Шон Бейкър: „Ако приемаш положителна, трябва да приемаш и негативна критика“

| от chronicle.bg |

Шон Бейкър е от новото поколение режисьори. Тези на независимото кино, което в момента върви към все по-светли хоризонти. Режисьорът на „Проектът Флорида“, „Мандарина“ и „Старлетки“ дойде в София, за да участва в 22-ия София филм фест и се срещна с българската публика. Ето акценти от дългия разговор, в който ставаше въпрос за независимото кино, работата с деца, Уилям Дефо, филмовата  критика.

Водещ на събитието беше Драгомир Симеонов.

Д.С (Драгомир Симеонов): Ще започна със следното – как приехте номинацията за „Оскар“ на Уилям Дефо?

Ш. Б. (Шон Бейкър): Приех я с отворени обятия, разбира се. Това беше чудесно признание за нашия малък филм. Това беше може би най-малкия филм от всички номинирани и малко съжалявам, че Уилям Дефо не спечели.

Д.С. Това ли е най-голямото признание, тази комерсиална награда да отиде при независим проект?

Ш. Б. Не, в интерес на истината за мен са много по-важни фестивалните участия и признанията по тях – филмът да бъде показван на правилните фестивали, като този. Това за мен е много по-същественото признание. Хубавото на „Оскарите“ е, че карат повече хора да забележат филма, защото за добро или за лошо, всеки се интересува от тях.

Д. С. Казвате „за добро или за лошо“ – къде е лошата част?

Ш. Б. Хубавото е, че „Оскарите“ обръщат внимание на всички тези филми. Проблемът е, че това е една много политизирана награда и тя е зависима от това, колко средства продуцентът е вложил в разпространение на филма. По някакъв начин това се отразява много видимо във възможността за номинация. В този смисъл казвам, че е лошо.

Д. С. Има ли някаква възможно за „сделка с дявола“ , под „дявол“ имам предвид големите продуценти, които в един момент решават да обърнат внимание на един истински независим режисьор?

Ш. Б. Зависи от това какъв път иска да поеме режисьорът като артист и като индивидуалност. Всъщност в последно време се забелязва, че големите студия предоставят чудесни възможности на дебютиращи режисьори, които досега са правили по един или два малки филма. И ето че изведнъж ти можеш да се окажеш режисьор на „Кинг Когн“ или на филм от поредицата „Марвъл“ и това е чудесно. Единственият начин да не сключиш сделка с „дявола“ е да, когато не съзнаваш, че влизаш в машина. Защото в този бизнес няма да е само твоето виждане, ще е и това на студиото. Ще имат значение приходите накрая. Ако подходиш наивно, да – това е „сделка с дявола“.

проектът флорида
Кадър от „Проекта Флорида“

Д.С. Въпрос на компромис ли е?

Ш. Б. Питате грешния човек (смее се). Но от друга страна има такива, които искат името им да бъде изписано с огромни букви на афиша. Сигурен съм, че например Кристофър Нолан е щастлив там, където е. Той снима епоси, които могат само в студио да се направят, струват прекалено много. Винаги се свежда до това, какво иска човека. Често се казва на независимите режисьори, че могат да правят един филм за големите студия и един за себе си. Причината, поради която аз не мога да го правя, е че това е изцеждащо. Подготовката на един филм отнема три години и ако човек може да живее и да е спокоен с резултата, който може би не отговаря на неговото виждане, окей, обаче аз не мога да го направя и затова не приемам.

Д.С.  Не съжалявате ли понякога? Няма  ли сантимент, че великолепен филм като „Старлетка“ достигна до толкова малка аудитория?

Ш.Б.  Хубавото на „Проектът Флорида“ е, че той хвърли светлина върху предишните ми филми. Например, когато направихме „Мандарина“ той беше много добре разпространен и хората обърнаха внимание и на „Старлетка“. Когато направихме „Проектът Флорида“ хората обърнаха внимание и на „Мандарина“. Въпреки, че бяхме обезокуражени от това колко малко внимание се обръща на филмите в миналото, човек трябва да има вяра и да знае, че това все пак е дълъг път и трябва да инвестира в бизнеса. Освен това филмите винаги са там. Не е като театър, който хората няма да видят повече. Хубавото е, че който се интересува, може да ги намери.

Д. С.  Как успявате да намерите онези актьори или натурчици, които всъщност се превръщат в звезди във вашите филми? Как подлежат на режисура те, изобщо или не подлежат?

Ш. Б.  Всичко е в това да отделиш достатъчно време за кастинга. Често се опитваме да подходим нестандартно в тази посока, като наемем хора, които дори не са били вдъхновени да се занимават с това. На първо място е важно да си привлечен от външния вид и характера им. После ги тестваш, за да видиш до колко разбират същността на професията. Използвам този пример много – когато правех „Мандарина“, двамата главни герои имаха много характерни приятели, беше уникално да се мотаем с тях и да си говорим. И решихме, че можем да ги използваме във филма, като статисти и в поддържащи герои. Но в мига, в който включихме камерата, това не проработи. Така че човекът трябва и да притежава актьорски заложби. Да може да се отпусне. От значение е доколко човек е естествен, когато застане пред камерата. Винаги е различно. И на последно място е мотивацията. Трябва да имаш ентусиазъм, нужни са хора, които се интересуват от това, което се случва. А не такива, които се отказват след три снимачни дена. Ето например Бриа Винате (бел. ред. главната актриса в „Проектът Флорида“) дойде месец и половина преди снимките, за да работи и да влезе в роля.

TANGERINE_cropped
Кадър от филма „Мандарина“

Д. С. Имате вече етикета на независим новатор, върху проектите вече е светлината на вниманието. Това носи ли напрежение върху следващия ви филм?

Ш. Б. Живея в постоянен стрес по принцип, откакто съм на 5. (смее се) Единственото, над което се чудя, е кое е онова нещо, заради което публиката харесва филмите ми. Бремето се създава, когато се чудя дали трябва да продължа да предлагам това. Но във всеки случай е готино бреме.

Д. С. Иска ми се да се върнем към онова хлапе на 5 – какви филми харесваше то и кога се срещна с киното за първи път?

Ш. Б. Представете си предградията на САЩ. Не живеех в Ню Йорк тогава и имаше ограничен брой филми, които можех да гледам. Освен това това още нямаше интернет. Получавахме най-популярното от Холивуд и класиките. Чак в края на гимназията и когато се преместих в Ню Йорк успях да видя повече. Всичко започна с филми за чудовища. Филмът, който ме впечатли, беше „Франкенщайн“ на Джеймс Уелс с Борис Карлоф като Франкенщайн. След него реших, че искам да правя филми. Гледах „Робокоп“, „Умирай трудно“, всичко това ме вдъхнови и ме накараха да се посветя на киното. Много по-късно се срещнах с европейското и независимото кино и промених перспективата си. Наскоро срещнах Спилбърг и му споделих, че най-вероятно стоя пред него заради „Близки срещи от третия вид“ , без този филм всичко това надали щеше да се случи.

maxresdefault
Кадър от филма „Старлетка“

Гост от публиката: Ти си един от малкото режисьори, които признават, че филмовата критика има влияние. Смяташ ли, че честната и градивна критика може да прави киното по-добро и да амбицира самите хора, които го правят?

Ш.Б. Да, защото ако ще приемаш положителна, трябва да приемаш и негативна критика. Ако постоянно те тупат по рамото и ти казват: „Страхотен си, страхотен си, страхотен си!“, няма да стигнеш никъде. Трябва да чуеш какво хората не харесват в работата ти. Може би няма да си съгласен с тях, но поне ще можеш да си по-обективен при следващия си проект. Да вземеш някои неща предвид, които преди си пропуснал. Тя може да те стресира, но все пак дори аз съм критичен към други филми и не мога да кажа на хората да не са критични към моите. Четох едно ревю на мой приятел, критик от Indiewire и там се казваше, че „Старлетка“ не е достатъчно амбициозен. И аз си казах: „Чакай, аз тук съм вложил сърцето и душата си, какво му е неамбициозното?! За бюджета който имахме, даже е суперамбициозно!“ Обаче го запомних и в следващия си филм, „Мандарина“, това ми помогна да се отклоня от пътя, по който вече бях тръгнал и да бъда още по-мащабен, да действам с размах. Защото ние нямахме пари, и въпреки това аз настоявах, че ще имаме голям състав, ще снимаме на 25 локации няма да бъде филм за двама души на едно място. И въпреки че онова изречение беше нож в сърцето, то ми помогна да направя следваща си крачка.

 
 

Аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна

| от chronicle.bg, по Le Figaro |

Срамежливо дете, велик моделиер, фотограф, дизайнер, единствен по рода си илюстратор, мъж, който сам по себе си е марка… Трудно е Карл Лагерфелд да бъде облечен в един костюм. Тази сутрин светът загуби един от последните големи моделиери, които помнят времената, когато Ив Сен Лоран, Шанел, Живанши, Елза Скиапарели и Баленсиага пускат своите колекции. Самият той работи сред тези хора, живее сред тях и през годините умишлено създава около себе си мистериозната аура, която го прави… Карл Лагерфелд. Тайните са навсякъде – от рождената дата, през личния живот до редицата непотвърдени слухове, които кръжат около него. Карл Лагерфелд почина днес, 19 февруари 2019 г.

Лагерфелд е син на немски предприемач и продавачка на бельо. В юношеските си години напуска предградието на Хамбург, където живее, за да отиде в Париж и да завърши училище „Монтен“. От тогава, до края на живота си не напуска френската столица.

Живее на левия бряг на Сена, който е мястото на бохемите. Професионалният му път започва като асистент на Пиер Балмен, от когото научава тънкостите на занаята, които ще прилага през цялата си дълга кариера. Продължава образованието си в училището за мода в Париж, където се запознава с Ив Сен Лоран и двамата стават приятели. През 1954 г. обаче, и двамата печелят първа награда в конкурса за най-добра дреха от вълна на Националния департамент по вълна – Ив за рокля, а Лагерфелд за палто. Това слага началото на тиха вражда продължила 44 години. Всичко окончателно преминава от привързаност във враждебност, когато партньорът на Лагерфелд, дендито Жак дьо Баше, става любовник на Ив Сен Лоран. И до днес този конфликт остава един от най-известните в света на модата. Известен плейбой, Баше е олицетворение на гей лайфстайла от ерата непосредствено преди епидемията от СПИН, когато партитата, наркотиците, алкохола и секса са били в неограничени количества. Скарването между Лагерфелд и Ив Сен Лоран слага началото на разделението на лагери във френската мода, за което мнозина до края обвиняват Баше. След смъртта на мъжа през 1989 г. Лагерфелд създава парфюма „Жако“, посветен на единственият му партньор, за когото светът научава.

През 1962 г. Лагерфелд напуска Пиер Балмен и се присъединява към модната къща „Жан Пату“. Но едва през 1964 г. шансът наистина му се усмихва и той започва работа за „Клое“, където застава плътно до основателката на къщата Габи Агион.  Там дизайнерът създава митичните си голи рокли, вдъхновени от студентките от Латинския квартал, който той често посещава. Негова е и инициативата за успешните реклами на модната къща, за които наема големият фотограф Хелмут Нютън. Но най-знаковият период от живота на Лагерфелд започва през 1983 г., когато застава начело на модната къща, която Коко Шанел оставя преди 12 години, след смъртта си.

Лагерфелд става творчески директор на „Шанел“ в момент, в който брандът е на една ръка разстояние от фалита. Само за една година, той създава забележителния брой от 10 колекции за къщата на улица Камбон, а също и за „Фенди“. Преминава с лекота от едната естетика в другата и възражда най-характерните елементи от двете марки. На практика Лагерфелд успява да извлече най-уникалните и вечни запазени марки, направени от Коко Шанел и да ги адаптира в продължение на 35 години.

Опорните му точки са добре познатите костюми на Коко Шанел с симетричните сака четири джоба, туидът като материя за жените, малката черна рокля, двуцветните обувки и чантата с верига за дръжка. В последните години негова  е инициативата за създаването на кратки късометражни филми, в които да бъдат показани определени моменти от живота на Коко Шанел. В ролята на френския дизайнер влизат Кийра Найтли, Ванеса Паради и Кристен Стюарт.

Карл Лагерфелд е повече от творчески директор на една от най-влиятелните модни къщи. Също както нейната основателка, и той е звезда. Може би най-рапознаваемият от всички дизайнери: белите топирани коси, тъмни и големи очила, високи яки, рединготът. Начинът, по който говори с журналистите. Дори хранителният му режим, благодарение на който успява да отслабне с 40 килограма в началото на века, става еталон в стремежа към добра фигура.

Кайзерът, който не оставя потомство с изключение на своята котка Шупет, през годините се обгражда със своя собствена фамилия. Днес той се събира със своя партньор, Жак дьо Баше, който умира през 1989 г., завинаги. „Няма да има погребение. По-скоро просто ще умра.“ казва през 2018 г. в свое интервю. Едва ли това би имало значение, защото аурата на Карл Лагерфелд отдавна е безсмъртна.

 
 

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай“ по рецепта на Никос Казандзакис

| от chronicle.bg |

Никос Казандзакис е гръцки писател, чието творчество включва романи, есета, поеми, трагедии, пътеводители и не на последно място преводи на произведения като Дантевия „Ад“ и „Фауст“ на Гьоте. Смятан е за един от най-знаковите гръцки писатели и философи на ХХ век.

Роден на днешната дата през 1883 г. в териториите на тогавашната Османска империя, Казандзакис прекарва по-голямата част от живота си извън родната Гръция, с изключение на годините на Втората световна война.

Някои от романите му се занимават с историята и културата на собствената му страна и връзката между човека и Бога. Двете пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, а през 1975 г. за един глас не успява да спечели и наградата е връчена на френския писател Албер Камю.

По случай рождената дата на автора на романи като „Алексис Зорбас“, „Капитан Михалис“ и „Последното изкушение“ събираме тук малка част от необятното му творчество. 

nikos-kazantzakis

„Почувствах още веднъж колко простичко и достъпно нещо е щастието: чаша вино, печен кестен, звуците на морето. Нищо повече.“

„Истинските учители са тези, които използват себе си като мостове и канят учениците им да минат по тях.“

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай.“

„Идеалният пътешественик винаги си създава идеална страна, към която да пътува.“

„Единственият начин да служиш на себе си е да служиш на другите. Или да се опитваш да ги спасиш – това е достатъчно.“

„Ако бях огън, щях да горя. Ако бях дървосекач, щях да сека. Но съм сърце и затова обичам.“

kazantzakis-thumb-large

„Само една жена съществува в този живот – една жена с безброй лица.“

„Идваме от тъмната бездна и свършваме в тъмната бездна. Краткият период, в който има светлина, наричаме живот.“

„Човек има нужда от малко лудост, в противен случай никога няма да се осмели да среже въжето и да бъде свободен.“

„Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава.“

„Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.“

„Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка.“

Kazantzakis-Tribute-1140X530_show_inner

„Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.“

„На врата на глухия можеш да чукаш цяла вечност.“

„Бог сменя образа си всеки миг. Благословен е човекът, който може да го познае във всичките му образи.“

„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…“

 
 

Отиде си морякът от популярната снимка „V-J Day in Times Square“

| от chronicle.bg |

Американският моряк, който целува непознато момиче на Таймс Скуеър в Ню Йорк, празнувайки края на Втората световна война в популярната снимка V-J Day in Times Square, почина на 95 години.

Джордж Мендоса целува 21-годишната Грета Цимер Фридман на VJ Day (Victory over Japan Day – Денят на победата над Япония, от англ. ез.), а изображението им става иконично за този период от историята на Съединените щати.

Кадърът е снет от Алфред Айзенщад за списание Life. Самият той си отива през 2016 година, на 92.

Дъщерята на Мендоса, Шарън Молюр, каза, че баща й получава гърч след като пада в старческия си дом в Мидълтаун, Роудд Айлънд.

Фотографът разказва как вижда моряк, който тича сред тълпата на 14 август 1945 година и хваща всеки, който му попадне. „Аз тичах пред него с моята Leica и се опитвах да хвана хубав кадър, но все не успявах. В един момент обаче, неочаквано, видях, че хвана нещо бяло, обърнах се и ги щракнах. Ако мединската сестра беше с тъмни дрехи, никога нямаше да мога да направя снимката.“

Грета Фридман, работи като асистентка в зъболекарски кабинет, казва, че разбра за фотографията чак през 60-те години. „Не беше кой знае каква целувка. Някой просто празнуваше, нямаше нищо романтично.“

Не всеки обаче вижда снимката като нещо положително. Въпреки че тя е всеприета като момент на искрена радост, в модерните времена тя може да се счете за, както пише списание Time: „документиран акт на публичен сексуален тормоз.“

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.