shareit

Studio 54: абсолютният рай на хедонизма

| от chronicle.bg |

Историята на ХХ век е наситена с културни феномени и течения. Започваме с едуардианската епоха в първите години, после „Лудите 20“, после 60-те с „Бийтълс“, диското през 70-те, пънкът и изобщо цялото десетилетие на 90-те. Има обаче културен феномен, който произлиза от един от гореспоменатите, но е толкова мащабен, че сам по себе си се превръща в сензация. Той съществува само 33 месеца и оставя след себе си легенда, която е може би по-ярка и от самото диско, без което не би бил възможен.

Да, Studio 54, абсолютното олицетворение на диско ерата, излиза от тази епоха и онези три години отекват в популярната култура и до днес, светейки не с носталгичня блясък на диското, а със своя собствена светлина на свобода, блясък, еротика, забавление, секс, наркотици… със светлината на легенда. В правотата на това твърдение ни убеждава документалният филм на режисьора Мат Търнауър, „Studio 54”, чиято световна премиера беше в началото на месеца.

За 98 минути Търнауър и съучастниците му зад и пред камерата не ни разказват историята на най-легендарния нощен клуб в историята на човечеството – те ни правят част от нея. Отвеждат ни в онези 33 месеца, когато Бианка Джагър влиза на бял кон в дискотеката, в мазето се прави ужасно много секс, на балкона се шмърка кокаин, дансигът е претъпкан, а от тавана се сипе брокат, който залепва по стотиците разголени тела. Звучи „Mighty Real” на Силвестър, всички са там – от най-големите знаменитости тогава, като Анди Уорхол, Елизабет Тейлър, Мик Джагър през неизвестни но красиви и луди младежи, до травеститие и гейовете, от които на първо място тръгва идеята за нощните клубове като място на бягството и изобилието… Да, в общи линии там ще ви изпрати Studio 54.

Studio 54, New York, America. - 1977

Най-ценното във филма на Търнауър са две неща: неговият видео архив, включващ непоказвани досега кадри от клуба, и основният герой – Иън Шрейгър, съоснователят на Studio 54. След като той и неговият партньор Стийв Рубел са арестувани и вкарани в затвора, клубът затваря, а през 1989 г. Рубел умира от усложнения вследствие на СПИН. Затова и до ден днешен, от уважение към своя приятел и историята на клуба, Шрейгър не е говорил за годините между 1977 и 1980. Пред Търнауър той за първи път застава пред камерата и разговаря за пътя си от Бруклин, през Манхатън, затвора, до основаването на верига луксозни хотели и реабилитирането му от президента Обама през 2017 г.

Заедно със Шрейгър виждаме и няколко души от персонала на клуба, като портиер, отговорника по връзките с пресата, охранителя, също и бивша приятелка на Шрейгър, журналисти и светски хроникьори, които си спомнят за нощите на краен хедонизъм, когато Даяна Рос и Грейс Джоунс са притежавали мястото.

photographs-of-ron-galella-int8-nan-kempner_orig

Един от основните акценти на филма е силната връзка между основателите му, Шрейгър и Стийв Рубел. И двамата са евреи, срещат се в университета и скоро откриват, че ги свързват повече от моментни обстоятелства. Рубел е гей и усеща, че един от двигателите на ерата на диското е именно хомосексуалната субкултура, която владее до виртуозност умението да се забавлява. Ерата има нужда от място, на което да експлодира. Място, където да може всеки, от най-безивестния, до световноизвестния да може да се забавлява като за последно. Двамата с Шрейгър, който е адвокат по образование, решават, че това място ще бъде в изоставената опера на 54-та улица в Манхатън. Подът е изравнен, сцената е дансинг, запазва се театралното осветление и другите приспособления на пространството,  балконът е преработен. За няколкостотин хиляди долара мястото е преобуразувано в клуб. Studio 54 отваря на 26 април 1977 г. След активна рекламна кампания, която се отплаща добре. Пред мястото се е събрала огромна тълпа, всички искат да влязат. Това е началото на легендата. Studio 54 е клуб без аналог. Няма ограничения, няма задръжки, има само музика, забавление и изобщо всичко, което поискаш… стига да влезеш. Клубът си събира доста недоброжелатели, заради пропускателна практика. Самият Стийв Рубел стои на входа и избира тълпата по свои критерии – гладко обръснатите са с предимство, ризата е от голямо значение, трябва външният вид да казва: „Мога и ще се забавлявам!“

Успехът е толкова голям, че няма как да продължи дълго. Дали заради репликата на Рубел в интервю, че двамата с Шрейгър изкарват повече пари, отколкото мафията, или заради недоволен от нещо бивш барман, двамата са разследвани и им повдигат обвинения за укриване на данъци. Делото завършва със затвор. Вечерта преди Рубел и Шрейгър да бъдат отведени зад решетките е финалното парти, на което всички се забавляват като за последно… както е било почти всяка вечер в последните три години.

Днес сграда на Studio 54 още стои. Подът отново е наклонен, има седалки и класическа сцена, балконът не е с възглавници и балатум (за да е по-лесно почистването) и няма да чуете „Mighty Real”. Защото Studio 54 не би могло да съществува днес. Прекалено нереално е било, за да има дълъг живот. То е легенда, а легендите никога не живеят дълго. Те умират рано, за да останат в историята и по възможност да се учим от тях. В случая, да се учим как да се забавляваме. Studio 54 не би издържало на лицемерното ежедневие, което има по-различна визия за забавлението. Каква, не се ангажираме да коментираме. За щастие обаче, имаме филми като този на Търнауър, които могат, макар и само за 98 минути, да ни отведат в онзи свят, в който не бива да се задържаш дълго, но и който не бива да пропускаш напълно.

 
 
Коментарите са изключени