Риана в поне 30 костюма в рамките на 5 минути обаче, си остава изцяло ваша.  

 
 
Коментарите са изключени