shareit

„Pose“, сезон 1: равносметка на видяното

| от Дилян Ценов |

На 3 юни 2018 г. излезе първият епизод на това, което трябваше да бъде последният проект на Раян Мърфи за компанията 20th Century Fox TV. Още с пилотния епизод, сериалът „Pose“ даде сериозна заявка – бляскав, истински, необходим. Така го описахме тогава. Бляскав, но не кичозен. Истински, защото ситуациите са реални. Необходим, без да бъде необосновано политкоректен. Два месеца и осем епизода по-късно същите епитети остават в пълна сила за цялостния облик на сериала.

„Pose” може спокойно да бъде сериозен претендент за награда „Еми“ догодина и да се нареди сред най-добрите сериали на годината. Едва ли би имало по-добър начин Мърфи да се оттегли… или по-точно да се оттегли частично. Частично, защото малко преди излизането на последния епизод стана ясно, че снимките ще бъдат подновени, а Мърфи ще остане изпълнителен продуцент. През 2019 г. отново ще се върнем 30 години назад към нюйоркските драг балове, Домовете, и светът на една субкултура, при която правилата на външния свят не важат.

Pose-Review

„Pose” ни отвежда в края на осемдесетте години на ХХ век и в една определена общност, която е най-подробно представена в документалния филм от 1990 г. „Paris Is Burning”, но тя остава сравнително непозната за широката аудитория. Това е културата на баловете в LGBT общността на САЩ.
Онези събития, провеждани в късните часове на нощта, когато за всеки има категория и стил на обличане. Ситуацията е толкова реална, колкото е реален външният свят. Маскировката в него е по-обрана, но пък за сметка на това действията са в пъти по-драстични и брутални. Епидемията от СПИН е в разгара си. Всеки ден млади и стари мъже лягат под тежестта на болестта, за която дори им е отказана информация. Масовата аудиторията я нарича „тяхната болест“. Медиите неглижират ситуацията или безпардонно си затварят очите. Политиците умишлено бездействат, докато свидетели описват как хората „падат като мухи“. Хомофобията все още е залегнала в народопсихологията на населението.

Единственото изключение са баловете и домът. Домът е онази общност, която те взема под крилото си, когато биологичното ти семейството те изхвърли от дома. Това е обичайната практика за множество млади хора през 80-те, дръзнали да признаят за сексуалната си ориентация.

pose_101_4302r

Какво е специалното при „Pose”?

Масивните рекламни кампания на FX много държаха да ни напомнят, че това е първият телевизионен продукт с толкова много транссексуални актьори. Първата мащабна продукция, в чийто център на едно място застават редица маргинални групи – хомосексуални, транссексуални, афроамериканци. И докато светът днес е в центъра на масовата вихрушка на престорената и неоправдана политкоректност, Раян Мърфи и Брад Фалчък доказаха кога подобно решение е смислено.

За успеха на рекламната кампания най-голяма сила има актьорският състав, който наистина доказва, че транссексуалните актьори имат място на екрана. Част от тях са М. Дж. Родригез (Бланка), Доминик Джаксън (Електра), Индия Мур (Ейнджъл). Към най-приятните попадения в състава са двамата млади актьори Раян Джамал Суейн и Дилън Бърнсайд, които влизат в ролите на Деймън и Рики и чиято химия на екрана е забележителна. Срещу отбора на ъндърграунд културата застават Евън Питърс и Кейт Мара, като при него е застъпена темата за възхода на империята на Тръмп и реалността, която дебне зад стените на компанията му.

fxs-pose_101_3651r

Цялата идея за толерантност, която струи от всичките осем епизода на сериала не би имала ефект и дори би довела до отлив на аудитория, ако всичко не беше подплътено с висока художествена стойност. Всеки епизод има за център определен персонаж, който от дадения момент започва да се развива, за да може всички на финала да излязат променени, претърпели развитие.

Така например, в началото виждаме Бланка, която започва нов живот, след това Деймън и Рики и тяхната разцъфтяваща любов, която е поставена на изпитания в определени моменти. После преминаваме през историята на Ейнджъл, Малкия Папи, а на финала ставаме свидетели на метаморфозата на Електра. А в последния епизод конците са разплетени така, че сериалът би могъл както да продължи с втори сезон, така и да спре с финалната сцена.

180605-pose-billy-porter

Историята като звучене и ритъм по-скоро наподобява сериала на Мърфи „FEUD: Bette & Joan” и в нея няма да откриете резките обрати в първите три сезона на „American Horror Story”. Ще намерите нещо, от което днес имаме нужда. Напомняне, че може би говорим прекалено много. Че може би е добре първо да мислим, преди да осъждаме и слагаме етикети. Деликатно. Без някой да размахва пръст и да ни вменява вина, задето не съчувстваме. Сериалът е добър, защото те прави съпричастен с историята. Води се пред възходите и паденията на персонажите, за да нарисува една колкото измислена и крайна, толкова реална и премерена, на един свят, който влияе на толкова много аспекти от съвременната масова култура.

 
 
Коментарите са изключени