shareit

“Убийство в Ориент Експрес“: когато Холивуд мине през Агата Кристи

| от |

Агата Кристи е опасна територия. Дори леко отклоняване от стила й може да размие историята до неузнаваемост. Изисква се истинско майсторство, за да я екранизираш. Гледайки най-новия филм по нейна книга, „Убийство в Ориент Експрес“, се замисляме дали не е по-добре някой добър човек да наложи ембарго за екранизиране на Кралицата на криминалния жанр на територията на Холивуд.

От 20th Century Fox умело нагнетяваха напрежението около мащабния проект, даваха откъслечна информация и ни изтезаваха с кратки трейлъри и списък със звезден актьорски състав. Майкъл Грийн адаптира романа от 1934 г. за големия екран. Кенет Брана е режисьор и влиза в ролята на Еркюл Поаро – най-яркият детектив в литературата (нищо лично, Холмс). Оттук нататък започват да падат персеиди – Уилям Дефо, Дейзи Ридли, Сергей Полунин, Джони Деп, Пенелопе Круз, Мишел Пфайфър и Джуди Денч. Идеално подсигуряване, също както във версията на Сидни Лъмет от 1974 година. Само че там имахме Ингрид Бергман, Лорън Бакол, Робрът Фини, Жаклин Бисет, Шон Конъри и редица други, които могат да ни докарат до екстаз само с поглед.

Дванадесет пътници, един труп и Еркюл Поаро. Заклещени някъде в снежните преспи на Източна Европа. В „Ориент Експрес“. Кой от тях е убил Рачет? Никой не би могъл да го направи. Версиите не съвпадат. Дори не може да са двама убийци. Поаро за първи път е затруднен, убиецът му се подиграва. Обичайната „кримка“? В „Убийство в Ориент Експрес“ нещата отиват много по-далеч от простата „Кой го направи?“ ситуация. Може ли дори великият Еркюл Поаро да греши? Може ли да има симетрия и в живота? Изобщо кой има право да раздава справедливост? Ние, които сме на земята, не сме тези, които ще кажат кой ще живее и кой не. Понякога дори убийството би могло да има оправдание. Понякога и най-строгите радетели на закона и морала могат да се пречупят, знаейки, че до края на живота си ще носят бремето на нарушения дълг.

Хубавото в екранизацията на Брана е, че тези послания са брилянтно изведени на преден план, макар и малко сълзливо. Сценарият запазва основната сюжетна линия на романа, режисурата спомага, но главната заслуга е на актьорите. Мишел Пфайфър в ролята на госпожа Хюбард е най-доброто изпълнение, заедно с Джуди Денч в ролята на принцеса Драгомироф. Знаем, че в романите на Кристи няма главни и второстепенни персонажи, като изключим разследващия. Пфайфър и Денч обаче успяват да се откроят. Удоволствие е да гадаеш какво се крие зад похотливите намеци на застаряваща госпожа Хюбард или зад тоновете грим и дълбоки бръчки на руската принцеса. Всъщност целият актьорски състав влиза добре в кожата на персонажите и доколкото може запълва дупките и кръпките в сценария.

murder-on-the-orient-express-2017

А кръпки и дупки не липсват. Като започнем от вкарването на нестандартни и незащитени концепции (като наличието на чернокож персонаж редом до руска аристократка в началото на миналия век), минем през разпити на открито при минусови температури, вървене по покрива на влака, докато отдолу зее пропаст и стигнем до битки, в които участва самият Поаро. Сериозно ли? Нима Агата Кристи има нужда от това? Нима историята не е достатъчна? Ненужно разкрасяване и „напудряне“ на лентата. Логиката при Кристи е ненарушима и както казахме, много е лесно да се отклониш. Ненужни звуци, изкуствено нагнетяващи напрежението, каскади, промени в сюжета (да, малки, но се набиват на очи). Комерсиализиране на една от най-добрите криминални истории в историята. Целта е ясна на всички. Представете си кетчуп и майонеза на пица Маргарита от Неапол. Някак прекалено очевидно.

Колкото до Кенет Брана, тук не е неговото поле. Режисурата е добра, но няма нищо уникално и главозамайващо, с изключение на една или две сцени. Те обаче са хубави най-вече заради върха, до който достига някой от актьорите. Без Мишел Пфайфър кулминацията едва ли би докоснала някого. А в ролята на Еркюл Поаро нещата отиват още по-далеч. Съжаляваме, но Еркюл Поаро е един и той се казва Дейвид Сушей – най-високата летва досега. Поклон пред таланта на Брана, но тук не можеш да играеш състояния или да говориш френски просто, за да направиш образа характерен. Физическата прилика не е най-важното, тя дори е нож с две остриета и е много лесно изпълнението да прилича на имитация. Но отклоняване от физиката на Поаро до такава степен, просто прави Брана да изглежда недостоверно в ролята на дребен, нисък, плешив и възпълен детектив с яйцевидна глава. Да, при Джесика Ланг във „Вражда: Бети и Джоан“ се получи, получи се и при Ингрид Бергман в „Жена на име Голда“. При Брана не.

Другото е на ниво. Костюми, декор, отлична кинематография, нестандартни ъгли на заснемане на важни сцени, голямо внимание е обърнато на едрия план. Атмосферата на разкош в най-известния влак е постигната. Даже е прекалена. В един момент, докато гледаме кадрите с красиви порцеланови сервизи и бутилки шампанско в лед, блясъкът ни идва малко в повече.

Холивуд не иска да се придържа към екшъна за ума. За всички е ясно, че предпочита екшъна за окото. Само че понякога, когато имаш прекалено добра история, другото е излишно. „Убийство в Ориент Експрес“ има своите силни моменти, добра актьорска игра, а всичко останалото допълва лентата. Но дори тези неща не могат да заличат изкуствената помпозност на екранизацията, изкривените сюжетни елементи и неясните режисьорски решения. Огромна черна точка за Холивуд. Пускаме си „Десет малки негърчета“ на BBC, за да усетим истинската Агата Кристи. И се молим филмът на Брана да не бъде началото на поредица от екранизации, както е намекнато в последната сцена.

„Убийство в Ориент Експрес“ излиза в България на 10 ноември.

 
 
Коментарите са изключени