Шон Бейкър: „Ако приемаш положителна, трябва да приемаш и негативна критика“

| от chronicle.bg |

Шон Бейкър е от новото поколение режисьори. Тези на независимото кино, което в момента върви към все по-светли хоризонти. Режисьорът на „Проектът Флорида“, „Мандарина“ и „Старлетки“ дойде в София, за да участва в 22-ия София филм фест и се срещна с българската публика. Ето акценти от дългия разговор, в който ставаше въпрос за независимото кино, работата с деца, Уилям Дефо, филмовата  критика.

Водещ на събитието беше Драгомир Симеонов.

Д.С (Драгомир Симеонов): Ще започна със следното – как приехте номинацията за „Оскар“ на Уилям Дефо?

Ш. Б. (Шон Бейкър): Приех я с отворени обятия, разбира се. Това беше чудесно признание за нашия малък филм. Това беше може би най-малкия филм от всички номинирани и малко съжалявам, че Уилям Дефо не спечели.

Д.С. Това ли е най-голямото признание, тази комерсиална награда да отиде при независим проект?

Ш. Б. Не, в интерес на истината за мен са много по-важни фестивалните участия и признанията по тях – филмът да бъде показван на правилните фестивали, като този. Това за мен е много по-същественото признание. Хубавото на „Оскарите“ е, че карат повече хора да забележат филма, защото за добро или за лошо, всеки се интересува от тях.

Д. С. Казвате „за добро или за лошо“ – къде е лошата част?

Ш. Б. Хубавото е, че „Оскарите“ обръщат внимание на всички тези филми. Проблемът е, че това е една много политизирана награда и тя е зависима от това, колко средства продуцентът е вложил в разпространение на филма. По някакъв начин това се отразява много видимо във възможността за номинация. В този смисъл казвам, че е лошо.

Д. С. Има ли някаква възможно за „сделка с дявола“ , под „дявол“ имам предвид големите продуценти, които в един момент решават да обърнат внимание на един истински независим режисьор?

Ш. Б. Зависи от това какъв път иска да поеме режисьорът като артист и като индивидуалност. Всъщност в последно време се забелязва, че големите студия предоставят чудесни възможности на дебютиращи режисьори, които досега са правили по един или два малки филма. И ето че изведнъж ти можеш да се окажеш режисьор на „Кинг Когн“ или на филм от поредицата „Марвъл“ и това е чудесно. Единственият начин да не сключиш сделка с „дявола“ е да, когато не съзнаваш, че влизаш в машина. Защото в този бизнес няма да е само твоето виждане, ще е и това на студиото. Ще имат значение приходите накрая. Ако подходиш наивно, да – това е „сделка с дявола“.

проектът флорида
Кадър от „Проекта Флорида“

Д.С. Въпрос на компромис ли е?

Ш. Б. Питате грешния човек (смее се). Но от друга страна има такива, които искат името им да бъде изписано с огромни букви на афиша. Сигурен съм, че например Кристофър Нолан е щастлив там, където е. Той снима епоси, които могат само в студио да се направят, струват прекалено много. Винаги се свежда до това, какво иска човека. Често се казва на независимите режисьори, че могат да правят един филм за големите студия и един за себе си. Причината, поради която аз не мога да го правя, е че това е изцеждащо. Подготовката на един филм отнема три години и ако човек може да живее и да е спокоен с резултата, който може би не отговаря на неговото виждане, окей, обаче аз не мога да го направя и затова не приемам.

Д.С.  Не съжалявате ли понякога? Няма  ли сантимент, че великолепен филм като „Старлетка“ достигна до толкова малка аудитория?

Ш.Б.  Хубавото на „Проектът Флорида“ е, че той хвърли светлина върху предишните ми филми. Например, когато направихме „Мандарина“ той беше много добре разпространен и хората обърнаха внимание и на „Старлетка“. Когато направихме „Проектът Флорида“ хората обърнаха внимание и на „Мандарина“. Въпреки, че бяхме обезокуражени от това колко малко внимание се обръща на филмите в миналото, човек трябва да има вяра и да знае, че това все пак е дълъг път и трябва да инвестира в бизнеса. Освен това филмите винаги са там. Не е като театър, който хората няма да видят повече. Хубавото е, че който се интересува, може да ги намери.

Д. С.  Как успявате да намерите онези актьори или натурчици, които всъщност се превръщат в звезди във вашите филми? Как подлежат на режисура те, изобщо или не подлежат?

Ш. Б.  Всичко е в това да отделиш достатъчно време за кастинга. Често се опитваме да подходим нестандартно в тази посока, като наемем хора, които дори не са били вдъхновени да се занимават с това. На първо място е важно да си привлечен от външния вид и характера им. После ги тестваш, за да видиш до колко разбират същността на професията. Използвам този пример много – когато правех „Мандарина“, двамата главни герои имаха много характерни приятели, беше уникално да се мотаем с тях и да си говорим. И решихме, че можем да ги използваме във филма, като статисти и в поддържащи герои. Но в мига, в който включихме камерата, това не проработи. Така че човекът трябва и да притежава актьорски заложби. Да може да се отпусне. От значение е доколко човек е естествен, когато застане пред камерата. Винаги е различно. И на последно място е мотивацията. Трябва да имаш ентусиазъм, нужни са хора, които се интересуват от това, което се случва. А не такива, които се отказват след три снимачни дена. Ето например Бриа Винате (бел. ред. главната актриса в „Проектът Флорида“) дойде месец и половина преди снимките, за да работи и да влезе в роля.

TANGERINE_cropped
Кадър от филма „Мандарина“

Д. С. Имате вече етикета на независим новатор, върху проектите вече е светлината на вниманието. Това носи ли напрежение върху следващия ви филм?

Ш. Б. Живея в постоянен стрес по принцип, откакто съм на 5. (смее се) Единственото, над което се чудя, е кое е онова нещо, заради което публиката харесва филмите ми. Бремето се създава, когато се чудя дали трябва да продължа да предлагам това. Но във всеки случай е готино бреме.

Д. С. Иска ми се да се върнем към онова хлапе на 5 – какви филми харесваше то и кога се срещна с киното за първи път?

Ш. Б. Представете си предградията на САЩ. Не живеех в Ню Йорк тогава и имаше ограничен брой филми, които можех да гледам. Освен това това още нямаше интернет. Получавахме най-популярното от Холивуд и класиките. Чак в края на гимназията и когато се преместих в Ню Йорк успях да видя повече. Всичко започна с филми за чудовища. Филмът, който ме впечатли, беше „Франкенщайн“ на Джеймс Уелс с Борис Карлоф като Франкенщайн. След него реших, че искам да правя филми. Гледах „Робокоп“, „Умирай трудно“, всичко това ме вдъхнови и ме накараха да се посветя на киното. Много по-късно се срещнах с европейското и независимото кино и промених перспективата си. Наскоро срещнах Спилбърг и му споделих, че най-вероятно стоя пред него заради „Близки срещи от третия вид“ , без този филм всичко това надали щеше да се случи.

maxresdefault
Кадър от филма „Старлетка“

Гост от публиката: Ти си един от малкото режисьори, които признават, че филмовата критика има влияние. Смяташ ли, че честната и градивна критика може да прави киното по-добро и да амбицира самите хора, които го правят?

Ш.Б. Да, защото ако ще приемаш положителна, трябва да приемаш и негативна критика. Ако постоянно те тупат по рамото и ти казват: „Страхотен си, страхотен си, страхотен си!“, няма да стигнеш никъде. Трябва да чуеш какво хората не харесват в работата ти. Може би няма да си съгласен с тях, но поне ще можеш да си по-обективен при следващия си проект. Да вземеш някои неща предвид, които преди си пропуснал. Тя може да те стресира, но все пак дори аз съм критичен към други филми и не мога да кажа на хората да не са критични към моите. Четох едно ревю на мой приятел, критик от Indiewire и там се казваше, че „Старлетка“ не е достатъчно амбициозен. И аз си казах: „Чакай, аз тук съм вложил сърцето и душата си, какво му е неамбициозното?! За бюджета който имахме, даже е суперамбициозно!“ Обаче го запомних и в следващия си филм, „Мандарина“, това ми помогна да се отклоня от пътя, по който вече бях тръгнал и да бъда още по-мащабен, да действам с размах. Защото ние нямахме пари, и въпреки това аз настоявах, че ще имаме голям състав, ще снимаме на 25 локации няма да бъде филм за двама души на едно място. И въпреки че онова изречение беше нож в сърцето, то ми помогна да направя следваща си крачка.

 
 

С бира и вино към бащинството

| от chr.bg |

Бирата и виното са полезни за мъжете, които искат да станат бащи, защото подобряват качеството на спермата, съобщи в. „Дейли мейл“, позовавайки се на италиански учени.

Учените от Фондационе поликлинико в Милано са изследвали 323 мъже.

Ефектът се дължи на антиоксидантите в гроздето и на съединението хсантохумол в хмела, които предпазват клетките от увреждане.

Препоръчваното количество обаче е малко – около бутилка вино седмично, или няколко малки бири. То обаче може да е голяма утеха за мъжете с репродуктивни проблеми, на които обикновено забраняват всякакъв алкохол.

Допустимото количество алкохол е четири до седем единици седмично. Една алкохолна единица в Италия е 12,5 гр. Това са четири до седем бири от 330 мл.

 
 

Падащи звезди по поръчка

| от chr.bg |

Японска компания се готви да организира впечатляващ метеорен дъжд над Хирошима през 2020 г., надявайки се да привлече вниманието на клиенти от целия свят с услугата си и да предлага падащи звезди по поръчка.

Компанията ALE със седалище в Токио слага последни щрихи върху проектите си за два микроспътника, които след извеждането им в орбита ще могат да изхвърлят малки топки. Те ще се разграждат при проникването в атмосферата, излъчвайки много силна светлина при влизането си в контакт с молекули въздух. Спътниците ще могат да се използват отделно един от друг или заедно.

Те ще бъдат изстреляни следващата година – единият с ракета на Японската агенция за изследванe на космическото пространство (ДЖАКСА), а другият с ракета на частна компания. На борда на всеки от тях ще има 400 топки, чийто химичен състав се пази в тайна и чийто цвят може да варира в зависимост от използваните съставки. Топките ще са достатъчни за 20-30 събития, увериха от компанията.

Амбициите на компанията и ръководителката й Лена Окаджима обаче излизат далеч извън пределите на Япония. „Вземаме за мишена целия свят, тъй като резервът ни от падащи звезди ще е в космоса и ще може да бъде разпространен навсякъде“, каза Окаджима.

 
 

“Mamma Mia: Here We Go Again”: продължението, чакано 10 години

| от Дилян Ценов |

4 юли 2008 г. Стокхолм, Швеция. Денят ще остане в историята. Четири световни звезди се събират за втори път на публично място за последните 22 години. Поводът е премиерата на мюзикъла, чийто гръбнак е тяхната музика. Шест месеца по-късно, на края на годината, „Mamma Mia!” вече е най-успешният мюзикъл в историята на киното, най-успешният британски филм на годината и петият най-печеливш филм на годината с приходи от 609 млн. долара.

Точно преди 10 години видяхме за първи път Дона да прави онзи шпагат над леглото, да пада през капандурата на покрива, да плаче, докато приятелките й я наливат с коктейл и наивно да запълва пукнатината в каменната настилка със силикон. А Кристин Барански даде на малките момчета най-ценния съвет – да не си играят с огъня, защото ще се изгорят. 10 години, през които публиката не обърна гръб на остров Калокаири и гръцкото море, на историята на Дона, Сам, Бил, Хари, Софи и периодично се връщаше, за да плаче и да се смее заедно с тях, под звуците на една от най-успешните музикални групи в света – AББA.

Киното няма да бъде кино, ако не направи това, за което се говори тихомълком още от 2008 г. – продължението. Десет години по-късно пред нас вече е „Mamma Mia: Here We Go Again„. Старите персонажи, вечната музика на АББА, шареният остров, две паралелни истории преди и след случките от първия филм, нов снимачен екип и нови попълнения в актьорския състав. На теория имаме всичко необходимо за достоен наследник. На практика „Mamma Mia!” е от онези неща, за които казваме, че „са един път”. Нещо неповторимо, което ако се опиташ да възпроизведеш, резултатът ще бъде имитация на нещо феноменално. Това е грубата равносметката от „Mamma Mia: Here We Go Again”, който от днес вече е по родните кина.

download

Пет години са изминали от сватбата на Софи и Скай и една година от смъртта на Дона. Заварваме Софи леко променена – все така ранима, но и решена да сбъдне мечтата на майка си и да превърне старата “Villa Donna” в приказен хотел. Скай заминава за САЩ на семинар по туризъм, а на помощ на Софи идва новият управител – сеньор Фернандо Сиенфуегос (в ролята е Анди Гарсия). Несигурна за своето бъдеще, това на брака си и на хотела, Софи несъзнателно върви по пътя на майка си, която преминава през същите трудности при идването си тук. Едновременно с това сме въведени и в другата история – тази на младата Дона (Лили Джеймс). Запознаваме се с нея по време на дипломирането й в университета, където заедно с випускниците тя пее „When I Kissed the Teacher“. Действието се развива през 70-те години. Хипитата все още вярват в мечтата си, а младата Дона иска да опита всичките сладости, които животът и момчетата могат да й предложат. Скиталческият й дух я отвежда първо в Париж, а след това на гръцкия остров Калокаири, където тя се установява за постоянно. Тук пътищата й се преплитат и с младите Бил и Сам, а плътно до нея са двете й приятелки – Роузи и Таня. 25 години по-късно компанията отново се събира, за откриването на хотела. Всеки е малко остарял, но все така очарователен. Към тази картина добавяме и бабата на Софи и майка на Дона, в чиято роля влиза Шер.

MV5BODc2MjUyZWQtOGE1ZC00MTcyLTg4M2UtNWRjNGQ4NTg5OWZjXkEyXkFqcGdeQXVyNTc5OTMwOTQ@._V1_SY1000_CR0,0,1499,1000_AL_

Липсва само Дона, чиито портрети висят по стените. Духът й обаче се усеща.

Mamma Mia: Here We Go Again” пристига със съответните смени в екипа. На мястото на Филида Лойд, която режисира първата част, сяда Ол Паркър („Най-екзотичният хотел „Мариголд”), който пише и сценария. За историята съдейства Катрин Джонсън, автор на Бродуейския мюзикъл от 1999 г. и на сценария за филма от 2008 г. Лили Джеймс в ролята на младата Дона и е най-доброто ново попълнение в тези 114 минути. Джесика Кийнан Уин и Алекса Дейвис са 20 годишните Таня и Роузи, а Джеръми Ървин, Хю Скинър и Джош Дилън влизат съответно в ролите на младите Сам, Хари и Бил. Именно тази част от актьорския състав дава на филма това, от което той най-много има нужда – нещо ново. Различен прочит на вече известната история, за която сме чували от дневника на Дона от първата част. Всички знаем какво се е случило в онези млади години в общи линии. И тъй като тази изходна ситуация вече е известна, интересното е да видим как тя достига до нас през изпълненията на новите лица. За щастие всичките те са достатъчно встрастени и успяват да ни потопят в разказа.

Липсва само Мерил. Духът й обаче се усеща.

Това е и факторът, който „Mamma Mia: Here We Go Again” не може да превъзмогне. Той обаче е следствие на други липси, заложени още в началното ниво – историята. Такава на практика тук няма. Поне не и в непознат досега вид. Като картина за оцветяване, чийто щрихи са поставени още през 2008 г., а сега само някой е добавил акварела. Запълнени са празнините, които зрителят няма вопиюща нужда да бъдат запълвани. Той вече знае къде ще го отведат събитията.

mama-mia-two-new-movie

Липсва размахът на първата част, онова препускане през ситуациите и тяхната динамика, които ни връхлитат още с началните кадри, когато звучат акорди от “Gimme, Gimme, Gimme”. Липсва и онази свързаност между песните, които правеха историята завършена, напрегната и ненатрапчиво лирична. При първият филм персонажите нямат друг изход, освен да запеят. Хитовете на АББА са точно на мястото си, защото само чрез тях може да има развитие. Тук песните са по-скоро цел, оправдание за достигане до определен момент, но без изграденото първончално напрежение.

Безспорно всичките песни са заснети впечатляващо. Подборът им обаче може да бъде недотам атрактивен за зрителите, които са по-слабо запознати с творчеството на АББА. За запалените фенове песни като “Angeleyes”, “The Name of the Game” и „I’ve Been Waiting for You” носят същото усещане като „Mamma Mia” и „Money, money, money”. Но имайки предвид, че касовият успех на тази история се дължи именно на най-големите хитове на групата, до известна степен присъствието на толкова много B-side песни, е минус. Малък минус обаче, защото дори тези песни носят уникалния ABBA sound, заради който днес светът отново преживява една нова АББА мания. Връх в мащабите са изпълненията на „Waterloo”, която Лили Джеймс и Хю Скинър пеят в парижкото бистро и „Dancing Queen”, която е своеобразен tribute на предшественика си от 2008 г. с десетките танцуващи хора и най-приятната препратка в целия филм – бабата, която преди захвърли снопа с пръчки, за да се присъедини към танцуващите кралици, днес вече няма силите за това. Пак носи своя сноп, пак е очарователна, но знае, че вече няма как да разпери ръце. Такава е и аналогията между двата филма.

Следствието, както вече стана ясно, е непрестанното дебнене за нея – Мерил. Чакаш момента, в който тя ще се появи зад вратата, защото тя е едно от най-силните попадения в предишната част, без което (и това е ясно на всички) този сюжет не би имал същия художествен успех. Когато дойде нейният момент, всичко се променя. Не от сантименталност. Просто защото тя е на мястото си. Там, в ситуацията, в кулминацията, с гласа, енергията, присъствието. Тя е Кралицата на танца и на филма, докато изпълнява заедно с Аманда Сийфрид My Love, My Life”.

Mamma-Mia-2

Най-обсъжданото ново попълнение в актьорския състав несъмнено беше Шер в ролята на Руби – бабата бохемка с избелена коса, която пристига от Лас Вегас и отпраща поздрав на френски към ses enfants (от фр. своите деца). Тя се появява за кратко, ролята й е почти пистолетна и кулминацията е главозамайващо доброто изпълнение на „Fernando”, в което й партнира Анди Гарсия. Ефектно присъствие, безспорно, но нейният образ в голямата картина е като ефектна брошка върху вече направен тоалет. Нека всеки сам прецени дали има нужда от нея.

Mamma-Mia-Here-We-Go-Again-ft.-Cher-HD

Нека да е ясно, „Mamma Mia: Here We Go Again” е добър филм, разглеждан сам по себе си. Работата е там, че да се разглежда самостоятелно е почти невъзможно предвид високата летва, която постави Филида Лойд. Сравнението е естествено и неизбежно. Това е рискът при подобни начинания – когато изградиш нещо като „Mamma Mia!” можеш ли да си позволиш да кажеш „Here We Go Again”…?

Няма да разберем дали „освежаването” на екипа в лицето на Ол Паркър е било добро решение. Винаги ще се питаме дали нещата не биха изглеждали по-добре, ако продуцентите бяха заложили на Филида Лойд. Може би да. Поради две причини: Ол Паркър не успява да се разпише със своя почерк върху историята, а филмът и без това върви по сигурния и добре утъпкан път на първата част. В резултат на това днес гледаме една приятна, забавна, интересна имитация на мюзикъла от 2008 г.

Хубавото е, че дори да е имитация, няма да загубите времето си. Отидете да гледате “Mamma Mia: Here We Go Again”. Забавлявайте се с историята на младите Дона, Сам, Хари, Бил, Роузи, Таня, плачете, смейте се с тях. Правете всичко, което правихте в последните 10 години. Персонажите са живи. Те няма да остареят толкова лесно. Музиката на АББА няма да остарее толкова лесно. Тя, както Мерил, Филида Лойд, Ол Паркър, Агнета, Бьорн, Бени, Ани-Фрид и всичко останали винаги ще отразяват ярката светлина на своя “Super Trouper”.

banner

*trouper – прожектор, който се управлява ръчно и следи водещите изпълнители на сцената, на театрален жаргон, „следач“

 
 

Как кралят на Англия, Хенри VІІІ, се оказа първият измамен с Фотошоп

| от Радослав Тодоров |

Всички знаем как текат виртуалните запознанства на по-непривлекателно изглеждащите младежи из социалните мрежи. Снимките, които показват на „жертвите“ си, са затъмнени или кропнати и най-вече фотошопнати.

Но ако си мислите, че тази социална тактика се е пръкнала със социалните мрежи в последните десетина години, жестоко се лъжете. По абсолютно същия начин през ХVІ в. е бил изигран и самият крал на Англия!

Когато Хенри VІІІ решава да се жени за четвърти път (а дори ще му предстоят още два), по политически причини изборът пада върху дъщерята на Йоан ІІІ, херцог на Клеве, който също като Хенри е подръжник на Реформацията и Еразъм Ротердамски.

За сключването на замисления съюз най-вероятно краля е бил убеден от канцлера Кромуел. Хенри обаче е твърде придирчив, за което говори и броя на браковете му, докато този на любовниците му пък е направо неизчислим. Така че той иска да е сигурен, че няма да се прекара и решава да се информира за външния вид на бъдещата си съпруга.

Скоростта и качеството на нета през 1539 г. обаче били отчайващи. За да се изпрати еквивалента на един съвременен файл тип .jpg от Германия до Англия е било нужно да изпратиш на кораб биологична единица снабдена с бои и платно, тя да вземе данните от мястото и да бъде върната по същия начин обратно. Като времето за извършването на тази операция е било няколко месеца. В днешно време всички мрънкат ако тегленето на видео или изображение вземе, че се забави с някоя и друга секунда повече, Хенри обаче чака стоически.

2
Картина на Хенри VІІІ от 1537 г.

Въпросната биологична единица, която трябва да пренесе изображението е придворния художник Ханс Холбайн младши. Краля изрично му казва да не пести никакви детайли и да нарисува Ана точно така както тя действително изглежда, без да се притеснява, че някой може да го обвини за качеството на портрета.

Художникът обаче явно е минал и втора консултация при Кромуел впоследствие, който, така да се каже, му е разбърникал настройките. Дали с подкупи или заплахи не е ясно, но успява да го убеди да излъже със своята картина.

Кромуел успява да консултира и пътуващия хроникьор на пратеничеството Едуард Хол, така че и той в хрониката си да опише Ана с възможно най-хвалебствени думи за външния й вид:

„Her hair hanging down, which was fair, yellow and long … she was apparelled after the English fashion, with a French hood, which so set forth her beauty and good visage, that every creature rejoiced to behold her“

Колкото до Холбайн, ето как той изобразява Ана фон Клеве:

1

Жената гледаща от портрета се харесва на Хенри и той се съгласява на брака. Когато обаче в Англия пристига истинската Ана, усмивката бързо угасва от лицето на Хенри.

Достатъчно показателно е че дори първата им брачна нощ така и не била консумирана. Гневното обяснение на Хенри към Кромуел за това е, че „тялото и миришело лошо и имала остри гърди“. В резултат на това няколко месеца по-късно бракът е разтрогнат.

Как точно е изглеждала в действителност Ана фон Клеве, никога няма да узнаем. И слава Богу.