shareit

Странният случай с Едуард Сноудън

| от |

Едуард Сноудън е противоречива личност, независимо какво казват хората за него. Той е само на 33 години, а вече е успял да предизвика към себе си крайно полюсни мнения. От вълна от върло недоволство до огромен фен лагер на точно толкова откачени като него сподвижници.

Затова не е чудно, че едва три години след случката, в която той изнася секретни документи от базата на ЦРУ и търси убежище в Русия, вече има филм за него. Режисира Оливър Стоун, а Джоузеф Гордън-Левит играе главната роля.

Стоун и Левит се срещат и веднага си допадат и това си личи по хиляди начини в първата им, но вярвам, не и последна колаборация. След което двамата се виждат със самия Сноудън, който им разказва подробно своята версия на историята, която накара света да научи името му.

Най-любопитните към случая Сноудън обаче вече познават добре скандала (ако може да го наречем така) от хилядите статии и истории, които се появиха в медиите. През 2014-а излиза и документален филм за анализатора и спряган за предател на родината си Едуард – „Citizenfour“. Филмът на Лаура Пойтрас й носи „Оскар“ за документално кино и някак прави наложителна нуждата на Холивуд да разкаже своя художествена версия на случая, макар човекът, стоящ в центъра на всичко, да е съвсем млад и развоят на събитията да се случва в реално време.

Поддръжниците на бившия кадър на ЦРУ са на мнение, че той трябва да бъде признат за герой, буквално апогей на свободното слово, човекът променил системата отвътре и да бъде помилван, ако може веднага, от президента на САЩ Барак Обама.

За тези, които не са запознати със странния случай на Едуард Сноудън, е жалко, защото са пропуснали един от наистина любопитните политически скандали от последните години.

Годината е 2013-а и младият Едуард Сноудън – анализатор с висок достъп до класифицирана информация в ЦРУ, напуска работното си място един следобед, като всеки ден, за да не се върне никога повече в Централното разузнавателно управление. За сметка на това той си събира багажа и бяга в Хонконг, за да се види с журналистите Лаура Пойтрас, Глен Грийнуолд, който по-късно написва книга за срещата си с него и е един от най-ярките му сподвижници и Юън Макаскил от Гардиън.

Те четиримата, в малката тайна стая на Ед, устройват капан на американското правителство, който избухва като мръсна бомба, четири дни по-късно, под формата на различни статии и истории, в които става ясно, че американското правителство и неговите тайни служби си позволяват да подслушват и следят буквално всички – от световни лидери до обикновени граждани, макар същото това правителство многократно да е отричало тези обвинения досега публично. Едуард Сноудън разполага с доказателства, скрити умело от него на малък чип, които изтичат в различни медии. Всичко разбира се, тръгва от Гардиън, които си позволяват първи да публикуват историята. Няколко дни по-късно Сноудън е обвинен в шпионаж, наречен е предател на родината, двоен агент и е издирван под дърво и камък. Популярността му набира сила със скоростта на камък, който се носи по склон и малко по-късно той намира убежище в братска Русия, които отказват да го екстрадират.

Семейството на Сноудън, което остава в Щатите и най-вече приятелката му Линдзи Милс, която и до днес твърди, че не е знаела нищо за действията му, биват разпитвани и държани под око постоянно.

Странният случай на Едуард Сноудън вълнува много хора. Те всички имат крайно мнение за него и никой не е безразличен към образа на младия аналитик. Както и Оливър Стоун. Може би затова именно той решава, че трябва да направи филм за супергероя на новото милениал поколение. Така се появава “Сноудън“, който е по кината от тази седмица и много ще отидат да го гледат. Най-малкото от любопитство.

Оливър Стоун, който само черпи вдъхновение от филма на Лаура Пойтрас и книгата на Глен Грийнуолд, е решил, вместо да нищи случая и убежденията на своя основен персонаж, да разкаже повече за живота му и обстоятелствата довели го до действията, случили се на 15 юни 2013 година. Доколко Едуард Сноудън, подбуден от патриотичния си дълг към обществото и малкия човек, е направил това, което е направил, не е казусът на този филм.

„Сноудън“ е филм за Едуард Сноудън, който е показан като обикновен, дори нормален човек, а не като леко параноиден социопат, за какъвто го мисля хората, които не му симпатизират. Оливър Стоун не е сред тях обаче. Но в случай, че вие сте, то ще видите една доста лъскава и дори приятна и логично мотивирана версия на най-мразения мъж от американското правителство.

Този филм има доста лоши страни – от героизирането на Сноудън до яркото и умишлено показване само на едната гледна точка към нещата. Но има и плюсове. Един от тях е Джоузеф Гордън-Левит.

Той така умело влиза под кожата на анализатора, че чак променя гласа си, за да се приближи до него. Левит е като копие на Сноудън с визията, жестовете и говора си. Той е ярката звезда на този филм и това си личи.

Оливър Стоун може и да прави беззъби филми в последните години, може и да симпатизира на хора като Едуард Сноудън и тотално да е загубил усета си за добро и остро кино, но не е забравил да открива таланти, там където другите може и да не ги виждат. Кастът на Гордън-Левит е най-доброто решение на този иначе политически коректен филм.

Филмът на Стоун не си позволява да заема ярка и ясна позиция относно казуса на своя персонаж, а някак се опитва да подлъже зрителя, че е направен просто, защото иска да разкаже една нормална човешка историята. Нещо, което е присъщо на Оливър Стоун в последните години и си личи в последните му филми. Всеки разбира се, има право на свое мнение.

Защото всичко в живота, както и киното, е въпрос на избор и гледна точка. Дали ще изберете „Сноудън“ е ваша работа. Бих го препоръчала от чисто любопитство, като преди това е редно може би да се види и “Citizenfour”, пък и заради живото и плътно изпълнение на Джоузеф Гордън-Левит, който заслужава адмирации за работата си.

Оттам нататък, доколко ще повярвате на така представената гледна точка, била тя и художествена, към личността и делата на Сноудън си решавате сами. Но ето ви един съвет – не го приемайте много насериозно.