Трейлърът на Fosse/Verdon e убийствен
|
|
Астрономическата пролет е все по-близо, а за щастие с нея се задава и пролет в телевизията, след една относително скучна откъм сериали есен. Поне такива надежди дава предстоящият сериал на FX „Fosse/Verdon“, чийто първи трейлър излезе вчера.
Истинско гмуркане в ерата на най-великите творения в мюзикълите ни очаква. Защото убийственият трейлър се пука по шевовете от красиви танцуващи тела, хитро подбрани кадри и наченки на няколко обещаващи конфликта.
В главната роля виждаме Сам Рокуел („Три билборда извън града“) променен до неузнаваемост. Както подсказва заглавието, той ще играе легендарният режисьор Боб Фос, от началото на кариерата му, през кулминацията и дългите години професионални и лични взаимоотношения с известната бродуейска актриса Гуен Върдън, в чиято роля влиза Мишел Уилямс („Моята седмица с Мерилин“).
В трейлърът виждаме как двамата се запознават и сцени от работата им заедно. Едно от най-прекрасните неща тук е, че в сериала ще бъде застъпена историята за създаването на „Кабаре“ – един от най-великите мюзикъли на всички времена, който донася на Фос световна слава..
Освен Рокуел и Уилямс, не успяваме да видим много от останалия актьорски състав и персонажи, но в него присъстват имена като Маргарет Куали, Норберт Лео Бутс, Ая Каш, Пол Рейзър и Нейт Кордри. Режисьор и изпълнителен продуцент е Томас Кайл (Grease Live).
Изглежда, че за пореден път FX се готвят да доставят естетическа и визуална наслада на зрителите така, както само те умеят. Към всичко това добавяме и кратък списък с персонажи, които ще видим в сериала, и които едва ли имат нужда от представяне: Лайза Минели, Джоел Грей, Нийл Саймън, Шърли Маклейн…
Премиерата на „Fosse/Verdon“ е на 9 април.
Коментарите са изключени
Генерал Луков – човекът, за когото историята влиза в противоречия
|
|
Всяка история има своите противоречиви личности. Те имат своите почитатели и противници. Делата им понякога се забравят, друг път стават идеали, а в много от случаите потъват в забрава и прашасват в архивите. В родната история може да се открият редица такива имена, но със сигурност има едно, което разпалва доста страсти – Христо Николов Луков.
Той е роден на 6 януари 1888 г. във Варна. Завършва националния военен университет „Васил Левски“ през 1907 г. с чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Повишен е в чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия. След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа, на Учебното отделение в Артилерийската инспекция, командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св. Александър“ V ст. с мечове по средата.
В края на Първата световна война се разказва легендата за 4-те оръдия. Според различни източници, командваните от Луков войници напускат своя пост. Майор Луков самостоятелно обслужва 4-те оръдия и обстрелва сръбски батальон, наброяващ 400-500 души. Единствените, които се притичат на помощ на артилериста са няколко овчари, които подават снарядите. След отбиването на атаката, Луков успява да запази Кюстендил в пределите на страната. Историята и до днес се смята за преувеличена. Първо сръбският батальон е бил авангард и цифрата войници е била значително по-малка, а освен това не трябва да се забравя, че не всички войници са дезертьори, по неофициални данни дезертиралите от всички позиции са около 8000 души.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921
За периода 1935 – 1938 г. Христо Луков е министър на войната. Неговите основни дейности в този случай са свързани със стратегическото планиране в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, както и в изграждането на контраатака при военен конфликт с Румъния. Подобни стратегии в този период са правени не само от България, а от всяка една страна в Европа. Пенсионирането и преминаването в запаса се случва на 25 януари 1938 г., когато е произведен в чин генерал-лейтенант. От 19 януари 1942 г. е главен водач на Съюза на българските национални легиони.
Снимка: By Kreuzkümmel – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32413788
Въпросната организация е точно толкова противоречива, колкото и самия Луков. Създадена е на 3 април 1932 година. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година СБНЛ организира демонстрации в подкрепа на монархията. През 1939 г. се смята, че членовете наброявали около 75 000 души. Според данни от преброяването на населението от 1934 г. общият брой жители е 6 077 939 души.
Информация за въпросните национални легиони дава Георги Евстатиев в различни телевизионни и радио предавания. Неговата гледна точка за въпросната организация се отличава значително от официалната. Самият той споделя, че младежите, които са имали право да влязат във въпросните легиони трябвало да разполагат със успех над 4.5. Подборът не може да се нарече лек. Евстатиев се озовава в там, след като тръгва да се запише в гимназия. В Михайловград (тогава наричан Фердинанд) се запознава с човек, който бързо избира училището му. Гимназията се заменя с военно-въздушното училище на негово величество Борис III. Евстатиев е тогава на 15 години. Любопитен факт е, че негов първи инструктор е Димитър Светозаров Списаревски, за когото се говори, че също е бил част от прословутите легиони.
Зад въпросния СБНЛ стоят двама души: Христо Луков и Иван Дочев. По-късно ще разберем каква е съдбата на Луков, но един цитат на Иван Дочев пред Георги Коритаров за радио „Свободна Европа“ прави впечатление:
„… съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция“
През 1944 г. Дочев емигрира в Австрия, заедно с останалите членове на Българското национално правителство в изгнание, което в онзи момент се ръководи от Александър Цанков. Съдбата на Дочев, както и негови мнения относно въпросната организация могат да бъдат открити в редица медии и издания. Самият той живее до 99-годишна възраст и умира в Шумен.
Снимката е илюстративна и представя само образа на генерал Христо Луков! Медията не се обвързва с никакви политически послания и други форми на идеализъм в горния пост.
Животът на Христо Луков приключва в началото на 1943 г. Генерал Луков попада в списъка на Българската комунистическа партия. Подозренията са, че именно той, както и други общественици ще допринесат за участието на България срещу Съветския съюз. На 13 февруари 1943 г. Христо Луков е проследен от Иван Буруджиев и Виолета Якова. Прострелян е няколко пъти и умира от раните си. Полицията предлага 300 000 лв. награда за всеки, който има информация за покушението на Христо Луков. Самият той е погребан близо до гроба на Стефан Стамболов.
Обвиненията в антисемитизъм и фашизъм са доста остри, но както винаги може да се открият привърженици и на двата лагера. Такъв пример може да бъде мнението на историка Румен Даскалов, който определя СБНЛ по следния начин:
„Изцяло оформен фашистки характер вече през годините на Втората световна война имали Съюзът на българските национални легиони (ген. Христо Луков, после ген. Никола Жеков) и „Ратници за напредъка на българщината“ (Александър Белев, Л. Русев). В идеологическия им арсенал влизат обичайните крайнонационалистически и шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи, но още по-заострени и непримирими към всякакви партийно-парламентарни форми и либерално-индивидуалистични идеи; а също – и по-характерно – вождизъм и елитаризъм, расизъм, антисемитизъм и пр. Типично фашистките идеи (например водаческата) обаче остават недоразвити по тактически причини на съобразяване с установения монархически режим.“
Даскалов, Р. „Българското Общество 1878 – 1939, т.1“. С., 2005, стр. 234.
В опозиция на това мнение може да бъде открито изказването на Самуел Ардити. Той е потомък на древен еврейски род от Русе, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. Самуел е автор на редица книги, сред които и една с интересно заглавие „Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“. Пред dir.bg, въпросният прави следното изказване:
“ Луков е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март. Т.е. горе-долу – месец след смъртта на ген. Луков.
Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!“
Друг интересен цитат относно темата „Христо Луков“ е този, поместен в burgasnovinite:
„Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите. „
Полк. Андрей Иванов Андреев. Моят живот и моята съдба, София, 2009, стр.175
Говорейки за депортирането на евреи, не трябва да забравяме, че последната дума е именно на цар Борис III. Българското общество не е съгласно с подобни действия и след изразяване на бурно обществено мнение, именно българският цар застава пред Хитлер и отказва да извърши това престъпление срещу човечеството. В исторически план е все още трудно да се излезе с ясен и точен отговор относно пристрастията на Христо Луков.
Най-вероятно един ден родните историци ще се заемат по-обстойно с този човек и ще отговорят на всички задавани и толкова търсени въпроси. До този момент мненията са изцяло противоречиви и винаги ще изпадат в двете крайности. Този въпрос оставяме на читателите: фашист или националист?
Заглавна снимка – източник: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61401921
Коментарите са изключени
Уолас Хенри Хартли свири в България, преди да се качи на „Титаник“
|
|
Едва ли има човек, който да не знае историята на Titanic. Филмът на Джеймс Камерън успя да разкаже историята толкова пъти, че дори и 100 години по-късно няколко поколения са добре запознати с трагичната съдба на презокеанския лайнер. На борда на този кораб е имало пътници от цял свят и почти всички са смятали, че ще пристигнат в САЩ на борда на един от най-луксозните кораби, но съдбата е имала други планове. Една от най-въздействащите сцени във филма е момемнтът, в който музикантите свирят последната песен, преди да потъне кораба.
Снимка: By The original uploader was Bluedustmite at English Wikipedia. Original author unknown – Transferred from en.wikipedia to Commons by LittleTony87 using CommonsHelper. First published in London Illustrated News in may 1912, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8266127
Според някои източници, Уолас Хенри Хартли и неговият оркестър продължават да свирят. Единствената разлика е, че господата свирят до стълбите, а не на палубата, както е представено във филма. Липсва информация за последната им песен, но някои оцелели говорят за „Song d’Automne“ на Джанго Райнхарт. Целият оркестър потъва с кораба. Тялото на Хартли е открито на 4 май 1912 година. За погребението на този музикант почти всички от Колн се редят по улиците, за да го изпратят. Актьорът, който изиграва неговата роля е професионален цигулар и се старае да пресъздаде изцяло атмосферата. Историята на Хартли обаче е малко по-дълга за разказване. Изненадващ е фактът, че можете да откриете особено присъствие на музиката и в българските среди.
Според статия в Уикипедия, Уолас е един от основоположниците на джаз движението в България. Според предоставената информация там, след Илинденско-Преображенското въстание, редица българи успяват да избягат в САЩ и Канада, където започват да се установяват и да налагат добре познатите родни обичаи. Завърналите се българи, които идват като доброволци за участието си в Балксанската война, носят със себе си и добре познатата музика, която са чували в САЩ. Според източника, един от първите завършени джаз музиканти е именно Уолас Хартли. Той пристига с неговия оркестър във Варна през 1911 година. Варненци били очаровани от новия вид музика и пълнели залата на джаз музикантите. Много скоро Хартли получава покана да свири в София.
Снимка: By Unknown – Published in 1912 by the Amalgated Musicians Union, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15312507
Според данни на e-vestnik.bg локацията на музиканта е софийското Градско казино (днес по-познато като градска художествена галерия на ул. „Гурко“ 1). Именно в София, Хартли получава покана да свири на един от най-големите кораби (за времето си). Тогава най-вероятно е смятал, че това е особена чест. 33-годишният музикант се завръща в Англия и прекарва известно време със своята годеница в Йоркшир. След това се качва на борда на престижния кораб и се надява да види новия свят. Музикалното наследство все пак остава и влияе много на развитието на джаза в родните среди. През 20-те години на миналия век се говори за джас и употребата на български инструменти, но според някои хора, тогаващната версия на джаз е била повлияна и от народната музика, следователно тук е звучала малко по-различно, но въпреки това е редно да маркираме присъствието на този музикант и прокарването на един цял нов жанр.
Коментарите са изключени
Историята на Twister – между забавата и забравата
|
|
Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.
Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.
Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“
Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.
Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.
Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.
На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.
Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.
През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.
Коментарите са изключени
Канадецът, който сам освободи цял град в Холандия от нацистите
|
|
Лео Мейджър беше канадец (от френската част на Канада), роден през 1921 г. Когато се присъединява към канадската армия в началото на Втората световна война, той вероятно не си е представял, че ще бъде нещо повече от обикновен войник – предполага се, че Лео става войник, защото иска да покаже на баща си, с когото имаха не особено стабилни отношения, че може да направи нещо, с което да го накара да се гордее.
Мейджър започва своята служба през 1941 г. като служи в Le Regiment de la Chaudiere. По време на Битката за Нормадия е ранен от граната, в резултат на което получава частична загуба на зрението в лявото си око. Мейджър обаче отказва да се върне у дома с аргумента, че му трябва само едно работещо око, за да стреля с пушката. Тогава е преразпределен в разузнавателния взвод, а заради точната си стрелба си спечелва репутация на отличен снайперист.
Пейзаж от град Зволе, Холандия
През април 1945 г. полкът на Мейджър наближава град Зволе. Командирите нареждат двама доброволци да направят разузнавателна обиколка и да докладват за броя на германските войски в града. На доброволците им беше наредено, ако им се отдаде шанс, да се свържат с холандската съпротива, тъй като полкът възнамеряваше да започне стрелба по града на следващия ден. По това време Зволе има население от около 50 000 души и беше много вероятно невинни цивилни пострадат, ако съпротивата не се ангажира да ги предпази.
Заедно с приятеля си Уили Арсено, Мейджър тръгва към града. Уили, за съжаление, е убит от германските войници около полунощ след като двойката се натъква на патрул. Твърди се, че Уили е успял да убие нападателя си, преди да умре. Разбираемо вбесен, Лео взима картечницата на приятеля си и тръгва със залпове към противника, убивайки двама от немците, докато останалите успяват да избягат с автомобила.
Мейджър продължава и скоро прави засада на друг патрул. Той залавя немския шофьор, който го откарва до офицер, който пие в близката механа. Лео след това влиза в механата, взима пистолета на офицера и го информира, че канадските сили съвсем скоро ще задействат тежката си артилерия по града, което ще доведе до смъртта на много немски войници и цивилни граждани. Той, разбира се, не спомена, че точно в този момент е сам.
След това Мейджър връща пистолета на мъжа и сигурен, че новината за предстоящата канадска атака ще се разпространи доста бързо из немските войски, тръгва нагоре-надолу по улиците на града, стреляйки с картечницата си по врага и хвърляйки гранати. Гранатите вдигат много шум, но той се постарава да ги постави на места, където няма да причинят много щети на града или на жителите.
В ранните часове на деня се натъкна на група от осем немски войници. Въпреки че те вадят пистолети, той успява да убие четирима, а останалите бягат. Самият Мейджър се отървава от срещата невредим и по-късно заявява, че съжалява, че не ги е убил всичките.
Кампанията му продължава цяла нощ и е толкова успешна, че в един момент немските войници започват да изпадат в паника, мислейки, че са атакувани от цяла армия канадски сили. Към 16:00 ч. вече всички германци бяха напуснали града. Цял гарнизон от няколкостотин войници, се беше изплашил толкова много от един-единствен човек, че беше напуснал града. Така град Зволе бе освободен от немска окупация без смъртта на нито един цивилен.
Вместо да ходи да спи, след като тича из града с картечницата цяла нощ, Мейджър, с помощта на няколко холандци, отива да прибере тялото на приятеля си Уили. Едва след като се беше погрижил и за това, Лео докладва на командира си, че в града няма вече „врагове“. Канадската армия сега беше приветствана в Зволе под звуците на наздравици, а не на пушки. За действията си, Лео Мейджър получава медал за изключителни заслуги – втория такъв медал, който му отреждат, и първи, който приема.
Улица, кръстена на Лео Мейджър, в град Зволе
Но това не е всичко. През 1944 г., година преди да освободи Зволе, в битката при Шелд, Мейджър заловява 93 германски войници отново сам.
Двамата с Уили бяха изпратени на разузнавателна мисия, за да разберат какво се е случило с група мъже, които явно бяха изчезнали. Уили беше болен, така че Мейджър тръгва сам. Скоро установява, че цялата компанията, която търси, е била заловена. Вместо веднага да се върне и да докладва, Лео влиза в къща наблизо, за да се стопли от студа. В този момент той вижда няколко германски войници през прозорец и решава да ги хване, което и става. След това ги накара да го заведат при командира си, който в този момент се оказва заедно с около 100 други германски войници.
Той отправя елементарна (и малко мафиотска) оферта към германците – предайте се или умрете. Разбира се, ако откажат, той също ще умре, но като по чудо планът му сработва. Защо? Защото войници от SS, които наблюдават сцената наблизо, но не чуват всъщност какво става, решават, че командващият офицер и хората му се предават. Така те откриват огън както по Мейджър, така и по собствените си другари около него. Немците, по които сега се стреляше, решават, че да се предадат на Лео беше по-добре, отколкото да бъдат убити от есесовците, така че тръгват с него, докато в същото време са преследвани от изстрели, които убиват някои от тях. Общо 93 германски войници успяват да се върнат с него и стават военнопленници.
За този невероятен подвиг Мейджър получава първия си медал за изключителни заслуги. Той обаче го отказва, защото чувства, че неговият командир, фелдмаршал Монтгомъри, е „некомпетентен“ и че „прави ужасна грешка. Изобщо не го харесвах“.
Лео Мейджър умира чак през 2008 г.
Но и това не е всичко! Сега ще ви разкажем как получава третия си медал за изключителни заслуги (и втория, който приема). Това става в съвсем друга война – Корейската – и този път подвигът му е доста по-внушителен от другите два, макар и да разполага с помощта на около няколко десетки души.
Около 40 000 китайски войници успешно отблъснали голямо количество американски войници от ключова позиция на един хълм. Неспособни да си върнат хълма, американците пращат Мейджър и малка група други снайперисти със задачата да промъкнат на хълма сред китайските войници и да открият огън по тях. След като ударната група прави именно това и хвърля китайците в паника, вместо да се оттеглят, Мейджър кара хората му да продължат да стрелят и успява да направи това, което хилядите американци не бяха в състояние да постигнат – поема отново контрол върху хълма.
Разбира се, китайците скоро се прегрупират и две дивизии, общо над 14 000 войници, се връщат да се бият отново за хълма срещу Мейджър и неговата мъничка група снайперисти (общо 20 мъже). Отново, вместо да отстъпят, както им беше наредено, Лео и групата му решиха да се противопоставят на врага. След три дни на многократни атаки от над десет хиляди войници с всякакъв вид оръжия, пристигат подкрепления и помагат на Мейджър и хората му, които успешно удържат хълма до този момент.
Коментарите са изключени
