„The Handmaid’s Tale“ се завръща на 5 юни

| от chronicle.bg |

Миналия май научихме, че хитовата дистопия „The Handmaid’s Tale“ ще има и сезон 3, а миналата седмица на Super Bowl видяхме и тийзър. Сега имаме и информация от Hulu, че премиерата на новия сезон ще бъде на 5 юни.

На тази дата ще разполагаме с първите три серии, посредством които отново ще можем да изтерзаем душите си със съдбата на жените на екрана – а и да се утешим с редките проблясъци на надежда, че има изход от тоталитарна Америка, където децата на тези жени са отнемани, а те самите са превръщани в секс робини и човешки инкубатори на висшата класа.

Или да бъдем предупредени от зловещата приказва за това какво може да стане, ако неглижираме политическата ситуация и тя се изврати и стане прекалено тиранична. Или пък подкрепим вече тиранична политика.

Или пък просто вече сме инвестирали прекалено много емоция в сериала и не можем да не видим отново чудесната игра на Елизабет Мос като Офред след изненадващия финал на сезон 2 (за която актрисата получи Еми и Златен глобус).

Ето и тийзъра:

 
 

Бандитът с клизмите

| от chronicle.bg |

През декември 1976 година Франк Запа изнася серия от концерти в Паладиума в Ню Йорк. Тези концерти се записват и впоследствие, а на 3 март 1978 година, се издават на винил под името „Zappa in New York“. Албумът се състои от 2 плочи, а от първата страна на втората плоча, под номер 2, с дължина 12 минути и 41 секунди можем да чуем песента „The Illinois Enema Bandit“. Тя е посветена на едноименния сериен убиец от Илинойс.

 

 

През 1944 годна, в Елгин, щата Илинойс, се ражда Майкъл Хюбърт Кениън. Той има откачено „хоби“ –  да ­­обира млади студентки и да им прави клизми. Първото нападение, в което бандитът е обвинен, е през март 1966 година срещу две сестри от Шампейн, Илинойс. Майкъл учи в местният университет. Там учат и 12 от жертвите на обирите и сексуалните му посегателства. През 1967 година Майкъл завършва Университета в Илинойс и се мести извън щата. Нападенията му продължават да в Манхатан, Канзас, Норман, Оклахома и Лос Анджелис.

С насочен пистолет към жертвите си, той ги кара да се съблекат. След това връзва китките им и им прави клизма. Той действа „бавно и целенасочено“ и „знае много добре какво прави“, разказват пострадали от престъпленията му.  Бандитът Кениън не наранява по никакъв друг начин жертвите – когато приключи, той просто ги пуска. Те споделят мнението, че Майкъл е „извънредно любезен“. Преди да си тръгне, той прибира каквито пари успява да намери.

През 1972 година Кениън се връща в Шампейн и си намира работа в Агенцията по приходите в Илинойс. Той продължава да напада жени – в това число, две стюардеси и четири момичета, студентки в град Урбана, на една от които прилага прочутата си вече клизма. Той вече отдавна е познат на пресата.

1975bandit01

 

„Бандит прави клизма на студентка

(вестник „Ironwood Daily Globe“ – 9 февруари 1972)

…Полицията твърди, че мъжът носил малък пистолет, с който заплашвал двете жени, за да не викат за помощ. Дейвид Джентил, детектив от Шампейн, казва, че според него става въпрос за същия човек, който от 1965 до 1967 и веднъж през 1971 година извършва подобни престъпления в студентския кампус в Илинойс. „Всеки път мъжът е бил с черна ски маска с червени дупки за очите и устата и е носил въже, бутилка с вода и маркуч. Работя по случая още от самото начало през 1963 година, когато нападаше млади момичета и студентки. До мен бе сведена информация, че подобни случаи е имало през есента на ’70 и пролетта на ’71 година в щата Мичиган, както и от 1965 до 1968 година в Охайо и Ню Йорк. Всеки път, включително последният тук, мъжът е попитал жертвите си дали знаят, че той е Маскираният убиец (още едно от прозвищата на Кениън – други са Бандитът с клизмите от Шампейн и Бандитът с клизмите от Илинойс)…“

 

1975bandit02

„Бандитът с клизмите похищава отново

(весник „St. Louis Post-Dispatch“ – 5 май, 1975)

„Полицията започна разследване, за да залови т.нар. Бандитът с клизмите.

Маскираният обирджия е нападнал 5 пъти през уикенда като е използвал един и същ метод, който се свързва с него още от 1965 г. Във всяко от нападенията жертвите са млади жени, които живеят в общежитията на Университета в Илинойс. Всяка е била завързана и й е била направена клизма. Обирджията също така е претършувал за пари.

…Нападенията се случват след 3-годишно затишие в Шампейн. Четирима детективи ще разследват случаите независимо един от друг, след като общото разследване не среща успех.“

Когато е 30-годишен, Майкъл е задържан по подозрения, че е „бандитът с клизмите“ и че тероризира студентки из цялата държава в продължение на 10 години. Наложена му е гаранция от 100 000 долара, което в днешни пари е около 490 000 долара. Де юре, незаконна дейност на Майкъл са обирите. Той е обвинен за два въоръжени грабежа. Майкъл Кениън никога не е обвинен за клизмите, които прави на жертвите си, защото по това време в САЩ няма закон, наказващ подобно деяние.

Според вещите лица обвиняемият е напълно вменяем – тоест, не е „луд“ и може да бъде съден. През декември 1975 година той се признава за виновен в извършването на 6 въоръжени грабежа и е осъден на 6 до 12 години затвор.

Майкъл Кениън – Бандитът с клизмите, излиза на свобода през 1981 година. Франк Запа продължава да пее песента за него поне до 1988 година. Дали Майкъл някога я е слушал на живо?

През 1976 година биографията на Кениън вдъхновява и филма за възрастни „Water Power“. В него участва Джейми Гилис, които играе разстроен единак подобно на Травис от „Шофьор на такси“. Докато се подготвя за ролята, Джейми иска да отпътува до Илинойс, за да се срещне с Майкъл и да го интервюира. Продуцените обаче отказват. По-късно филмът е пуснат отново, този път под името „Enema Bandit“.

 

WaterPowerFilm

 
 

Загубените паметници: Крак де Шевалие

| от chronicle.bg |

В началото на 20 век подполковник Томас Едуард Лорънс, известен още като Лорънс Арабски, пише, че Крак де Шевалие „е може би най-добре запазеният и най-възхитителен замък на света, и един от най-изразителните сгради, свързани с кръстоносните походи в Сирия.“

Докато европейските замъците служат предимно за дом на лордовете, в Леванта (цялото източно Средиземноморие с островите му) тяхното предназначение било до голяма степен защита – и това се отразява в дизайна, особено в „отбранителни машини“ като замъка Маргат и Крак де Шевалие.

1200px-Crac_des_chevaliers_syria

Замъкът Крак де Шевалие 

Крак де Шевалие (буквално „Замъкът на кюрдите“), построен през 1170, използва дори локацията си като защитен елемент, защото е построен на върха на хълм. Материалът, от който е съградена сградата, е варовик, но зидарията е толкова фина, че хоросанът едвам се забелязва. Пред главния вход на замъка едно време е имало оградено предградие, но днес от него няма и следа. От южната му страна има малко укрепление, около което кръстоносците са могли да построят стени и кули. Не е ясно как е било защитавано по време на битките през 1271 година – може би е било заобиколено с дървена палисада. Хълмът, на който е построен замъкът, е свързан със съседния хълм посредством мост, по който бойните машини да могат да преминават лесно. Там защитата е и най-силна – с дебели стени и повече кули.

1280px-Krak_des_Chevaliers_22

Вътрешността на Крак де Шевалие

Между 1142 и 1170 главният вход на замъка е бил между две кули в източната част като има и задна порта в северозападната кула. Във вътрешността можем да се разходим из двор, заграден от сводести камери. Заради терена, върху който е построен замъка, той има неправилна форма, като е обграден със стръмни баири от всички страни освен една.

Крак де Шевалие претърпява обновяване през 13 век  – тогава се построяват нови стени около вътрешния двор като се оставя тясно пространство между тях, през което да може да се стреля по нападатели. Замакът е допълнително укрепен като са издигнати и още четири големи кули. В тях са настанявани рицарите, около 60 на брой, като северозападната кула е била предназначена за техния водач. На изток, където стените са най-слаби, има открита цистерна, която да служи като типичния за замъците ров, както и източник на вода.

В северната част на двора е края на еспаландата (дълго открито място за разходки). Тя е едно ниво над двора, а под нея се намират складове, които могат да се използват и за бункери за укритие. В западната част на двора е т. нар. Зала на рицарите.

Hall_of_the_Knights_-_Krak_des_Chevaliers

Залата на рицарите

Помещението първоначално е построено през 12 век, но интериорът му също е променен при последвалите реновации. Плетениците и деликатните орнаменти говорят за сложна реализация на готическа архитектура, най-вероятно от 30-те години на 13 век.

768px-Chapel_of_Krak_des_Chevaliers_05

Западната част на параклиса

Параклисът най-вероятно е построен отново след като се разрушава от земетресение през 1170. От оригиналната постройка са останали само източната част, където има малка апсида (полусферичен купол), и отделни места от южната. Той е дълъг около 22 метра и е широк 8,5 като главният вход е от юг с един по-малък вход на север. През 1935 година е открит още един параклис, пред главния вход на замъка, но той по-късно бива унищожен.

1024px-Krak_des_Chavaliers_under_fire

Дим от Крак де Шевалие по време на гражданската война в Сирия

През 1929 се появява предложение контрол върху замъка да поеме Франция. Така и става – на 16 ноември 1933 Крак де Шевалие попада под грижите на Академията по изящни изкуства (Académie des Beaux-Arts). Започват ремонтни работи, които включват 120 души и отнемат около 2 години. След като обновяването приключва, замъкът става една от основните туристически атракции в Леванта. Френското влияние над Сирия и Ливан приключва през 1946 с обявяването на независимостта на Сирия. След това замъкът става част от културното наследство на ЮНЕСКО и вече е притежание на местното правителство.

По време на Гражданската война в Сирия, Крак де Шевалие е бомбардиран няколко пъти – през 2012 от Сирийската арабска армия, през юли 2013 при обсада на град Хомс (където се намира замъка) и отново през август същата година. Сирийската арабска армия възстановява контрол на 20 март 2014 година и от тогава ЮНЕСКО и правителството правят постъпки в посока реконструкцията на тази дългогодишна забележителност.

 
 

Остров Скелиг Майкъл: пресечната точка между викингите и джедаите

| от Георги Марков | |

Какво е общото между викингите пирати от 9 в. и рицарите джедаи? Този наглед абсурден въпрос намери своя неочакван отговор през зимата на 2015 г., напомняйки отново за добре развитото чувство за хумор на историята.

По това време по кината излезе първата серия от най-новата трилогия за „Междузвездни войни“ – „Силата се пробужда“. Във финалната сцена на филма героинята на Дейзи Ридли – Рей – пристига на отдалечена, откъсната планета, за да се опита да намери последния легендарен рицар джедай Люк Скайуокър. Когато киноекранът се изпълни с епичния силует на суров, скалист остров, издигащ се сред пяната на разбиващите се в подножието му вълни, буквално не можех да повярвам на очите си – защото силуетът ми беше достатъчно добре познат. Броени седмици по-рано, докато подготвях материалите за книгата си викингите („Ерата на викингите“, Милениум), бях попаднал на смайващата история пиратската атака срещу непристъпния остров Скелиг Майкъл. Всеки историк ще признае, че е далеч по-лесно да пише за дадено събитие, ако има визуална представа за обстановката и физическата среда.

Когато тази околна среда е толкова драматична и уникална по своята същност като Скелиг Майкъл, визуализацията се превръща от лукс в първа необходимост. Островът се издига почти пирамидално от водите на Атлантическия Океан и е доминиран от двата си върха-близнаци – по-ниският от тях е с височина от 185 метра от морското равнище и приютява ранносредновековния манастир, който ще бъде център на нашата история; по-високият и труднодостъпен връх се издига на 218 метра от морското равнище и служи за дом на няколко монаси-отшелници, които живеят в почти пълна откъснатост от заобикалящия ги свят.

Между тези два скални исполина се спуска стръмна седловина, наречена от местните „Седлото на Христос“. Негостоприемният Скелиг Майкъл няма пристанище или удобен залив, който да приютява кораби – всеки, който приближава скалите, го прави на свой риск, излагайки се на опасността да се превърне в играчка на мощния прибой. Откъснат, суров, но заедно с това свещен и уважаван в цяла Ирландия – такава е славата на островния манастир в началото на 9 в. Много скоро обаче местното население ще го свързва с далеч по-плашещи и неприятни новини.

star-wars-force-awakens-skellig-michael

Безнаказаните викинги

Повечето историци на ранното европейско Средновековие се съгласяват, че „Ерата на викингите“ започва на 8 юни 793 г. със шокиращото опустошаване на манастира Линдисфарн в Северна Англия. Причините за тази изненадваща експлозия в Северозападна Европа са няколко – нарастване на населението в Скандинавия (особено Норвегия и Дания), икономически проблеми, свързани с недостига на сребро и социалното напрежение, заради зараждащите се феодални борби. Ала най-важната причина си остава технологичната революция във викингското корабостроене, която позволява първо на датските, а след това и на безразсъдно смелите норвежки моряци да започнат да доминират водите на Северно море, Ламанша и крайбрежията на днешна Белгия, Холандия, Франция, Англия, Шотландия и Ирландия. Проблемът на местните държави е, че не разполагат с флот, който да отговори на неочакваното предизвикателство от север-североизток. Техните крайбрежни зони са изцяло на милостта на пиратите – набезите не подлежат на контрол или ответна реакция, не могат да бъдат предвидени или спрени, началните бази на викингите са далеч извън обсега за отмъщение. Накратко – северняците могат да правят каквото си искат без да се притесняват особено от последствията.

Възходът на Келтското християнство

По същото време в Северна Англия, Шотландия и най-вече в Северна Ирландия се създава една блестяща, макар и позабравена цивилизация, концентрирана около великолепни отшелнически манастири. Много от тях се превръщат във водещи средища на културен и религиозен живот, огнища на познание и духовен разцвет, който – с изключение на Византия – няма еквивалент на континента. Ала манастирите не акумулират само религиозен престиж и културни богатства – техните посетители все по-често изразяват уважението си с пищни дарения на църковна утвар*, обкичена със злато, сребро и скъпоценни камъни. Монасите създават уникални църковни книги, всяка от които струва цяло състояние. В свят на нищета, бедност и повсеместна мизерия, легендарни манастири като ирландските Скелиг Майкъл, Глендалох, Клонмур, Армааг и Клонмакнойс съдържат почти приказни богатства. И ако за всеки християнин тяхната святост ги обкръжава с почти ненарушима аура на неприкосновеност, за всеки пират-езичник те ще бъдат върховната плячка, още по-изкушаваща заради пълната липса на защита.
Една от широко разпространените заблуди за ранната „Ера на викингите“ е, че те са атакували на сляпо и едва ли не по случайност са попаднали на богатите манастири. Дори повърхностното проследяване на хронологията на рейдовете веднага оборва подобно мнение. Северняците са напълно наясно със своите цели, как да достигнат да тях и колко време ще им е нужно, за да извършат успешен набег. Също така са добре информирани, че месните власти са абсолютно неадекватни при атака откъм морето, а особеностите на религията превръщат манастирите им в най-желаната и леснодостъпна цел. Действително, най-ранните атаки са белязани от безконтролно унищожаване на безценни богатства. Но викингите много скоро ще осъзнаят, че е далеч по-лесно и рентабилно да откраднат свещените книги на своите жертви, които са готови да плащат огромни откупи за тях. Само за няколко години жестоките и кръвопролитни набези ще се превърнат в далеч по-контролиран бизнес от гледна точка на пиратите – макар и да са все така травмиращи и кошмарни за ирландците.

Атаката на Скелиг Майкъл – апотеоз на дързостта

Защо набегът срещу Скелиг Майкъл да се отличава от общата картина на викингските атаки? Всъщност той се вписва много добре в контекста на епохата, но смайващата му дързост и почти безразсъдна наглост го отличават от всички останали грабежи.

Класическата викингска атака е изглеждала така: малък отряд от най-много 3-4 кораба се появява изневиделица на ирландското крайбрежие. Мястото за акостиране никога не е избирано случайно – то трябва да бъде в добре прикрит залив или речно устие, по възможност в близост до някой от манастирите в околността. Големите ирландски религиозни средища са разположение сравнително близо до крайбрежието – северняците обикновено не се нуждаят от повече от три-четири часа до достигането на своята цел. Самият набег се извършва с професионална ефективност, определяна от натрупания опит. Преди местното население да може да окаже каквато и да е помощ на окаяните монаси, пиратите вече са натоварили плячката си и са се отправили към дома.

Атаката срещу Скелиг Майкъл трябва да следва малко по-различен план. Очевидно островът е по-изолиран от традиционните цели. Огромното предимство на това е, че викингите не трябва да се притесняват за ответен удар – най-близкото крайбрежие е на 12 километра, а ирландците не са особено добри моряци. Почти непреодолимото предизвикателство е вече споменатата физическа среда – бурните и негостоприемни води на Атлантика, опасните течения и прибоя на острова, особено рискованото приближаване към отвесните скали, които могат да разбият всеки дървен корпус за броени секунди. Дори в най-спокойните дни на лятото, акостирането в подножието на Скелиг Майкъл вероятно би било изпитание и за най-опитния ранносредновековен моряк. Смайващото в случая е, че викингите решават да ударят манастира през зимата – малко преди Коледа на 823 г.

За да постави дързостта им отвъд границите на разбираемото, пиратите решават съвсем да се надсмеят над смъртта и да извършат атаката през нощта.
Къде да търсим обяснение за този избор? Някой би казал, че така се търси допълнителна защита против възможността нападението да бъде забелязано прекалено рано. Проблемът е, че дори монасите да видят пристигащите кораби, те няма как да реагират на опасността. В много от хрониките от периода се прокрадва усещането, че викингите нарочно търсят подвизи, които всички останали хора смятат за невъзможни. Да се нападне Скелиг Майкъл през зимата, когато заобикалящите го води са по-бурни от всякога, и то през нощта, е безумие – нещо повече, това просто не може да бъде извършено. Пиратите обожават именно такива предизвикателства.

Ирландската хроника, описваща набега, добавя описанието, че в нощта преди Коледа се разразява ужасна буря, която залива голия остров с безжалостни пориви на дъжд и ураганен вятър. Въпреки това викингите незнайно как успяват да акостират в подножието на виещите се каменни стъпала, водещи към манастира. Последвалата атака не се отличава от множество други набези на епохата – църковната утвар е безмилостно разграбена, много от монасите са убити, абат Айтгал умира от глад, докато чака пристигането на поискания огромен откуп. Новините за случилото се предизвикват пълен шок в цяла Ирландия и затвърждават мнението, че викингите не са хора. Само демони, изпратени от пъкъла за наказание за греховете, могат да проникнат на непристъпния Скелиг Майкъл докато около него бушува бясна буря и безнаказано да поругаят този дом на Бога.

c52b24dd987be042fec312b1045685d46c8b9a47

Историята не свършва тук.

Само петнадесет години по-късно северняците ще повторят атаката си, макар техните нападения вече да не са изненада за никого. На този фон изглежда почти шокиращо, че един от най-великите викингски капитани за всички времена – Олаф Тригвасон, който по-късно ще стане крал на Норвегия – приема християнството и е покръстен от местен отшелник именно на Скелиг Майкъл. Островът завинаги си остава един от уникалните символи на келтското християнство, а през 1996 г. ЮНЕСКО го обявява за Обект на Световното културно наследство.

Въпреки всичко казано дотук, историята на Скелиг Майкъл остава по-скоро забравена за много хора. Скромният поток от туристи се радва на спокойствието и тишината, които вероятно са привличали и християнските отшелници повече от хилядолетие по-рано.

Всичко това ще се промени безвъзвратно през декември 2015 г., когато Скелиг Майкъл ще се превърне в последното убежище на Люк Скайуокър. А феновете на „Междузвездни войни“ може и да се окажат по-опасни за наследството на острова и от викингските пирати.

 
 

Великите военни изцепки: как руснаците не успяха да достигнат Крим

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1686-та. Русия, тогава все още периферна сила по отношение на Европа, решава да се намеси във войната на Свещената лига (Хабсбургска Австрия, Полско-Литовската държава, Венеция, Испания, Малтийските рицари и Папаството) срещу Османската империя.

Руснаците виждат добър шанс едновременно да се покажат като добри християни, и също така да отмъкнат някоя и друга територия от Полумесеца. Ситуацията се оказва удобен повод за фаворита на царевна София Романова – княз Василий Голицин, да натрупа пиар точки, които да стабилизират позицията му начело на държавата.

Фактически, София и Голицин управляват като регенти на малолетните царе Петър I (който после ще стане Петър Велики) и Иван V. Тяхното положение не е особено розово и много от висшите аристократи с нетърпение чакат първия им по-голям провал, за да ги отстранят. В онази епоха, постигането на бляскав военен успех е равносилно на победа в президентски избори и Голицин възлага надеждите си на предстоящата кампания.

Grand_galitzine
княз Василий Голицин

За цел на похода е избрано Кримското ханство – най-важният османски съюзник. Татарите от Крим предоставят значителни кавалерийски контингенти в служба на Портата. Заради това, Полша и Австрия молят Русия да ги атакува и така да се отслаби османския натиск по поречието на река Дунав, където се водят основните военни действия. Замисълът на Голицин е грандиозен. Мобилизирана е цялата налична армия на царството – както старите феодални отряди на болярите, така и прочутите стрелци, заедно с полковете, изградени по западноевропейски образец, кавалерия от различни категории, артилерия и казашки помощни части – въобще цялото царско войнство. Числеността на армията е наистина значителна – вероятно над 100 000 души, придружени от грамаден обоз и множество поддържащи части, търговци, тиловаци и разбира се, лагерни следовници – перачки, проститутки, подвижни кръчми и цялата пъстрота на тогавашния походен живот. За начало на похода е избрана датата 11 март, 1687г.

Нещата се объркват още в началото. Вместо през март, походът започва в средата на май, което дава предостатъчно време на татарите да се подготвят. На всичкото отгоре, руската армия в Украйна така и не успява да се съсредоточи на едно място, а се движи разпръснато на няколко уязвими колони. Татарите правилно преценяват, че могат да им нанесат доста поражения, нападайки ги по отделно и бързо се задействат, разчитайки на високата мобилност на отрядите си.

tumblr_p21w5f09i31wivak7o1_1280
царевна София Романова

Играта на котка и мишка в Украйна продължава цели три месеца, без руснаците нито да успеят да съсредоточат своите сили, нито дори да достигнат до Кримския полуостров. Поредицата от малки сражения и засади им коства скъпо, а общо в хода на кампанията умират около 20 000 души, много от тях вследствие на лошото снабдяване и разразилите се сред руската войска болести. На 24 август руснаците прекратяват кампанията срещу Крим и разпускат войската си, без да са постигнали нищо съществено.

През следващата 1688 г., Русия не води военни действия срещу Крим или Османската империя. Едва на следващата 1689 г., Голицин съумява да организира нов поход, с който се надява да измие срама от предходната печална кампания. Армията която е събрана отново надхвърля 100 000 души (според някои изчисления около 150 000), придружена от значителна за онова време артилерия и характерния гигантски обоз.  За да избегнат проблемите от предишната кампания, руснаците поемат по друг път, следвайки поречието на река Днепър. Армията успява да се събере и концентрира до края на март и през април започва да се придвижва на юг. Няколко татарски набега са успешно контрирани от руската артилерия и в крайна сметка в средата на месец май, армията на Голицин достига до Перекоп – тесният провлак, който свързва Крим с континента.

Татарите са подготвили тук нова изненада. Цялата растителност около Перекоп е унищожена, а и малкото кладенци за питейна вода, са засипани и заличени. Огромната руска армия трябва да започне обсада, без възможност за снабдяване на своя обоз и на войниците си. Междувременно, османо-татарският гарнизон е подсилил поредицата укрепления по протежение на провлака с огромен седемкилометров ров и стена, както и с допълнително артилерия. Голицин свиква военен съвет и заключва, че дори отбраната да бъде преодоляна, в безплодните степи на северен Крим, руската армия ще стане жертва на кошмарното снабдяване и постоянните вражески набези. Поради тази причина, на 20 май, без да са провели нито едно решително сражение, руснаците се оттеглят за пореден път. Загубите и този път са в порядъка на 20 000 души, отново преди всичко поради лошо снабдяване и болести. Голицин отстъпва от Крим с подвита опашка, а у дома го чака логичният финал на военното му фиаско.

Извършен е дворцов преврат, който отстранява София и Голицин, а на тяхно място аристократичната клика на Наришкините издига Петър I, под регентството на майка му Наталия. София е пратена в манастир, а Голицин е изпратен на заточение в тундрата северно от Архангелск, където живее в изолация и умира през 1714 г.

Двата кримски похода костват на Русия живота на около 50 000 души, както и престижът й на военна сила. Едва след победите на Петър при Азов десетилетие по-късно, част от руското бойно достойнство е съживено. Ще минат още десет години преди при Полтава, царят-реформатор окончателно да измие срама от кримското фиаско и да доведе Русия до мястото на велика сила, която тя запазва и до днес.