Водещ на събитието беше Драгомир Симеонов.

Д.С (Драгомир Симеонов): Ще започна със следното – как приехте номинацията за „Оскар“ на Уилям Дефо?

Ш. Б. (Шон Бейкър): Приех я с отворени обятия, разбира се. Това беше чудесно признание за нашия малък филм. Това беше може би най-малкия филм от всички номинирани и малко съжалявам, че Уилям Дефо не спечели.

Д.С. Това ли е най-голямото признание, тази комерсиална награда да отиде при независим проект?

Ш. Б. Не, в интерес на истината за мен са много по-важни фестивалните участия и признанията по тях – филмът да бъде показван на правилните фестивали, като този. Това за мен е много по-същественото признание. Хубавото на „Оскарите“ е, че карат повече хора да забележат филма, защото за добро или за лошо, всеки се интересува от тях.

Д. С. Казвате „за добро или за лошо“ – къде е лошата част?

Ш. Б. Хубавото е, че „Оскарите“ обръщат внимание на всички тези филми. Проблемът е, че това е една много политизирана награда и тя е зависима от това, колко средства продуцентът е вложил в разпространение на филма. По някакъв начин това се отразява много видимо във възможността за номинация. В този смисъл казвам, че е лошо.

Д. С. Има ли някаква възможно за „сделка с дявола“ , под „дявол“ имам предвид големите продуценти, които в един момент решават да обърнат внимание на един истински независим режисьор?

Ш. Б. Зависи от това какъв път иска да поеме режисьорът като артист и като индивидуалност. Всъщност в последно време се забелязва, че големите студия предоставят чудесни възможности на дебютиращи режисьори, които досега са правили по един или два малки филма. И ето че изведнъж ти можеш да се окажеш режисьор на „Кинг Когн“ или на филм от поредицата „Марвъл“ и това е чудесно. Единственият начин да не сключиш сделка с „дявола“ е да, когато не съзнаваш, че влизаш в машина. Защото в този бизнес няма да е само твоето виждане, ще е и това на студиото. Ще имат значение приходите накрая. Ако подходиш наивно, да – това е „сделка с дявола“.

Кадър от „Проекта Флорида“

Д.С. Въпрос на компромис ли е?

Ш. Б. Питате грешния човек (смее се). Но от друга страна има такива, които искат името им да бъде изписано с огромни букви на афиша. Сигурен съм, че например Кристофър Нолан е щастлив там, където е. Той снима епоси, които могат само в студио да се направят, струват прекалено много. Винаги се свежда до това, какво иска човека. Често се казва на независимите режисьори, че могат да правят един филм за големите студия и един за себе си. Причината, поради която аз не мога да го правя, е че това е изцеждащо. Подготовката на един филм отнема три години и ако човек може да живее и да е спокоен с резултата, който може би не отговаря на неговото виждане, окей, обаче аз не мога да го направя и затова не приемам.

Д.С.  Не съжалявате ли понякога? Няма  ли сантимент, че великолепен филм като „Старлетка“ достигна до толкова малка аудитория?

Ш.Б.  Хубавото на „Проектът Флорида“ е, че той хвърли светлина върху предишните ми филми. Например, когато направихме „Мандарина“ той беше много добре разпространен и хората обърнаха внимание и на „Старлетка“. Когато направихме „Проектът Флорида“ хората обърнаха внимание и на „Мандарина“. Въпреки, че бяхме обезокуражени от това колко малко внимание се обръща на филмите в миналото, човек трябва да има вяра и да знае, че това все пак е дълъг път и трябва да инвестира в бизнеса. Освен това филмите винаги са там. Не е като театър, който хората няма да видят повече. Хубавото е, че който се интересува, може да ги намери.

Д. С.  Как успявате да намерите онези актьори или натурчици, които всъщност се превръщат в звезди във вашите филми? Как подлежат на режисура те, изобщо или не подлежат?

Ш. Б.  Всичко е в това да отделиш достатъчно време за кастинга. Често се опитваме да подходим нестандартно в тази посока, като наемем хора, които дори не са били вдъхновени да се занимават с това. На първо място е важно да си привлечен от външния вид и характера им. После ги тестваш, за да видиш до колко разбират същността на професията. Използвам този пример много – когато правех „Мандарина“, двамата главни герои имаха много характерни приятели, беше уникално да се мотаем с тях и да си говорим. И решихме, че можем да ги използваме във филма, като статисти и в поддържащи герои. Но в мига, в който включихме камерата, това не проработи. Така че човекът трябва и да притежава актьорски заложби. Да може да се отпусне. От значение е доколко човек е естествен, когато застане пред камерата. Винаги е различно. И на последно място е мотивацията. Трябва да имаш ентусиазъм, нужни са хора, които се интересуват от това, което се случва. А не такива, които се отказват след три снимачни дена. Ето например Бриа Винате (бел. ред. главната актриса в „Проектът Флорида“) дойде месец и половина преди снимките, за да работи и да влезе в роля.

Кадър от филма „Мандарина“

Д. С. Имате вече етикета на независим новатор, върху проектите вече е светлината на вниманието. Това носи ли напрежение върху следващия ви филм?

Ш. Б. Живея в постоянен стрес по принцип, откакто съм на 5. (смее се) Единственото, над което се чудя, е кое е онова нещо, заради което публиката харесва филмите ми. Бремето се създава, когато се чудя дали трябва да продължа да предлагам това. Но във всеки случай е готино бреме.

Д. С. Иска ми се да се върнем към онова хлапе на 5 – какви филми харесваше то и кога се срещна с киното за първи път?

Ш. Б. Представете си предградията на САЩ. Не живеех в Ню Йорк тогава и имаше ограничен брой филми, които можех да гледам. Освен това това още нямаше интернет. Получавахме най-популярното от Холивуд и класиките. Чак в края на гимназията и когато се преместих в Ню Йорк успях да видя повече. Всичко започна с филми за чудовища. Филмът, който ме впечатли, беше „Франкенщайн“ на Джеймс Уелс с Борис Карлоф като Франкенщайн. След него реших, че искам да правя филми. Гледах „Робокоп“, „Умирай трудно“, всичко това ме вдъхнови и ме накараха да се посветя на киното. Много по-късно се срещнах с европейското и независимото кино и промених перспективата си. Наскоро срещнах Спилбърг и му споделих, че най-вероятно стоя пред него заради „Близки срещи от третия вид“ , без този филм всичко това надали щеше да се случи.

Кадър от филма „Старлетка“

Гост от публиката: Ти си един от малкото режисьори, които признават, че филмовата критика има влияние. Смяташ ли, че честната и градивна критика може да прави киното по-добро и да амбицира самите хора, които го правят?

Ш.Б. Да, защото ако ще приемаш положителна, трябва да приемаш и негативна критика. Ако постоянно те тупат по рамото и ти казват: „Страхотен си, страхотен си, страхотен си!“, няма да стигнеш никъде. Трябва да чуеш какво хората не харесват в работата ти. Може би няма да си съгласен с тях, но поне ще можеш да си по-обективен при следващия си проект. Да вземеш някои неща предвид, които преди си пропуснал. Тя може да те стресира, но все пак дори аз съм критичен към други филми и не мога да кажа на хората да не са критични към моите. Четох едно ревю на мой приятел, критик от Indiewire и там се казваше, че „Старлетка“ не е достатъчно амбициозен. И аз си казах: „Чакай, аз тук съм вложил сърцето и душата си, какво му е неамбициозното?! За бюджета който имахме, даже е суперамбициозно!“ Обаче го запомних и в следващия си филм, „Мандарина“, това ми помогна да се отклоня от пътя, по който вече бях тръгнал и да бъда още по-мащабен, да действам с размах. Защото ние нямахме пари, и въпреки това аз настоявах, че ще имаме голям състав, ще снимаме на 25 локации няма да бъде филм за двама души на едно място. И въпреки че онова изречение беше нож в сърцето, то ми помогна да направя следваща си крачка.