Сет Роугън ще участва в новия филм по „The Twilight Zone“
|
|
Списъкът с актьори, които ще участват в рибуута на „The Twilight Zone“, се увеличи с още един – Сет Роугън. Сценарист на епизода със Сет ще е Алекс Рубенс.
Роугън е последното попълнение, откакто излезе официалният трейлър, в който видяхме Джордън Пийл като Род Сърлинг.
Други лица от актьорския състав са Кумаил Нанджиани, Сана Латан, Алисън Толман, Джон Чо, Джейкъб Трембли, Реа Сийхорн, Джесика Уилямс, Деуанда Вайс, Адам Скот, Стивън Ян, Грег Кинър, Люк Кирби и Крис Даймъндополис.
Роугън ще играе, но лесно може да застане и зад камерата. Заедно с Евън Голдбърг двамата са работили по няколко телевизионни сериала през последните години – в това число „Preacher“ и „Future Man“. За последно те бяха режисьори и продуценти на сериала „Black Monday“.
„The Twilight Zone“ ще бъде заснет основно от Джерард Макмъри („The First Purge“), а в списъка е и Грег Ятанес („Quarry“).
Първите два епизода на сериала ще излязат на 1 април.
Коментари
Истинската история за Пинокио е доста по-забавна
|
|
Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.
„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.
Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:
„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“
Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:
„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“
Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.
Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:
„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“
Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.
В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:
„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.
- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.
- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?
- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.
- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.
- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“
Формирането на гигантските Хималаи
|
|
Хималаите, които се простират на 2 900 километра из Индия, Пакистан, Китай и Непал, са най-високата планинска верига. Името й идва от санскритските думи „him“ и „ālaya“ и означава „дом на снега“. Заедно с Еверест, достигащ 8 848 метра, Хималаите има още няколко 8-хилядника и единствената верига с толкова високи върхове.
Преди милиони години тези планини още не са съществували. Азия е била предимно цяла, но Индия е била остров и е плувала в океана. Преди около 220 милиона години, някъде когато Пангея се е разчупвала, Индия се откъсва и поема на север.
След като минава около 6000 километра Индия се врязва в Азия преди около 40-50 милиона години. Тогава част от цялата тази индийска маса минава под континента като го повдига и така образува планинската верига, която днес знаем като Хималаите. Земята на Индия е по-твърда от тази на Азия и затова успява да я избута нагоре, а не обрантото.
Хималаите израстват много бързо в сравнение с други планински вериги и всъщност продължават да растат и до ден днешен. Еверест и останалите високи върхове добавят към размера си по около 1 сантиметър на година. За сравнение, Апалачи – най-старата планинска верига в Северна Америка, която се формира преди 300 милиона години или дори повече – всъщност намалява заради ерозия. Еверест се счита за най-високият връх на планетата, защото достига най-голяма надморска височина, но някои смятат, че е по-разумно цялостната височина да се измерва от основата на планината до върха й. В такъв случай на първо място ще е Мауна Кеа в Хавай, която събира общо 10 200 метра от основата си на дъното на океана до върха на 4 205 метра над морското равнище.
Растежът на Хималаите се дължи на това, че тектонската плоча на Индия продължава на се движи бавно, но сигурно на север. Това от части е така и заради честите земетресения в района.
Ако си направим сметка, имайки предвид, че Хималаите се повишават в последните 40 милиона години, в момента те би трябвало да са високи 400 километра… Международната космическа станция обикаля Земята на подобно разстояние.
Скоростта на растеж силно варира във времето като понякога дори изчезва за сметка на хоризонтални промени. И разбира се, гравитацията и ерозията също оказват значително влияние.
Цялата тази теория за първи път се приема през 1912 година, когато Алфред Вегенер, немски метеоролог, представя своята „Теория на континенталния дрифт“. Тази теория ни дава и първите идеи за Пангея, тектонските плочи и че континентите се движат.
Как биха изглеждали Хималаите в бъдеще? Веригата със сигурност ще продължи да расте, като в същото време ерозията им също няма да спира. Това означава още земетресения, както и още по-високи планини.
Как, за бога, се появява овчарският скок?
|
|
Въпреки че проучването е малко трудно, изглежда че хората са се изстрелвали s пръти във въздуха още от древни времена. Всъщност описания на спорт като овчарския скок датират още от 400 година пр. Хр.
Първоначално, разбира се, дългият кол помагал много удобно (и в известна степен забавно) да се прескочат заблатени места и затова често се използвал на Острова – в Кеймбриджшър, Линкълншър, Норфолк и Хънтингдоншър, както и в Холандия. И в двете държави мочурищата и естуарите са нещо типично, така че хората бързо свикнали да си помогата с някоя тояга при разходките си навън.
Но скоковете по овчарски не били полезни само на местата с повече природа. Гондолиерите във Венеция използвали този метод, за да се прехвърлят от гондолата на тротоара.
През годините овчарският скок прераства от практичен начин за преодоляване на препятствия в спорт. През 1843 година се появява за първи път идеята надпреварите да се провеждат за височина вместо за дистанция в Клуба по футбол и крикет в Ланкашър. И ето ни модерният овчарски скок. До 1850 година състезания по спорта в този формат вече се провеждат редовно в Германия, а до средата на 19 век и техниката на скачачите се развива до тази, която наблюдаваме днес.
Първоначално прътите са били от алуминий или бамбук, но през 50-те години вече се използвали модерни материали като фибростъкло – така те станали по-здрави без да се добавя тежест, което позволило на състезателите да се изстрелят на по-голяма височина (защото могат да огънат пръта повече).
Съвсем скоро, през 80-те, се появява още една значителна промяна в спорта. Дейв Волц, който със своите 83 килограма e едър за скачач, успява да хване напречния лост, докато е във въздуха, и да го стабилизира на място, за да не падне. По този начин през 1982 година той подобри рекорда за САЩ два пъти до 5,75 метра.
Заради контузия в левия си глезен обаче не участва на олимпиадите през ’84 и ’88 (през 1987 година чупи десния си крак на няколко места). Въпреки това Волц изненадва всички като се появява на Олимпийските игри през 1992 година и печели 5 място.
Не всички са развълнувани от методите му и някои негови колеги дори заявяват, че е развалил спорта, дори на фона на това, че изначално техниката е трудна и малцина успяват да овладеят.
В крайна сметка обаче всякакво пипане на гредата по време на скок се забранява: „Опитът ще се счита за неуспешен, ако по време на скока състезателят закрепя или смени лоста с ръце.“
Тайните оръжия на Архимед
|
|
През 213 г. пр.н.е. римска флотилия под командването на пълководеца Марк Клавдий Марцел напада гръцкия град-държава Сиракуза, разположен на остров Сицилия. Според разчетите на Марцел, градът трябвало да падне за пет дни, но изобретателността на един старец успява да отложи това с повече от година.
Този старец се нарича Архимед и е един от водещите учени в античния свят.
Архимед е запомнен най-вече с това, че докато бил във ваната извикал „Еврика”, след което хукнал да бяга гол на улицата, разгласявайки на всички за новооткритият от него Закон на Архимед за плаваемостта. Както и с постиженията си в областта на математиката, геометрията, физиката и изключително остроумните си и полезни изобретения използвани в строителството, земеделието и др. Като например архимедовия винт – свределовидна водоподемна машина, която до изобретяването на помпите е единственият способ за механично качване на вода на по-високо ниво. Той изобретява дори и прост одометър (нещо като предшественик на километража) – пускащ в съд по едно топче при изминаването на определена единица разстояние.
Това обаче далеч не е всичко. Освен вече изреденото, Архимед се оказва гений и като военен инженер. В качеството си на военен съветник на царя на Сиракуза за защитата на крепостта той конструира един куп машини, невиждани дотогава на бойните полета. Някои изглеждащи толкова фантастични според описанията на древните автори на фона на тогавашните времена, че съвременните историци се съмняват в реалното им съществуване.
Освен, че Архимед внася значителни подобрения в точността и силата на тогавашните катапулти, той изглежда увеличава и размерите им. Когато римската флота приближава града, гигантски катапулти се извисяват над крепостните зъбери и започват да изстрелват по тях каменни канари, големи колкото каруци. В действие са вкарани и по-малки модели наречени „скорпиони”, които засипват римляните с порой от стрели.
Описан е и друг удивителен механизъм който влиза в действие по време на обсадата. Това е така наречената „Архимедова лапа”, представляваща огромни по размери клещи, които успяват да сграбчат и повдигнат римските кораби с механичните си челюстите, след което ги пускат от високо и те с трясък се разбиват върху крайбрежните скали. Според друго становище, Архимедовата лапа е приличала по-скоро на товароподемна кранова стрела, завършваща с метална кука, чрез която е ставало „сграбчването”. Екипи от съвременни реенактори правят опити да построят вариант на „Архимедова лапа“ през 2006 г. и достигат до заключението, че ефективното й функциониране е възможно.
Наред с това, подобни на капан за мишки механизми, издигат тежести и ги стоварват върху катерещите се римски легионери по подпрените на стените стълби, сривайки ги обратно към морската бездна.
Накрая идва ред и на най-смайващото оръжие – „Архимедовия лъч“. Според някои летописци, Архимед конструира сложна система от огледала, която чрез концентриран мощен слънчев лъч успявала да запали римските кораби.
Хроникьорът от II в. от н.е. Лукиан от Самосата пише, че по време на обсадата на Сиракуза Архимед разрушава вражески кораби с огън. През VI в. от н.е. Антимий от Трал обаче нарича оръжието на Архимед „изгарящи стъкла“.
И този похват многократно е опитвано да бъде пресъздаден от съвременни учени, като много от опитите са завършвали с успех. Различен брой огледала, с различно полиране и в различни конфигурации са успявали да фокусират слънчев лъч така че той да успее да подпали дървен макет на кораб. Но въпреки това учените са скептични, че това тогава се е случило, тъй като за целта са необходими идеални атмосферни условия, продължителна неподвижност на обекта, в който се целят, както и операцията да се случва рано сутринта, когато слънчевите лъчи са най-силни и при най-подходящ ъгъл спрямо източното изложение на Сиракуза. Тоест по-лесно би било корабите да бъдат запалени по някой от стандартните начини съществуващи и тогава, отколкото по този тип.
Каквито и да са били оръжията на Архимед и доколко са били истински, навярно никога няма да стане напълно ясно. Факт е обаче, че накрая Марцел установява, че е практически невъзможно да превземе тази крепост с щурм. Поради което в крайна сметка му се налага да прибегне към другата възможна тактика – пълна блокада и чакане докато ресурсите на обсадените се изразходят. Това продължава с месеци на изтощение на защитниците преди римляните да намерят начин да проникнат в крепостта.
Определено обаче въпросните оръжия всяват паника и респект у римските войници и явно представляват за тях нещо чудновато, което дотогава те не са виждали. Според авторите, те всеки път изпадали в ужас, когато над стените на Сиракуза се появявал силует на нова непозната машина. Отчаянието им от безбройните безуспешни атаки е толкова голямо, че „римляните започнали да си мислят, че се бият срещу боговете”, както разказва Плутарх.
Пълководецът Марк Клавдий Марцел пък възкликва: „Архимед използва корабите ми за да налива морска вода в чашите си за вино”.
В крайна сметка Архимед загива в хаоса при опожаряването на Сиракуза, убит от ръката на случаен римски легионер. Но не и преди да покаже на света как гениалността на един човек е в състояние да възпира цели армии, както и да даде наука, познание и цивилизационен тласък за хилядолетия напред.