Трейлърът на Fosse/Verdon e убийствен
|
|
Астрономическата пролет е все по-близо, а за щастие с нея се задава и пролет в телевизията, след една относително скучна откъм сериали есен. Поне такива надежди дава предстоящият сериал на FX „Fosse/Verdon“, чийто първи трейлър излезе вчера.
Истинско гмуркане в ерата на най-великите творения в мюзикълите ни очаква. Защото убийственият трейлър се пука по шевовете от красиви танцуващи тела, хитро подбрани кадри и наченки на няколко обещаващи конфликта.
В главната роля виждаме Сам Рокуел („Три билборда извън града“) променен до неузнаваемост. Както подсказва заглавието, той ще играе легендарният режисьор Боб Фос, от началото на кариерата му, през кулминацията и дългите години професионални и лични взаимоотношения с известната бродуейска актриса Гуен Върдън, в чиято роля влиза Мишел Уилямс („Моята седмица с Мерилин“).
В трейлърът виждаме как двамата се запознават и сцени от работата им заедно. Едно от най-прекрасните неща тук е, че в сериала ще бъде застъпена историята за създаването на „Кабаре“ – един от най-великите мюзикъли на всички времена, който донася на Фос световна слава..
Освен Рокуел и Уилямс, не успяваме да видим много от останалия актьорски състав и персонажи, но в него присъстват имена като Маргарет Куали, Норберт Лео Бутс, Ая Каш, Пол Рейзър и Нейт Кордри. Режисьор и изпълнителен продуцент е Томас Кайл (Grease Live).
Изглежда, че за пореден път FX се готвят да доставят естетическа и визуална наслада на зрителите така, както само те умеят. Към всичко това добавяме и кратък списък с персонажи, които ще видим в сериала, и които едва ли имат нужда от представяне: Лайза Минели, Джоел Грей, Нийл Саймън, Шърли Маклейн…
Премиерата на „Fosse/Verdon“ е на 9 април.
Коментари
Тези симпатични гадинки скорпионите
|
|
Скорпионите са забележителни животинки. От тях има около 2000 различни вида на шест от седемте континента (без Антарктика) като някои са се адаптирали да издържат на изключително агресивни условия. Някои видове могат да прекарат под вода до 2 дни, а други да издържат на температури до 47 градуса.
Скорпионите могат да забавят значително метаболизма си и въпреки че много от животните, които хибернират, правят това, малко от тях могат и да го забързват при нужда. Те също така могат и да изяждат огромни количества храна – има случаи, в които поглъщат до 1/3 от собственото си тегло на едно сядане. Това в комбинация със забавянето в обмяната на веществата им позволява да останат без храна до 12 месеца. Повечето видове се хранят между 5 и 50 пъти годишно.
Думата „скорпион“ произлиза през 1200 година пр. н. е. или от френската дума „skorpiō „, или от италианската „scorpione“. И двете думи обаче идват от гръцката „skorpíos“. Най-старите скорпионски вкаменелости са на около 430 милиона години – някои от тях показват, че първоначално те са имали хриле вместо дробовете, с които разполагат днес.
Всичките 25 вида скорпиони, които са смъртоносни за човека, са от семейство Buthidae, което е и най-голямото с общо над 800 вида. Те произвеждат невротоксин, който причинява конвулсии и нарушава сърдечния ритъм като по-късно настъпва смърт, която може да се избегне с приемане на противоотрова.
Скорпионите светят на ултравиолетова светлина, защото външният им скелет е направен от кръстосани протеинови вериги. Колкото по-голям става един скорпион, толкова по-силно свети. Химикалът, от който е направен екзоскелетът им – хитин – се използва като лекарство, както и като съставна част на други лекарства, а също и за подздравяване на хартия.
Отровата на скорпионите от своя страна може да се използва за болкоуспокояващо. Към много от сегашните препарати като морфин и викодин се развива зависимост и учените търсят алтернативи. Ако успеят да разберат как токсините в отровата си взаимодействат с нервната система, те биха могли да създадат безопасен медикамент, който прекъсва сигналите на болка към мозъка.
Малките гадинки имат между 6 и 12 очи, но въпреки това не могат да виждат много ясно. Централните им очи обаче са едни от най-чувствителните на светлина в животинския свят. Така те много добре могат да се ориентират през нощта по сенките, които стават от светлината на звездите.
Заради огромното разнообразие на места, които обитават скорпионите, краката им са най-различни. Видът Psammophilic, който се разхожда из пясъците, има четинести „плавници“, за да не затъва. Hadogenes Troglodytes имат извити нокти, за да се захващат по-добре за скалите, дори когато са надолу с главата.
Отново според вида, скорпионите могат да имат между 2 и 100 деца. Средното количество от всички видове обаче е 8. Когато се родят, малките се качват върху майка си, докато не си сменят външния слой на обвивката. След като това стане, заживяват самостоятелно. Малкият им размер обаче не трябва да ни заблуждава – младите могат да произвеждат същото количество отрова като възрастните.
Как, за бога, се появява овчарският скок?
|
|
Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.
Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.
Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара.
През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.
Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).
Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.
Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.
Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.
В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“
Истинската история за Пинокио е доста по-забавна
|
|
Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.
„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.
Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:
„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“
Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:
„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“
Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.
Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:
„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“
Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.
В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:
„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.
- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.
- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?
- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.
- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.
- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“
Ресторантът, в който трябва да се гмурнеш, за да вечеряш
|
|
От нация, която столетия наред се прехранва само с изровеното от скованата от студ земя и оплетеното в рибарските мрежи, към днешна дата норвежците са се трансформирали в нация на изтънчени гурмани. Само допреди двайсетина години дори в столицата Осло пицариите и ресторантите можеха да се преброят на пръсти, в кафенетата се предлагаше само блудкаво шварц кафе с вкус на пръст, а традиционната варена овнешка глава беше ултимативният деликатес.
В края на второто десетилетие на 21-ви век Осло вече е сцена на велики кулинарни открития. Нови ресторанти, предлагащи кухня от цял свят, никнат като гъби след дъжд, и става все по-трудно човек да се ориентира в тази малка гурме вселена от кралски скариди, мусове, филета миьони, оризови нудъли и маринати. Внезапно парче салам и листо маруля между две филии хляб вече не става. Да си поръчаш тарталета със запечен костен мозък върху канапе от хайвер обаче е сигурен знак, че си успял да се интегрираш успешно в модерната dining-out-Instagram-urban culture.
Разбира се, на този така динамично-развиващ се гастрономически фон да впечатлиш консуматора e сериозно предизвикателство за всеки предприемач, който е решил да се занимава с ресторантьорство. Но когато става дума за това да се шокира потребителят и то не непременно по един виж-какво-крия-под-шлифера начин, скандинавците нямат равни. Защото техните идеи са не просто иновативни, те са на два ксанакса разстояние от пълния делириум.
Не е сигурно какво точно е вдъхновило създателите на първия подводен ресторант в света, но ние подозираме, че е било нещо средно между детските спомени от първия прочит на “Капитан Немо”, приказката на Андерсен за Малката русалка, анимацията на Дисни за рибата Немо и традиционния сандвич с херинга и краставичка от ученическите години.
Ресторантът се казва Under (английският и норвежки предлог за “под”) и се намира в селцето Боли в най-югозападната част на норвежката брегова линия. Ресторантът е по проект на иконичната фирма Snøhetta и е най-големият и най-известен подводен ресторант в света.
Екстериорът
Студиото за архитектура и дизайн Snøhetta е основано през 1989 г. Главните архитекти Крейг Дюкерс и Хетил Торсен си спечелват световна слава с проектирането на извънземната сграда на Операта в Осло, както и на хотела във формата на змия върху каменен постамент в архипелага Лофотен. И този път архитектите са заложили на авангардна визия. Under прилича на наполовина потопен перископ, при гледката на който случен минувач би помислил, че се е случило някакво бедствие, катастрофа, с много загинали и ранени. Жертви обаче няма. Единствено супер доволни клиенти, които са склонни да платят 1000 крони (200 лева) САМО за резервиране на маса.
Ресторантът заема площ от 495 кв. м площ и разполага с 40 места за клиенти. Дизайнът на корпуса е максимално изчистен. По форма е монолитна конструкция от бетон, наподобяваща тръба, с дължина 34 метра. Стените на тръбата са слабо извити и с дебелина 50 см, което позволява оптимална съпротива срещу водния натиск.
Интериорът
В ресторанта се влиза през проход, изработен от груби дъбови конструкции, които с времето се очаква да придобият естествен сив оттенък и така перфектно да се вържат с цвета на бетоновата основа. Интериорът на заведението също е решен изцяло в дъб като целта е той да контрастира на външната “обвивка”, да създава усещане за уют и да не позволява на клиентите да изпитват чувство на клаустрофобия.
Ресторантът е разположен на три нива: фоайе с гардеробна, бар, и самият ресторант, който се намира най-дълбоко под морското равнище. Огромната вертикална панорамна витрина на бара предоставя спираща дъха гледка към морските дълбини. Подходящо осветление позволява на посетителите на наблюдават подводното шоу дори в най-тъмните часове на денонощието.
Обзавеждането
За онези, свикнали да слагат знак за равенство между лукса и разточителството, блясъка и кича, Under би бил тотална изненада. Защото на пръв поглед подредбата и вида на масите и столовете наподобява на атмосферата в родна казармена столова от 70-те години. Бруталният минимализъм обаче е постигнат на висока цена. Буквално! Овалните маси от овъглен бук и столчета със сходен дизайн са дело на местни дизайнери, използвали пясък от морското дъно за изработката на всеки един компонент. Естествените материали, добрата акустика и приятното осветление създават атмосфера, в която човек да се наслаждава напълно на омара си без да получава паник атаки при мисълта, че се намира на пет метра под морското равнище.
Стойността на проекта
Малко над 70 милиона крони. Това са много пари, които обаче братята-предприемачи Стиг и Гауте Юбоста са платили, без да се двоумят. Те искали да инвестират преди всичко в местно производство, затова всичко, което влиза в ресторанта, от престилките на готвачите до керамичните съдове и сьомговата пъстърва идва от радиус не повече от 200 км.
Менюто
Концепцията, залегнала в менюто, е да се сервира локална храна, от Южна Норвегия. Главният готвач, назначен лично от братята Юбоста, е датчанин – Николай Педерсен. Лично той изработва менюто, състоящо се от 18 – 20 ястия. Разбира се, главният актьор в менюто му е морската храна във всичките разновидности, които Северно море може да предложи. “Пресните продукти и изчистените,“голи” вкусове са от изключителна важност за нас, “ казва шеф Педерсен. “Ние си поставяме за цел да предоставим на нашите клиенти такова уникално преживяване, което буквално да ги изрита от зоната им на комфорт.”
Цените
Поршетата, паркирани на брега, пред самия вход на Under, са достатъчно красноречив признак за това какви цени човек да очаква за порция раци. Гореспоменатата такса от 1000 крони за резервиране на маса не се приспада от консумацията. Сайтът на ресторанта не предлага примерно меню, с което потенциалният клиент да се запознае предварително, но за сметка на това може да ви ориентира в ценовия диапазон. Едно пълно Imerssion Menu (потапящо меню) струва средно 2 250 крони (455 лв.). Към него вървят “подходящи” вина за 1 450 крони (290 лв.) , както и сокчета за по-добро храносмилане на стойност само 850 крони (172 лв.). Ако прибавим кафенце, десерт и едно-две твърди питиета “за отскок”, сметката за една вечеря в най-дълбокия ресторант в света може да стигне едни дълбинни 1500 лева на човек.
А в случай, че много ви се похапва северна акватична фауна, имайте предвид, че всички маси в Under са резервиран за шест месеца напред, така че в най-добрия случай ще можете да похапнете там по някое време през септември 2019-а. И дано да е тази година! Но в случай, че ви се отвори парашутът и по-рано, ето как да стигнете дотам…
По въздух
Най-близкото летище е това в град Кристинасанд (Kjevik). Oттам може да вземете такси до ресторант Under. Километрите са 85, а цената на таксиметровата услуга е около 1300 крони (263 лв).
Може и да не вземете такси, за да спестите пари за десерта, но тогава ще трябва да изходите километрите пеш. И тъкмо ще сте сте много огладнели, когато пристигнете на крайната си дестинация.
