shareit

В голямата игра

| от |

Какви са задължителните съставки на един добър летен филм? Да има лековат сюжет, но все пак да има сюжет, да разказва интересна история, да те държи в напрежение, да е визуално издържан, да има добра музика и да остане верен на себе си и жанра. Да знае какво иска, къде отива и на финала да заведе зрителя, дошъл да го гледа, именно там.

Сега към всичко това добавете Джона Хил. И един Майлс Тейлър, макар че в случая, когато имаш Джона Хил, той непременно „открадва шоуто“.

Представихте ли си го? Добре.

Сега си представете и оръжия, Брадли Купър – мазен като истински средностатистически наблъскан с пари дегенерат, циничен език, чувство за хумор и random цитати от великия „Белязаният“ и ще получите онова, което War dogs или „В голямата игра“ е.

Новият филм на Тод Филипс – човекът направил и трите части на „Последният ергенски запой“, макар че е редно да си мълчи за последните две, ако иска някой да гледа филмите му пак, и създател на в пъти по-добрия и циничен Due Date, е онова, което го връща в редицата на гледаемите, комерсиални творци в Холивуд.

Филмът е базиран на реални събития, случили се на двама младежи по време на бумът на войната, която САЩ обявява на Иран, Ирак и Афганистан. Не очаквайте обаче, това което ще гледате да е някаква издържана биографична драма, да има типичния за жанра остър, почти документален стил. War dogs няма за цел да бъде този филм и това му е най-хубавото.

Началото…

Историята на филма бележи своето начало някъде през 2011 година, когато в сп. Rolling Stone излиза статията  „The Stoner Arms Dealers: How Two American Kids Became Big-Time Weapons Traders”, която впоследствие се превръща в книга. Тя, статията, дълго и напоително, с притно и премерено чувство за реализъм и хумор, разказва историята на две, на пръв поглед най-обикновени момчета, които от нърдове порасват в охранени, изпечени и отворени търговци на оръжие. Най-интересното – те не търгуват на черния пазар, а продават оръжието на майка Америка, която го купува като топли кифли рано сутрин, за да се бият нейните войници някъде из Близкия Изток.

Както казва персонажът на Майлс Тейлър в началото на филма: „Ако си мислите, че войната се прави заради патриотизъм, чест, спасение или нещо друго, сте се объркали. Тя се прави за пари. За много пари.“

Оттук насетне започва динамичният и задъхан разказ на младия Дейвид Пакауз – еврейско момче с не особено големи перспективи за живота, който един ден, случайно може би, среща своя бивш най-добър приятел и съученик Ефрам Дивероли.

На сцената тежко стъпва Джона Хил, с всичките си множество килограми, за да изиграе един от най-добрите комедийни социопати, които комерсиалното кино е виждало в последните години.

Ефрам, като изпечен меркантил и истински манипулатор, взима под крилото си закъсалия Дейвид и двамата основават малка компания, която се занимава с изпълнението на държавни поръчки за доставка на оръжие.

Тяхната компания събира „трохите“ на легалния оръжеен бизнес и по този начин натрупва състояние. Те взимат всички онези поръчки, които големите компании и фирми пропускат и по този начин бързо навлизат в съмнителния бизнес на търговията с оръжие и взема-даване с американското правителство.

Кога всичко се прецаква?

За да има добър филм, първата и най-важна задача е той да има добра история, която иска да разкаже. И най-важното – да я разкаже добре. Може да срещнете десет човека и те да ви кажат десет наистина вълнуващи и уникални случки от своя живот. Дали всички те обаче биха били интересни на кино? Съмнявам се.

Историята на Дейвид и Ефрам обаче е уникална, защото както се случва често в живота, те сами прецакват себе си. Алчният Ефрам и водещият се по акъла му, но доста по-здраво стъпил на земята Дейвид, решават да поемат огромна поръчка от правителството, която им е почти невъзможно да изпълнят. На помощ им се притичва, прекалено охотно, изпеченият престъпник и мазник Хенри Жирард – в ролята Брадли Купър, който им обещава боеприпаси не за една, а за десет държави, срещу скромно заплащане.

Нещата жестоко и бързо се объркват, примесени с много алчност и измами, когато Дейвид и Ефрам решават балъшки да измамят, както американската армия, така и самия Хенри Жирард. Както е ясно от скандала, който се разразява година преди статията в Rolling Stone да излезе, двамата младежи в крайна сметка се прецакват лошо, вследствие на което са позорно арестувани и натирени от американското правителство. Което от своя страна си посипва главата с пепел и публично се заклева, че ще промени системата си за изкупуване на военна техника и оръжие.

Тод Филипс подхожда към  историята на Дейвид и Ефрам не сериозно, а с огромно чувство на черен хумор. С цинизъм към Америка, войната и американската система като цяло. Той на моменти дори е наративен и леко осъдителен, спрямо онова, което е довело до безбожното забогатяване и ареста на двама пишлигари, които са решили да играят голямата игра на момчетата с патлаците. И се е справил добре.

Какви са съставките на един добър летен филм? Той трябва да бъде гледаем. Да не те вади от състоянието на безвремие, което сезонът ти носи, но и да те запали и отдели от жегата поне за два часа. Той трябва да разполага с добър, качествен и комерсиален сюжет, трябва да те разсмее в пъти повече и да не те разплаква почти или въобще, и трябва много добре да е премерил формулата: добри актьори + добър сюжет + добра режисура.

„В голяма игра“ е такъв филм. Към това добавете Джона Хил и Майлс Тейлър – химията между двамата е силна и ярко забележима. Тод Филипс го знае и експлоатира тази филмова връзка до последно. Те самите го знаят и се надиграват безпощадно.

„В голямата игра“ е филм, който е перфектен за лятото. Има цинизми, оръжия, минимален брой досадни жени в кадър, добри актьори и дори изненадва с история. Финалът е отворен, може би защото истинските Дейвид и Ефрам все още имат шанс да се върнат в бизнеса с оръжие… Но по-скоро не. Всеки ще си прецени сам, когато изгледа филма. Ние го препоръчваме.

 
 
Коментарите са изключени