Трейлърът на Fosse/Verdon e убийствен
|
|
Астрономическата пролет е все по-близо, а за щастие с нея се задава и пролет в телевизията, след една относително скучна откъм сериали есен. Поне такива надежди дава предстоящият сериал на FX „Fosse/Verdon“, чийто първи трейлър излезе вчера.
Истинско гмуркане в ерата на най-великите творения в мюзикълите ни очаква. Защото убийственият трейлър се пука по шевовете от красиви танцуващи тела, хитро подбрани кадри и наченки на няколко обещаващи конфликта.
В главната роля виждаме Сам Рокуел („Три билборда извън града“) променен до неузнаваемост. Както подсказва заглавието, той ще играе легендарният режисьор Боб Фос, от началото на кариерата му, през кулминацията и дългите години професионални и лични взаимоотношения с известната бродуейска актриса Гуен Върдън, в чиято роля влиза Мишел Уилямс („Моята седмица с Мерилин“).
В трейлърът виждаме как двамата се запознават и сцени от работата им заедно. Едно от най-прекрасните неща тук е, че в сериала ще бъде застъпена историята за създаването на „Кабаре“ – един от най-великите мюзикъли на всички времена, който донася на Фос световна слава..
Освен Рокуел и Уилямс, не успяваме да видим много от останалия актьорски състав и персонажи, но в него присъстват имена като Маргарет Куали, Норберт Лео Бутс, Ая Каш, Пол Рейзър и Нейт Кордри. Режисьор и изпълнителен продуцент е Томас Кайл (Grease Live).
Изглежда, че за пореден път FX се готвят да доставят естетическа и визуална наслада на зрителите така, както само те умеят. Към всичко това добавяме и кратък списък с персонажи, които ще видим в сериала, и които едва ли имат нужда от представяне: Лайза Минели, Джоел Грей, Нийл Саймън, Шърли Маклейн…
Премиерата на „Fosse/Verdon“ е на 9 април.
Коментари
Един разказ за „Най-щастливото място на света“
|
|
На 15 ноември 1965, около 2:00 часа следобед, в голямата бална зала на хотел Чери Плаза в Орландо, Флорида, губернаторът Хайдън Бърнс седи между Уолт и Рой – братята Дисни – на пресконференция. Част от встъпителните му думи са: „Уолт Дисни ще донесе цял нов свят на забавление, удоволствие и икономическо развитие на Флорида“.
Строежът на Магическото кралство ще отнеме 6 години, а креативният разум зад него, Уолт, ще бъде победен от рак на белите дробове преди портите да отворят. Но Световният курорт Уолт Дисни от 109 265 декара скоро ще стане световно известен като „Най-щастливото място на света“ и ще промени ваканциите на мнозина.
За да разберем по-добре създаването на Света на Дисни, трябва да се преместим 10 години назад и 4000 километра в посока град Анахайм, Калифорния.
На 17 юли 1955 Уолт Дисни за първи път отваря вратите на лунапарка Дисниленд с думите: „На всички, които идват на това весело място: Добре дошли! Дисниленд е ваша земя. Тук възрастните създават приятни спомени, а младежта се наслаждава на предизвикателствата и мечтае за бъдещето. Дисниленд е посветен на идеалите, на мечтите и обстоятелствата, които създадоха Америка, с надеждата да бъде източник на удоволствие и вдъхновение за всички по света.“
Идеята за увеселителен парк за деца и възрастни хрумва на Уолтър, докато гледа дъщеря си на въртележка в парка Грифит в Лос Анджелис. През 1948 след семейно пътуване до Грийнфийлд Вилидж в Диърборн, Мичиган, което също включва увеселителен елемент, аниматорът пише писмо до продуктовия си дизайнер Дик Кесли, в което говори за парк с влакове, голяма зала, ресторанти, опера, кино, магазини и карнавална част. Това е първообразът на Дисниленд.
От това писмо до официалното откриване минават само 7 години. Първоначално паркът трябва да е в Бърбанк, Калифорния, където и до днес е Disney Studios. Земята е била около 32 декара, но след като плановете за целия парк се развиват, става ясно, че това място ще е тясно за Мики Маус. Освен това градската управа на Бърбанк не иска „карнавална атмосфера“ в града си и през 1952 отказва да позволи строеж, ако плановете не се преработят изоснови. Затова и Уолт обръща поглед към Ориндж Каунти.
Дисни наема Харисън Прайс от Института за изследвания към Станфорд, който трябва да най-подходящото място за строеж в умерения климат на южна Калифорния. Прайс предлага Анахайм. Дисни купува 647 декара земя – предимно земеделска, с цитрусови и орехови насаждения. Строителните работи започват на 16 юли 1954.
Прайс ще стане легенда – той помага да се изберат над 150 от местата, на които Дисни ще строи, и е наеман по същите въпроси от SeaWorld, Six Flags и World’s Fairs. През 1999 списание Variety го нарича „Декан по икономика на развлеченията“.
Строежът на първия Дисниленд струва $17 милиона ($151 милиона) и отнема точно година и 1 ден. Не много след отварянето на вратите обаче Дисни осъзнава, че е направил няколко грешки.
Маркетингово проучване показва, че много малък процент от посетителите идват от изток. Това не би било проблем, ако Уолт иска местен парк, но амбициите му са национални. По това време 75% от населението на държавата живее на изток. Също така, Дисни не купува земята около парка си, което отваря бизнес за собствениците на тази земя, някои от които нямат същите високи стандарти като него. Той вярва, че те свалят стойността на чудесния парк и че грешката за това е негова.
Така че през 1959 Уолт Дисни, окуражен от безспорния успех на Дисниленд, решава да открие още един парк, този път обаче с някои промени. Той ще бъде на изток, Дисни ще притежава земята около него, а паркът ще бъде най-големият в целия свят.
Преди да се спре на Орландо, има няколко други кандидата. Сред тях са Сейнт Луис, Ню Джърси и канадската страна на Ниагарския водопад. По различни причини той отхвърля всички тях – климат, недостатъчно земя, силна конкуренция. „Не харесвам океанските курорти заради плажуващите, а и океанът ограничава достъпа на хора. Както забелязвате, Дисниленд в Анахайм е заобиколен от магистрали. Предпочитам парковете ми да са по-навътре.“ Причинта да избере Орландо е, че местната управа е склонна да пази в тайна плановете му. От части заради практичност, от части заради параноя и от части заради пестене на пари.
Дисни и колегите му започват оглед на земята и откриват, че тя е пълна с борови гори, ранчота, цитрусови горички и блата. Той обаче много я харесва заради комуникативността й – заобиколена е от магистрали и е близо до Военновъздушната база Маккой , която по-късно ще стане международно летище.
Наемат се агенти за недвижими имоти, които нямат идея кой е клиента им, да говорят с различните собственици на земята и да я купят. Оказва се, че земята не е много скъпа и някои искат по едва $25 на декар. В тона на цялата тайнственост и анонимност се основават и подставени фирми като Latin-American Development and Management Corporation и Reedy Creek Ranch Corporation, през които минава покупката на земята – общо 109 265 декара, два пъти площта на Манхатан – за $5 милиона или средно по $45 на декар.
Скоро хората започват да забелязват, че нещо се случва, но никой не знае какво точно и кой го прави. Дори местният вестник Orlando Sentinel пише материал със заглавие „Знаем, че ще получим нещо, но не знаем какво“. Плъзват слухове, че проектът е на НАСА, семейство Рокфелер и дори на Хауърд Хюджис (пионер в авиацията). В крайна сметка обаче Orlando Sentinel успява да научи истина, което дава повод за други слухове – че самият Уолтър се е свързал с вестника и ги е молил, убеждавал и дори подкупил, за да не го разкрият. Той изтъква, че ако се разчуе, това ще попречи на проекта и ще лиши централна Флорида от потенциален туристически бум.
Все пак истината започва да излиза наяве. На 20 май 1965 Sentinel пише, че „земята е купена, за да се направи втори Дисниленд“, но моментално подчертава, че Дисни отрича всичко. Години по-късно, през 1993, същият весник, в материал за историята на региона, ще напише „Дисни хладнокръвно лъже медиите като казва, че ще инвестира $50 милиона за разширяването на единствения тогава парк и няма интерес за нов такъв.“
На финала вече си личи прекалено много какво става на строителната площадка. Sentinel пише „Твърдим, че зад мистерията е Дисни“ и с одобрението на аниматора губернаторът Бърнс потвърждава това на 25 октомври 1965. Три седмици по-късно Бърнс ще седне между Уолтър и Рой на пресконференцията, с която започна разказа ни.
Рой Дисни в Швейцария, за да представи „Малката русалка“
На 2 ноември 1966, Уолтър Дисни е диагностициран с рак на белите дробове заради години страстно пушене. Болестта е в толкова напреднал стадии, че той почива само след 45 дни. И никога не вижда Светът на Дисни завършен. Рой, брат му и изпълнителен директор на Disney Studios, отлага пенсионирането си, за да наблюдава строителството. Паркът официално е посветен на Уолтър на 25 октомври 1971 и се казва Световния курорт Уолт Дисни.
На церемонията по посвещаването (а както пише и на специалния плакет на входа на Магическото кралство), Рой казва: „Светът на Уолт Дисни е възпоменание за философията и живота на Уолтър Елиас Дисни… и на талантите, всеотдайността и лоялността на цялата организация Дисни, която сбъдна мечтата на Уолтър. Нека Светът на Уолт Дисни донесе радост и вдъхновение, и нови знания на всички, които идват на това щастливо място… Магическо кралство, младите по сърце на всякаква възраст могат да се смеят и да играят, и да учат – заедно.“
Девет години промяна в дизайна през десет различни модела смартфони
|
|
2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.
За десет години светът се промени много. Да вземем например космическия кораб Dragon на SpaceX, който през 2010 година беше само мечта. Днес, благодарение на усилията на екипа на компанията, той прави редовни полети до Международната космическа станция, носейки храна, оборудване, проби и всичко необходимо.
За това време и смартфоните от успешната Samsung Galaxy S серия се промениха много и усиленият труд на хората от южнокорейската компания не остана незабелязан.
Вече ви разходихме из историята на дисплеите, камерите и процесорите на първокласната серия смартфони, а днес ще погледнем към най-видимата част от моделите на производител номер едно в последните години – дизайна.
Безспорно, Samsung извървя дълъг път в работата по външния вид и използваните материали на флагманската си серия. Няма какво да се лъжем – в първите си модели компанията се концентрира върху другите аспекти на устройствата и изглеждаше така, сякаш оставя дизайна на заден план. Днес обаче, промяната е видима и последните няколко модела с лекота се подреждат сред най-красивите и добре изработени устройства на пазара.
Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че Samsung Galaxy S беше изцяло пластмасов – както и почти всички останали модели на пазара в този период. Дисплеят не заемаше много място, но това си беше нормално за моделите от началото на десетилетието.
Тогава основните критики бяха насочени не към „лицето“, а към гърба на телефона и сините точки, които привличаха внимание, но не бяха по вкуса на всеки. Извивката в долната част обаче спечели точки – така телефонът с огромния за времето си 4-инчов екран бе много по-удобен за ползване.
Наследникът на Samsung Galaxy S – Samsung Galaxy SII се появи на пазара с достоен отговор към критиките. Със своите едва 8,5 мм той стана един от най-тънките и привлекателни модели на пазара, а грапавият гръб гарантираше, че няма да го изпуснем лесно. Моделът се сдоби с екран от 4,3 инча, а под него мястото си запазиха три бутона – два капацитивни и един хардуерен.
С емблематичния Galaxy SIII Samsung пое в нова посока, като омекоти допълнително формите на телефона, залагайки на по-заоблените краища, но запазвайки познатите бутони под дисплея. Дизайнът му е вдъхновен от речните камъни, заоблени от водата, казват тогава от компанията. Смартфонът беше наличен в два цвята – бял и тъмносин, наречен Pebble Blue – синьо, като речно камъче.
Добрите продажби на SIII явно са причината Samsung да запазят основата на дизайна и при следващия модел. Galaxy S4 обаче дава началото на една много приятна нова тенденция, на която се радваме и до днес: свиването на рамките около екрана. Новият флагман беше също толкова висок, колкото предшественика си, но това не значи, че екранът остана същият – той порасна с 0,2 инча. За сметка на това устройството стана по-тясно, по-тънко и по-леко.
Galaxy S4 получи обновен син цвят, с който доби по-изискана визия. Гърбът му пък сякаш сменяше цвета си в зависимост от ъгъла на светлината – ефект, вдъхновен от звездите в небето, казват от Samsung. Новият модел успешно повтори полираната рамка на предшественика си.
Година по-късно Galaxy S5 се появи със стилен гръб, напомнящ перфорирана кожа – ефект, който не само му спечели точки в очите на потребителите, но добави характер към флагманския модел. Въпреки че на пръв поглед промените в предната част не бяха много, централният бутон получи важна функция – той се превърна и в сензор за пръстов отпечатък.
Истинска революция обаче настъпи с идването на Galaxy S6 и най-вече S6 Edge. Заобленият от двете страни екран превърна модела в най-впечатляващия телефон за времето си и със сигурност накара всички да говорят за него.
S6 Edge е тънък – едва 7 мм, но дисплеят успява да създаде впечатление дори за още по-елегантно тяло. Гърбът му вече е стъклен – нещо, което виждаме в телефоните и днес. Между него и екрана се появява истинска метална рамка в комбинация с алуминий, което допринася за премиум усещането, когато хванете модела в ръка. Извитият екран идва и с нови софтуерни опции, които улесняват работата с телефона.
С други думи, S6 Edge беше такъв успех, че Samsung реши да не налага особени промени в дизайна на наследника. Все пак S7 и S7 Edge не са идентични – те получиха Gorilla Glass 4 и устойчивост при потапяне във вода. Допълнително се свиха и рамките около екрана.
Стигаме до Samsung Galaxy S8 и S8+ – категоричен претендент за най-красивия смартфон в историята въобще. Дисплеят му е 5,8 и съответно 6,2 инча (спомнете си „огромния“ 4-инчов екран), а съотношението се промени до 18,5:9 – екранът стана по-висок, без телефонът да става неудобен за ползване. Характерният бутон под дисплея, който беше неотменна част от всеки един Galaxy S до този момент, изчезна. С него почти напълно изчезнаха и рамките, благодарение на заобления „безкраен“ екран – Инфинити дисплей. Всичко това превърна Galaxy S8 в стилен премиум модел. До камерата се появи и сензор за пръстови отпечатъци, а това донесе и единствената критика към модела. Можем само да предполагаме, че вероятно южнокорейската компания се е готвела до последния момент да го постави под дисплея, но в крайна сметка технологията явно не е била готова за това. Все още.
Година по-късно Samsung Galaxy S9 реши и този проблем, като сензорът мина под камерата. И двата модела зарадваха потребителите, като отказаха да се подадат на две скорошни тенденции – „ноча“ и премахването на 3,5-милиметровия жак за слушалки. Със сигурност Samsung спечелиха много от това.
Най-новата серия – Galaxy S10, събра опита и най-доброто от технологията на Samsung през годините. Така ни предложи телефони, за които дори и най-смелите не са си мечтали през 2010 година.
Яркият дисплей вече заема почти 90 процента от предната страна на телефона, след като рамките станаха практически незабележими. Samsung успя да усъвършенства технологията и вгради предната камера в самия дисплей – решение, далеч по-добро от „ноча“, и пръстовия отпечатък – под екрана. Така гърбът на телефона стана по-изчистен и още по-привлекателен.
Сега бъдещето вече е в сгъваемите телефони като Galaxy Fold и до дни очакваме датата за пускането му на пазара. Дотогава, на фокус остава Galaxy S10, който със сигурност заслужено държи мястото си в авангарда на индустрията.
Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи
|
|
Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…
Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?
Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.
Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.
Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.
През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.
Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.
Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.
Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.
Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото.
На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.
Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.
Коте с хетерохромия
С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.
Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.
Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.
През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.
След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.
Василий II
Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.
Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.
За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.
За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.
Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.
Цар Самуил
Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.
Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.
На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.
Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.
Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.
Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.
