Трейлърът на Fosse/Verdon e убийствен
|
|
Астрономическата пролет е все по-близо, а за щастие с нея се задава и пролет в телевизията, след една относително скучна откъм сериали есен. Поне такива надежди дава предстоящият сериал на FX „Fosse/Verdon“, чийто първи трейлър излезе вчера.
Истинско гмуркане в ерата на най-великите творения в мюзикълите ни очаква. Защото убийственият трейлър се пука по шевовете от красиви танцуващи тела, хитро подбрани кадри и наченки на няколко обещаващи конфликта.
В главната роля виждаме Сам Рокуел („Три билборда извън града“) променен до неузнаваемост. Както подсказва заглавието, той ще играе легендарният режисьор Боб Фос, от началото на кариерата му, през кулминацията и дългите години професионални и лични взаимоотношения с известната бродуейска актриса Гуен Върдън, в чиято роля влиза Мишел Уилямс („Моята седмица с Мерилин“).
В трейлърът виждаме как двамата се запознават и сцени от работата им заедно. Едно от най-прекрасните неща тук е, че в сериала ще бъде застъпена историята за създаването на „Кабаре“ – един от най-великите мюзикъли на всички времена, който донася на Фос световна слава..
Освен Рокуел и Уилямс, не успяваме да видим много от останалия актьорски състав и персонажи, но в него присъстват имена като Маргарет Куали, Норберт Лео Бутс, Ая Каш, Пол Рейзър и Нейт Кордри. Режисьор и изпълнителен продуцент е Томас Кайл (Grease Live).
Изглежда, че за пореден път FX се готвят да доставят естетическа и визуална наслада на зрителите така, както само те умеят. Към всичко това добавяме и кратък списък с персонажи, които ще видим в сериала, и които едва ли имат нужда от представяне: Лайза Минели, Джоел Грей, Нийл Саймън, Шърли Маклейн…
Премиерата на „Fosse/Verdon“ е на 9 април.
Коментарите са изключени
Дуелът на фустите
|
|
Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.
Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.
Диамбра де Петинела и Изабела де Карази
Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).
През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“
Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.
Принцеса Паулин Метерних
Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.
Графиня Анастасия Киелмензег
Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).
Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.
Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели.
Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.
Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери.
И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.
Коментарите са изключени
Защо носим черно, когато сме в траур
|
|
Погребалните ритуали датират отпреди зората на цивилизацията. Например, за неандерталците се знае, че целенасочено са погребвали умрелите още преди 130 000 години. Ние, хората, се погребваме от поне 100 000 години.
Носенето на конкретен цвят дрехи по време на погребението, а и след това, обаче изглежда датира от по-скоро (въпреки че и то е от древността). Още в Библията пише как след като синът му умира Яков носи вретище – неудобен, груб плат от козина на коза: „И Яков раздра дрехите си, сложи вретище около кръста си и оплаква сина си дълго време.“
Относно черния цвят – първите, които го използват в траурен контекст, поне първите, за които има оцелели исторически извори, са древните римляни, чиято цивилизация може да се проследи до 753 пр. н. е. Те са носили специална тъмна, вълнена тога, наречена „toga pulla“ (вместо стандартната бяла „toga virillis“, която всички знам), по време на траур. А понякога и като знак на протест, например, срещу някое решение на сенатора.
По-познати форми на облекло в Западния свят се появяват в Европа през средновековието. В общество със стриктна йерархия, облеклото следва този строй и по време на траур само най-високопоставените хора могат да си позволят скъпия черен или бял креп често с дълга качулка и пелерини. По-обикновените хора носели и по-обикновени тъмни дрехи. Горе-долу по това време вдовиците започват да носят характерния воал и вдовишко облекло.
Траурен пръстен
По време на социалната революция през 18 век, въпреки че едрите търговци в Америка и Европа все още заемат и по-високи нива в обществото, инвестирането в специални и често скъпи дрехи специално за траур от хората от по-ниските прослойки става нормално. Някои дори си позволяват цели черни гардероби (и им се налага). Върхът на тоалета са траурните бижута – аксесоари като брошки, пръстени, гердани и други.
Кралица Виктория, облечена в траур
Така в средата на 19 век, когато британският принц Албърт почива (1861), кралица Виктория облича иконичните си траурни одежди от тежък креп, а обществото я следва като някои хора продължават да носят траура си дори след обявения период, първо, като уважение към принца и второ, за да изкарат малко вече от специалните си дрехи, които иначе не могат да бъдат използвани в ежедневието.
Във Викторианската епоха също така се установява колко време да се носи един траур. Въпреки че това време често не се изпълнява точно или направо се пренебрегва, очаква се една вдовица да тъгува (видимо) в продължение на една година след смъртта на съпруга й – това включва носене единствено на тъмни дрехи и воал, когато е навън, както и да избягва „балове и забавления“. В годината след това тя трябва да е в „полутраур“ като може да носи цветове като лилаво и виолетово, както и малко стандартни бижута.
Родителите и децата на покойника се очаква да носят черно 2 години. Вдовците от своя страна се обличат в черен костюм и черни ръкавици в продължение на година. От братята и сестрите се очаква да тъгуват тежко едва 6 месеца, а след това да носят предимно сиви, черни или бели дрехи. След като съответните срокове преминат, прието е преходът към по-цветно облекло да става постепенно, а не изведнъж.
Викторианските норми, които рефлектират в протестантските традиции, не са последвани от католиците през 19 век като техните правила са малко по-задължителни. Например, католическите вдовици и вдовци се очаква да само черно в продължение на една година – период на дълбок траур. След това идва периодът на полутраур, който е 6 месеца и продължава да е тежък цветово за вдовиците – те трябва да носят черни дрехи с малко бяло или бели дрехи с нещо черно. Последният период е на лек траур, когато вече са им разрешени приглушени цветове на сиво, лавандулово и лилаво. За католическите вдовци е важи същото като те обаче няма период на полутраур.
На децата католици (под 12-годишна възраст) може да носят сиво през зимата и бяло през лятото. За тях официалното тъгуване е разделено на 6 месеца тежък траур, 6 месеца полутраур и 3 месеца лек траур.
Всичко това може да изглежда прекалено, но облеклото поне сигнализирало на другите положението, в което се намира човек, и така предполага към него да се отнасят с повече разбиране и съчувствие.
От друга страна, такъв гардероб често струвал доста пари, което за бедните хора означавало отново късата клечка, както пише и в „Магьосникът от Оз“: „Най-голямото ми желание сега е — добави тя — да се върна в Канзас, защото леля Ем сигурно мисли, че ми се е случило нещо много страшно, и затова ще си сложи жалейни дрехи. А пък ако жътвата тази година не е по-добра от миналата, сигурна съм, че чичо Хенри няма да може да си го позволи.“
…
С времето тези правила са очевидно са се смекчили значително, основно заради Първата световна война, когато траурът обзема значителен процент от населението. Но дори през 60-те години някои от старите традиции все още се практикуват от мнозина. Например, избягването на балове, партита и подобни е нормално да се избягва около година и въпреки че спортовете са очаквано занимание, човек отново трябва да се облече по съответния начин.
Днес, всякакви правила са според опечалените. Етикетът на самото погребение обаче все още е конкретен и се спазва, освен ако не се спомене друго – например, любимия цвят на починали или ако той е искал нещо конкретно приживе.
Коментарите са изключени
Безобразните истории на Гордън Бенет Младши
|
|
|
За Гордън Бенет Младши парите не значат нищо. Той харчи толкова… безнаказано, че в Англия името му е синоним на изненада и недоверие.
Син на известния вестникарски магнат Джеймс Гордън Бенет Старши, Младши е роден през 1841 и след като получава образованието си във Франция, пристига в Ню Йорк по единствения начин, по който един 16-годишен младеж от неговия калибър може – на борда на 77-тонна яхта Rebecca, която татко му купува.
Джеймс Гордън Бенет Старши, 1851
Може би трябва да споменем и Гордън Старши за малко. Той не води извънредно пищен живот като сина си, но има сериозен принос в „изобретяването“ на „модерната журналистика“. Вдъхновен от автобиографията на Бен Франклин, Старши пристига в САЩ от родната си Шотландия и създава своята медийна империя. За негова жалост, първите му опити в тази посока са неуспешни и той трябва да изкарва прехраната си като редактор и асистент в New York Courier. Щастието му се усмихва, когато е 40-годишен и основава New York Herald през 1835. Вестникът става най-четения за времето си в САЩ, основно защото Бенет влага всичките си усилия в това извънредните новини да се отпечатват първо в неговото издание, а материалите да са възможно най-изчерпателни.
Неговата логика е, че хората ще предпочетат вестника, които публикува новини първи, пред този, който е има най-вярната информация. Herald става любим вестник на самият Ейбрахам Линкълн, който го чете религиозно, заради отразяването на Гражданската война. Бенет Старши постига това като изпраща репортери направо на бойното поле. Той е пионер и в новинарските интервюта като публикува на първа страница новина за убийството на проститутка заедно с интервю с мадам на бардака, където покойната проститутка е работила.
Herald не се слави с безупречна журналистика. Една от причините вестникът да е толкова популярен е, че пише освен новини, и жълтини и клюки. Бенет предлага парична награда на всяка жена, „която хване презвитериански свещеник по време на престъпление“. Също така Текстовете във вестника абсолютно ще си противоречат и това по никакъв начин не притеснява никого от редакторите, ако така историята ще стане по-въздействаща.
Целият този подход, разбира се, навлича на Бенет Старши известно количество врагове. Затова и изпраща съпругата си заедно със сина и дъщеря им във Франция – за да не стават свидетели (а и жертви) на заплахите и тормоза.
Гордън Бенет Младши, 1901
Обратно на Гордън Младши. Когато се връща в Ню Йорк като тийнейджър, той започва да учи похватите на баща си, а междувременно и прави впечатление сред хайлайфа на страната като става най-младият член на Ню Йорк Яхт Клуб на възраст от 16 години и 3 месеца. Въпреки че членството му се дължи до голяма степен на паричките на тати, Младши и ръководи екипаж от над 20 човека в няколко състезание, в които Rebecca завършва близо до върха. Това продължава няколко години, докато яхтите не се сменят и през 1866 вече с новата си още по-голяма лодка Henrietta, Младши ще спечели първото трансатлантическо състезание като изминава 4800 километра само за 14 дни.
Яхтата Hentrietta, с която Бенет дори участва в Гражданската война и помага за отвоюването на Фернандина във Флорида
След като напуска армията, Бенет се връща към това, което може най-добре – да се забавлява заедно с елита на Ню Йорк. Пиянските му изпълнения стават легендарни сред тези общества. Когато поема вестника от баща си на 25 години, Бенет Младши не се свени да отпечатва и собствените си нечестиви изпълнения, което му носи много добър тираж и пари. Това обаче представлява затруднение за нас, защото не можем да преценим кое от написаното е преувеличено за ефект и кое е достоверно.
Джени Джеръм
Например, наистина ли е карал каретата си посред нощ с ужасна скорост чисто гол? Излиза, че да – това дори е едно от любимите му пиянски занимания и му изкарва прякора Лудия Комодор. Разбира се, карането на карета с висока скорост често завършвало с контузии. Веднъж Бенет взима младата Джени Джеръм, дъщеря на „Краля на Уол Стрийт“ Леонард Джеръм и бъдеща майка на Уинстън Чърчил, на едно такова високоскоростно пътешествие, насред което обаче пилотът на каретата губи контрол и предизвиква потенциално смъртоносен инцидент, от който двамата за щастие се отървават само със синини.
Както загатнахме вече, Бенет харчи доста пари за морските си преживявания. В една от яхтите си – Lysistrata, за $17,8 милиона днешни пари – той построява тайна стая с голям електрически вентилатор в нея. Стаята е достатъчно голяма за една крава. Каквато и се подвизавала вътре, охлаждана от големия вентилатор, а целта й била да предоставя свежо мляко, сметана и масло на Бенет, докато той и гостите му са в открито море.
Друга история се случва в Union Club в Ню Йорк. Докато Бенет вечеря, избухва пожар. При вида на пламъците, пияният младеж започва да дирижира пожарната операция. За да спре, пожарникарите го напръскват с маркуча, запращайки го на другия тротоар. На другата сутрин приятели му разказват защо е мокър и от срам и за извинение той купува нови палта на всички в пожарната.
След като губи бас, Бенет (отново пиян) язди пони в салона на клуб в Нюпорт. Той съответно търпи забрана да го посещава повече, което от своя страна го кара да купи съседната сградата, да отвори свой клуб там и да покани всички от този клуб да дойдат в неговия.
Това обаче не е най-язвителната покупка, която Бенет някога е правил. Веднъж му отказват резервация в любимия му ресторант, в следствие на което той купува целия въпросен ресторант, за да не стават повече подобни грешки.
Въпреки че изглежда като глезльо с на тати паричките, Бенет всъщност е бил изключително проницателен бизнесмен и изненадващо щедър с финансите си като често прави големи дарения на различни благотворителни организации. Например по време на Паниката от 1873 той отваря обществена кухня, за да се погрижи всеки в града да получи храна. Не само това, но храната, която раздава, е приготвена от изумителния по онова време ресторант Delmonico.
След като поема вестника от баща си през 1866, Бенет предприема няколко стъпки, за да осигури това Herald да остане известен със сензационността си. Той спонсорира човек на име Хенри Мортън Стенли и пътешествието му в търсене на известният и най-вероятно изчезнал шотландски мисионер и изследовател доктор Дейвид Ливингстън. Стенли изминава около 1100 километра из Африка с уговорката Herald да отразява пътешествието му ексклузивно.
Друга история от страниците му е масовото бягство на животни от зоологическата градина в Сентръл парк през 1874. Текстът описва детайлна картина на зверове, които вършеят из града и осакатяват, разчекват, разчленяват и по всякакви начини убиват хората, които са в истерия и ужас. Разбира се, такова нещо няма, но обществото изяжда историята с невероятен глад, докато конкурентите се чудят как са могли да изтърват такава история, която се случва под носа им. Някъде в края на вестника пише, че нищо подобно не се е случило, а историята само илюстрира какво би могло да се случи заради хлабавите клетки в парка.
…
Относно личния му живот – Бенет е ерген, докато не се жени на 73-годишна възраст. За малко е сгоден през 1877 (на 36 години) за изявената социалистка Каролин Мей. Защо обаче годежът се проваля, не е съвсем ясно, но легендата е, че Бенет пристига на празненство, организирано от семейството на Мей, разбира се, пиян, и използва или камината, или пианото, или саксията на някое цвете като тоалетна, докато високопоставените гости гледат с изумление. Каквито и да са детайлите, годежът се отлага светкавично. Братът на Каролин, Фредерик Мей, кани Бенет на дуел, в който никой не е наранен, защото и двамата не се уцелват, въпреки, че са на около 9 метра един от друг…
След дуела, дали от срам или от страх от Фредерик, Бенет заминава за Париж, където прекарва по-голямата част от останалата част от живота си.
В крайна сметка той се жени за Мод Потър, вдовицата на сина на основателя на Ройтерс. Тогава тя е на 48 години. Бенет почива 4 години след брака – през 1918.
Джеймс Гордън Бенет Младши живее толкова бързо, лудо и съмнително, че днес във Великобритания „Гордън Бенет!“ е популярен израз на недоверие.
Коментарите са изключени
Защо има торта и свещички на рождените ни дни
|
|
През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.
Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:
20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:
21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;
22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.
Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…
Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“
Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората.
Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.
Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.
През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.
Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.
До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.
Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.
От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“
Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.
Коментарите са изключени
