Трейлър на новия филм от Томи Уисо – „Big Shark“

| от chronicle.bg |

Томи Уисо, станал известен с играта си в невероятния филм „The Room“, в момента снима нова лент – „Big Shark“.

„The Room“ излиза през 2003 година и бързо става един от най-известните филми в света, основно заради съмнителните си качества и толкова лоша, че чак прекрасна актьорска игра от страна на самия Томи Уисо.

През годините след премиерата филмът се превръща в култ. Въпреки че всеки елемент от него е потресаващо лош, кината често го включват в програмата си. Често и зрителите замерят екрана с пластмасови лъжици, когато в кадър се появи домакинската посуда на главния герой.

Няма да описваме сюжета на филма „The Room“ – гледайте го. Гледайте го задължително!

Миналата седмица Уисо и неговият приятел (и във филма) Грег Сестеро отговаряха на въпроси от фенове след  прожекция на „The Room“. Тогава те показаха и трейлъра на новия си проект „Big Shark“.

Уисо представя филма като ситуиран в Ню Орлиънс и вдъхновен от собствения му престой в града. Целият сюжет все още се пази в тайна, но Сестеро разкри, че се разказва за трима огнеборци, които се опитват да спасят света (ние подозираме, че светът е нападнат от акула).

Тази информация силно напомня серията филми „Sharknado“, които също споделят жанра на толкова лоши, че чак любопитни филми.

 
 

Загубените паметници: Крак де Шевалие

| от chronicle.bg |

В началото на 20 век подполковник Томас Едуард Лорънс, известен още като Лорънс Арабски, пише, че Крак де Шевалие „е може би най-добре запазеният и най-възхитителен замък на света, и един от най-изразителните сгради, свързани с кръстоносните походи в Сирия.“

Докато европейските замъците служат предимно за дом на лордовете, в Леванта (цялото източно Средиземноморие с островите му) тяхното предназначение било до голяма степен защита – и това се отразява в дизайна, особено в „отбранителни машини“ като замъка Маргат и Крак де Шевалие.

1200px-Crac_des_chevaliers_syria

Замъкът Крак де Шевалие 

Крак де Шевалие (буквално „Замъкът на кюрдите“), построен през 1170, използва дори локацията си като защитен елемент, защото е построен на върха на хълм. Материалът, от който е съградена сградата, е варовик, но зидарията е толкова фина, че хоросанът едвам се забелязва. Пред главния вход на замъка едно време е имало оградено предградие, но днес от него няма и следа. От южната му страна има малко укрепление, около което кръстоносците са могли да построят стени и кули. Не е ясно как е било защитавано по време на битките през 1271 година – може би е било заобиколено с дървена палисада. Хълмът, на който е построен замъкът, е свързан със съседния хълм посредством мост, по който бойните машини да могат да преминават лесно. Там защитата е и най-силна – с дебели стени и повече кули.

1280px-Krak_des_Chevaliers_22

Вътрешността на Крак де Шевалие

Между 1142 и 1170 главният вход на замъка е бил между две кули в източната част като има и задна порта в северозападната кула. Във вътрешността можем да се разходим из двор, заграден от сводести камери. Заради терена, върху който е построен замъка, той има неправилна форма, като е обграден със стръмни баири от всички страни освен една.

Крак де Шевалие претърпява обновяване през 13 век  – тогава се построяват нови стени около вътрешния двор като се оставя тясно пространство между тях, през което да може да се стреля по нападатели. Замакът е допълнително укрепен като са издигнати и още четири големи кули. В тях са настанявани рицарите, около 60 на брой, като северозападната кула е била предназначена за техния водач. На изток, където стените са най-слаби, има открита цистерна, която да служи като типичния за замъците ров, както и източник на вода.

В северната част на двора е края на еспаландата (дълго открито място за разходки). Тя е едно ниво над двора, а под нея се намират складове, които могат да се използват и за бункери за укритие. В западната част на двора е т. нар. Зала на рицарите.

Hall_of_the_Knights_-_Krak_des_Chevaliers

Залата на рицарите

Помещението първоначално е построено през 12 век, но интериорът му също е променен при последвалите реновации. Плетениците и деликатните орнаменти говорят за сложна реализация на готическа архитектура, най-вероятно от 30-те години на 13 век.

768px-Chapel_of_Krak_des_Chevaliers_05

Западната част на параклиса

Параклисът най-вероятно е построен отново след като се разрушава от земетресение през 1170. От оригиналната постройка са останали само източната част, където има малка апсида (полусферичен купол), и отделни места от южната. Той е дълъг около 22 метра и е широк 8,5 като главният вход е от юг с един по-малък вход на север. През 1935 година е открит още един параклис, пред главния вход на замъка, но той по-късно бива унищожен.

1024px-Krak_des_Chavaliers_under_fire

Дим от Крак де Шевалие по време на гражданската война в Сирия

През 1929 се появява предложение контрол върху замъка да поеме Франция. Така и става – на 16 ноември 1933 Крак де Шевалие попада под грижите на Академията по изящни изкуства (Académie des Beaux-Arts). Започват ремонтни работи, които включват 120 души и отнемат около 2 години. След като обновяването приключва, замъкът става една от основните туристически атракции в Леванта. Френското влияние над Сирия и Ливан приключва през 1946 с обявяването на независимостта на Сирия. След това замъкът става част от културното наследство на ЮНЕСКО и вече е притежание на местното правителство.

По време на Гражданската война в Сирия, Крак де Шевалие е бомбардиран няколко пъти – през 2012 от Сирийската арабска армия, през юли 2013 при обсада на град Хомс (където се намира замъка) и отново през август същата година. Сирийската арабска армия възстановява контрол на 20 март 2014 година и от тогава ЮНЕСКО и правителството правят постъпки в посока реконструкцията на тази дългогодишна забележителност.

 
 

Остров Скелиг Майкъл: пресечната точка между викингите и джедаите

| от Георги Марков | |

Какво е общото между викингите пирати от 9 в. и рицарите джедаи? Този наглед абсурден въпрос намери своя неочакван отговор през зимата на 2015 г., напомняйки отново за добре развитото чувство за хумор на историята.

По това време по кината излезе първата серия от най-новата трилогия за „Междузвездни войни“ – „Силата се пробужда“. Във финалната сцена на филма героинята на Дейзи Ридли – Рей – пристига на отдалечена, откъсната планета, за да се опита да намери последния легендарен рицар джедай Люк Скайуокър. Когато киноекранът се изпълни с епичния силует на суров, скалист остров, издигащ се сред пяната на разбиващите се в подножието му вълни, буквално не можех да повярвам на очите си – защото силуетът ми беше достатъчно добре познат. Броени седмици по-рано, докато подготвях материалите за книгата си викингите („Ерата на викингите“, Милениум), бях попаднал на смайващата история пиратската атака срещу непристъпния остров Скелиг Майкъл. Всеки историк ще признае, че е далеч по-лесно да пише за дадено събитие, ако има визуална представа за обстановката и физическата среда.

Когато тази околна среда е толкова драматична и уникална по своята същност като Скелиг Майкъл, визуализацията се превръща от лукс в първа необходимост. Островът се издига почти пирамидално от водите на Атлантическия Океан и е доминиран от двата си върха-близнаци – по-ниският от тях е с височина от 185 метра от морското равнище и приютява ранносредновековния манастир, който ще бъде център на нашата история; по-високият и труднодостъпен връх се издига на 218 метра от морското равнище и служи за дом на няколко монаси-отшелници, които живеят в почти пълна откъснатост от заобикалящия ги свят.

Между тези два скални исполина се спуска стръмна седловина, наречена от местните „Седлото на Христос“. Негостоприемният Скелиг Майкъл няма пристанище или удобен залив, който да приютява кораби – всеки, който приближава скалите, го прави на свой риск, излагайки се на опасността да се превърне в играчка на мощния прибой. Откъснат, суров, но заедно с това свещен и уважаван в цяла Ирландия – такава е славата на островния манастир в началото на 9 в. Много скоро обаче местното население ще го свързва с далеч по-плашещи и неприятни новини.

star-wars-force-awakens-skellig-michael

Безнаказаните викинги

Повечето историци на ранното европейско Средновековие се съгласяват, че „Ерата на викингите“ започва на 8 юни 793 г. със шокиращото опустошаване на манастира Линдисфарн в Северна Англия. Причините за тази изненадваща експлозия в Северозападна Европа са няколко – нарастване на населението в Скандинавия (особено Норвегия и Дания), икономически проблеми, свързани с недостига на сребро и социалното напрежение, заради зараждащите се феодални борби. Ала най-важната причина си остава технологичната революция във викингското корабостроене, която позволява първо на датските, а след това и на безразсъдно смелите норвежки моряци да започнат да доминират водите на Северно море, Ламанша и крайбрежията на днешна Белгия, Холандия, Франция, Англия, Шотландия и Ирландия. Проблемът на местните държави е, че не разполагат с флот, който да отговори на неочакваното предизвикателство от север-североизток. Техните крайбрежни зони са изцяло на милостта на пиратите – набезите не подлежат на контрол или ответна реакция, не могат да бъдат предвидени или спрени, началните бази на викингите са далеч извън обсега за отмъщение. Накратко – северняците могат да правят каквото си искат без да се притесняват особено от последствията.

Възходът на Келтското християнство

По същото време в Северна Англия, Шотландия и най-вече в Северна Ирландия се създава една блестяща, макар и позабравена цивилизация, концентрирана около великолепни отшелнически манастири. Много от тях се превръщат във водещи средища на културен и религиозен живот, огнища на познание и духовен разцвет, който – с изключение на Византия – няма еквивалент на континента. Ала манастирите не акумулират само религиозен престиж и културни богатства – техните посетители все по-често изразяват уважението си с пищни дарения на църковна утвар*, обкичена със злато, сребро и скъпоценни камъни. Монасите създават уникални църковни книги, всяка от които струва цяло състояние. В свят на нищета, бедност и повсеместна мизерия, легендарни манастири като ирландските Скелиг Майкъл, Глендалох, Клонмур, Армааг и Клонмакнойс съдържат почти приказни богатства. И ако за всеки християнин тяхната святост ги обкръжава с почти ненарушима аура на неприкосновеност, за всеки пират-езичник те ще бъдат върховната плячка, още по-изкушаваща заради пълната липса на защита.
Една от широко разпространените заблуди за ранната „Ера на викингите“ е, че те са атакували на сляпо и едва ли не по случайност са попаднали на богатите манастири. Дори повърхностното проследяване на хронологията на рейдовете веднага оборва подобно мнение. Северняците са напълно наясно със своите цели, как да достигнат да тях и колко време ще им е нужно, за да извършат успешен набег. Също така са добре информирани, че месните власти са абсолютно неадекватни при атака откъм морето, а особеностите на религията превръщат манастирите им в най-желаната и леснодостъпна цел. Действително, най-ранните атаки са белязани от безконтролно унищожаване на безценни богатства. Но викингите много скоро ще осъзнаят, че е далеч по-лесно и рентабилно да откраднат свещените книги на своите жертви, които са готови да плащат огромни откупи за тях. Само за няколко години жестоките и кръвопролитни набези ще се превърнат в далеч по-контролиран бизнес от гледна точка на пиратите – макар и да са все така травмиращи и кошмарни за ирландците.

Атаката на Скелиг Майкъл – апотеоз на дързостта

Защо набегът срещу Скелиг Майкъл да се отличава от общата картина на викингските атаки? Всъщност той се вписва много добре в контекста на епохата, но смайващата му дързост и почти безразсъдна наглост го отличават от всички останали грабежи.

Класическата викингска атака е изглеждала така: малък отряд от най-много 3-4 кораба се появява изневиделица на ирландското крайбрежие. Мястото за акостиране никога не е избирано случайно – то трябва да бъде в добре прикрит залив или речно устие, по възможност в близост до някой от манастирите в околността. Големите ирландски религиозни средища са разположение сравнително близо до крайбрежието – северняците обикновено не се нуждаят от повече от три-четири часа до достигането на своята цел. Самият набег се извършва с професионална ефективност, определяна от натрупания опит. Преди местното население да може да окаже каквато и да е помощ на окаяните монаси, пиратите вече са натоварили плячката си и са се отправили към дома.

Атаката срещу Скелиг Майкъл трябва да следва малко по-различен план. Очевидно островът е по-изолиран от традиционните цели. Огромното предимство на това е, че викингите не трябва да се притесняват за ответен удар – най-близкото крайбрежие е на 12 километра, а ирландците не са особено добри моряци. Почти непреодолимото предизвикателство е вече споменатата физическа среда – бурните и негостоприемни води на Атлантика, опасните течения и прибоя на острова, особено рискованото приближаване към отвесните скали, които могат да разбият всеки дървен корпус за броени секунди. Дори в най-спокойните дни на лятото, акостирането в подножието на Скелиг Майкъл вероятно би било изпитание и за най-опитния ранносредновековен моряк. Смайващото в случая е, че викингите решават да ударят манастира през зимата – малко преди Коледа на 823 г.

За да постави дързостта им отвъд границите на разбираемото, пиратите решават съвсем да се надсмеят над смъртта и да извършат атаката през нощта.
Къде да търсим обяснение за този избор? Някой би казал, че така се търси допълнителна защита против възможността нападението да бъде забелязано прекалено рано. Проблемът е, че дори монасите да видят пристигащите кораби, те няма как да реагират на опасността. В много от хрониките от периода се прокрадва усещането, че викингите нарочно търсят подвизи, които всички останали хора смятат за невъзможни. Да се нападне Скелиг Майкъл през зимата, когато заобикалящите го води са по-бурни от всякога, и то през нощта, е безумие – нещо повече, това просто не може да бъде извършено. Пиратите обожават именно такива предизвикателства.

Ирландската хроника, описваща набега, добавя описанието, че в нощта преди Коледа се разразява ужасна буря, която залива голия остров с безжалостни пориви на дъжд и ураганен вятър. Въпреки това викингите незнайно как успяват да акостират в подножието на виещите се каменни стъпала, водещи към манастира. Последвалата атака не се отличава от множество други набези на епохата – църковната утвар е безмилостно разграбена, много от монасите са убити, абат Айтгал умира от глад, докато чака пристигането на поискания огромен откуп. Новините за случилото се предизвикват пълен шок в цяла Ирландия и затвърждават мнението, че викингите не са хора. Само демони, изпратени от пъкъла за наказание за греховете, могат да проникнат на непристъпния Скелиг Майкъл докато около него бушува бясна буря и безнаказано да поругаят този дом на Бога.

c52b24dd987be042fec312b1045685d46c8b9a47

Историята не свършва тук.

Само петнадесет години по-късно северняците ще повторят атаката си, макар техните нападения вече да не са изненада за никого. На този фон изглежда почти шокиращо, че един от най-великите викингски капитани за всички времена – Олаф Тригвасон, който по-късно ще стане крал на Норвегия – приема християнството и е покръстен от местен отшелник именно на Скелиг Майкъл. Островът завинаги си остава един от уникалните символи на келтското християнство, а през 1996 г. ЮНЕСКО го обявява за Обект на Световното културно наследство.

Въпреки всичко казано дотук, историята на Скелиг Майкъл остава по-скоро забравена за много хора. Скромният поток от туристи се радва на спокойствието и тишината, които вероятно са привличали и християнските отшелници повече от хилядолетие по-рано.

Всичко това ще се промени безвъзвратно през декември 2015 г., когато Скелиг Майкъл ще се превърне в последното убежище на Люк Скайуокър. А феновете на „Междузвездни войни“ може и да се окажат по-опасни за наследството на острова и от викингските пирати.

 
 

Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

Праисторически хобит е живял на Филипините допреди 50 000 години

| от Радослав Тодоров |

Наскоро направен анализ на древни останки от кости и зъби, открити през 2007 във Филипините, установи, че те принадлежат на непознат досега човешки вид. Размерите му са по-малки дори и от тези на така нареченият „хобит“ – Homo Floresiensis открит на Индонезийският остров Флорес.

homo-luzonensis-teeth-banner-l

 

Премоларните зъби на Homo Luzonensis

Находката е от пещера на филипинския остров Лусон, поради което и новооткритият вид е кръстен на неговото име – Homo Luzonensis. Тези мистериозни същества са го обитавали през епохата на късния Плейстоцен, до преди около 50 000 години. Макар по размери (едва 120 см на височина) да наподобява Homo Floresiensis, той споделя особености характерни и за други древни човешки същества. Костите на краката и пръстите му са по-заоблени като при австралопитеците (чийто представител е известната Люси), премоларните му зъби също имат характеристики близки до тези на австралопитеците, на Хомо Еректус и Хомо Хабилис, но пък моларните му зъби са като на модерните хора – Хомо Сапиенс, само че доста по-малки по размери. Но същевременно той притежава комбинация от морфологични особености каквато не се среща у никой друг представител на рода Хомо, което позволява той да бъде класифициран като отделен вид.

zgmmjq5errhejmg3mhfq2fn43a

Пещерата Каляо, Филипините

В пещерата Каляо са открити общо 13 фосила, принадлежащи на поне двама възрастни индивида и едно дете, сред които две фаланги на ръце, три от ходила, бедрена кост и 7 зъба. Датировката на един от фосилите показва 50 000 години, което означава, че този вид е съществувал по времето когато са съществували и Хомо Сапиенс, неандерталците, техните братовчеди – денисовските хора и другите хобити – Homo Floresiensis. Тоест през този период на планетата са съществували цели 5 вида човеци, като не е изключено в бъдеще да се открият и още.

14593401212586

 

Художествена репрезентация на Homo Luzonensis

Как точно са изглеждали тези дребни хора е все още трудно да се каже от оскъдните останки с които разполагаме до момента. Това, което със сигурност може да се каже, е че зъбите им са по-малки дори от тези на Homo Floresiensis – това автоматично означава, че и на ръст не са били по-големи от него. А по-облите кости на краката и пръстите сочат, че Homo Luzonensis е бил пригоден както за катерене по дърветата, така и за ходене по земята в изправено положение. Имайки предвид факта, че представителите на рода Homo са започнали да ходят на два крака още преди 2 милиона години, то със сигурност не става въпрос за ход на еволюцията, вървящ „обратно към дърветата“. Най-вероятно тези древни особености са се запазили у Homo Luzonensis поради това, че той е живял на изолиран остров с липса на конкуренция от други хора. Все пак въпросите относно притежанието на тези примитивни белези и хода на тяхното еволюиране и функциониране засега са неясни за палеонтолозите.

Мистерия остава и кога точно клонът на тези малки хора са е отделил от еволюционното дърво на останалите и как са се озовали на остров Лусон при положение, че той е отделен от континента от поне 2.6 милиона години. По-вероятно е да са попаднали инцидентно там отколкото да са строяли салове или лодки, например ако тропическо торнадо ги е отнесло заедно с мангрови дървета на стотици километри в океана до бреговете на острова.

Има също така и свидетелства за убити и разфасовани, по всяка вероятност от човешка ръка, животни на Лусон, датирани на 700 000 години. Въз основа на което се гради теорията, че някакъв вид Хомо Еректус от континента (най-вероятно от Китай) е успял да прекоси морето и да се добере до острова. Като впоследствие изглежда е бил подложен на ефектите на изолирания островен ендемизъм, в среда с по-малко ресурси и при липса на конкуренция от други хора или хищници, което да е довело до намаляване на размерите му и до появата на всичките му останали отличителни белези. Разбира се, този опростен сценарий е доста спекулативен и е възможно да е напълно погрешен, тъй като са съвсем малко основите, на които може да се стъпи за надграждане на теориите по този въпрос. Може да има и други обяснения за уникалната комбинация от характеристики на зъбите. Групата индивиди, достигнали до Лусон, вероятно е била произволен набор от генотипове и поради инбрийдинга с течение на времето, генетичният дрейф да е предизвикал развитието на уникалните характеристики на този вид. Тъй че има вероятност останките да представляват просто необичайна островна популация на индивиди, а не нов вид. Засега все още се събират данни за анализ и съответно материалът за размисъл, въз основа на който учените изясняват картината, все още се трупа.

callao-cave-inline-x

 

Кадър от археологичните дейности в Каляо

За съжаление учените не са успели да извлекат ДНК материал от костите, защото горещият и влажен климат на Филипините не е могъл да го запази, а това можеше да хвърли доста светлина относно находките. Има обаче надежда, че при бъдещите изследвания могат да бъдат извлечени протеини, което все пак да доведе до някаква яснота по въпроса с точното място на този вид в еволюционното дърво на хората. Ако не друго, този неизвестен досега примат показва еволюционната сложност на хоминините (всичките двуноги примати с увеличен размер на мозъка, които включват хората, нашите предци и близките ни еволюционни родственици).

При всички положения откриването на нов човешки вид е забележително събитие, каквото не се случва всеки ден. Макар че антрополозите винаги подхождат скептично към откриването на нов вид същества базирано на толкова оскъдни останки. Тъй че дебатите в научните среди по случая тепърва предстоят. Факт е обаче, че освен във фентъзи света на Толкин, хобити са съществували и в нашият реален свят из островите на Югоизточна Азия преди хиляди години.