„Оскар“ за най-популярен филм: новите правила на Академията
|
|
Качественото кино изисква много жертви. Най-голяма е жертвата на аудитория. За събитие от мащаба на „Оскарите“, това е недопустимо. Точно пет месеца след като церемонията по раздаването на най-престижните награди в киното отбеляза най-ниския си рейтинг в историята (26 млн. зрители, но бройката отчита само тези, ползващи телевизор), от борда на директорите обявиха въвеждането на някои драстични промени в раздаването на „Оскарите“. В отворено писмо до всички членове са описани промените, които ще влязат в сила още догодина, на церемонията на 24 февруари. Целта им е да се възобнови интереса към събитието.
За широката аудитория може би най-важната промяна е въвеждането на нова състезателна категория, „Най- популярен филм“.
Подробности около критериите за кандидатстване предстои да бъдат уточнени, казва се в писмото. Реакцията на аудиторията не закъсня и повечето отправиха критики към Академията, че по този начин сама сваля престижа на наградите, чиято цел на теория винаги е била да оценява художествено издържаните филми. Според Академията това ще се отрази благоприятно на рейтинга на наградите, тъй като в миналото те винаги са били високи, когато в списъка с номинирани филми присъстват блокбъстъри. Засега е ясно само, че един филм може да се състезава и в двете категории: „най-добър филм“ и „най-популярен филм“.
Трите най-големи фактора за висок рейтинг на церемонията са домакинът, популярността на филмите и дължината на церемонията.
Другата голяма промяна е по отношение на третия фактор. За тези, които намират церемонията прекалено дълга (главно заради наличието на 24 състезателни категории, от които само няколко представляват интерес за масовата аудитория), се въвежда максимум времетраене от 3 часа. Това обаче може да бъде постигнато само ако раздаването на определени награди не бъде излъчвано в реално време. Кои ще са тези категории, също предстои да бъде уточнено. Според писмото, раздаването на наградите в тях ще се случва по време на рекламите и ще бъде излъчено по-късно на запис.
Този модел е популярен по време на церемонията на наградите „Тони“ (театралният еквивалент на наградите „Оскар“). Връчването на награди в по-малко популярните категории се случва преди същинската церемония и се излъчва по-късно на запис.
В своето писмо Академията също така уведомява членовете си, че церемонията на „Оскарите“ през 2020 г. се измества от 23 февруари на 9 февруари. Вероятно целта на тази мярка е да се придаде актуалност на събитието, тъй като досега то се е провеждало в самия край на сезона и е предшествано от множество церемонии на различни награди.
На последната церемония Академията беше събрала наистина добри заглавия, рекорден брой независими филми и нови имена в индустрията. Дали промените ще унищожат тази тенденция? Предстои да видим…
Коментари
Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.
Османците са били победени, но не толкова от стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia
След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.
Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.
Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.
През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.
Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.
В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.
Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство. Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.
Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.
През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia
Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.
Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.
На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.
Каква е била религията на прабългарите
|
|
Въпросът за произхода на прабългарите отдавна занимава умовете на историци и любители, като оживените спорове около него едва ли скоро ще затихнат.
За самите прабългари обаче, надали е било от такова значение какъв точно е бил техният произход и към кое културно-езиково семейство трябва да бъдат причислени, колкото тяхната тогавашна религия и вярвания. За последните две, също както и за произхода, данните са оскъдни, но все пак ги има и от тях могат да се извадят някои заключения.
До сравнително скоро се смяташе, че прабългарите са от тюркско-алтайски произход и съответно и религията им е била тангризъм, като на останалите тюркски племена от периода. Последните генетични проучвания, които бяха направени на прабългарски некрополи от VІІ-ІХ в., обаче показват нулев процент монголоидни гени, което рязко ни отдалечава от Алтай и тюркската теория.
Оттук и въпроса за религията следва да бъде преразгледан. Още повече, че теорията за Тангра се крепи единствено на две силно клатещи патерици. Първо – на презумпцията, че след като (предполагаемо) сме били тюрки, сме изповядвали и преобладаващата сред тюркските народи вяра в богът-небе Бир Тенгри. И второ – на един единствен, много зле запазен каменен надпис, чието точно разчитане е доста спорно. На него, с гръцки букви, се чете думата „ТАГГРA“, като на гръцки съчетанието „гг“, се чете като „нг“ и така полученото произношение Тангра се отъждествява с тюркско-монголското Бир Тенгри или Тенгер.
Според единия прочит тази част от текста гласи приблизително: „Омуртаг направи жертвоприношение на Тангра.“
Проблемът е, че надписът е върху колона, чиято средна част при извивката напълно липсва, което засяга и самата дума Тангра, така че е възможно тя да е част от друга дума или от две думи. Поради което съществува хипотеза и за такъв прочит: „бащата на Омуртаг го направи таркан.“ Но дори и действително думата да визира божеството Бир Тенгри, то запазения контекст пак е крайно недостатъчен за да го отъждествим него с прабългарите. Възможно е например да става въпрос за мирен договор между Омуртаг и някое съседно тюркско племе, в който да се споменава и неговия бог при полагането на клетвите. По подобен начин при сключването на така нареченият Дълбок мир между България и Византия през 815 г., се споменава, че Омуртаг се заклел пред императора по християнския обичай, да го спазва, а императорът – по езическия. Относно самия ритуал, Игнатий Дякон пише, че „така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята, да хваща тройни бичове, да издига нагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие”.
В друг източник се посочва, че на церемонията са разсичани кучета, но за съжаление нито дума в името на кой бог е било извършено всичко това.
Ако каменния надпис на Омуртаг ни праща от миналото съвсем оскъдно и неясно послание по този въпрос, то оцелелите прабългарски каменни баби и девташи са съвсем безмълвни относно божествата и вярата, в чието име са били издялани.
За сметка на това сведенията в летописите, макар откъслечни и бегли, хвърлят светлина по темата. Това, което сноповете на тази светлина огряват сред мрака на историята, обаче съвсем не е лицето на Тангра, не е и на който и да било друг бог. Ключът, който търсим, се оказва скрит в самата светлина. И по-точно в нейният източник – Слънцето.
Розета от Плиска, чийто седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята
Един от най-ценните в това отношение извори е житието на Тивериопулските мъченици от Теофилакт Охридски, който ни предава цял теологически спор между българският владетел Омуртаг и Кинамон – византиец-християнин, който тогава е почетен пленник в неговия двор. В него се споменава за тържествено жертвоприношение на животно, след което Кинамон е поканен на трапезата, но отказва да яде от идоложертвеното месо. В резултат на това се завързва спор, в който Кинамон заявява: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”.
В отговор Омуртаг заявява: “Не обиждай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя. Ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, задето му служите и му се кланяте”, след което заповядва Кинамон да бъде пратен в затвора. От репликата към непредадените в извора начални думи на Омуртаг към опонента си, изглежда той заявява, че Слънцето и Луната са върховните божества на света, ако могат така да бъдат наречени.
Каменни баби от региона на Плиска
В редица други надписи и гранични камъни от периода, отразяващи конфликти между България и Византия от времето на Маламир и Пресиян, често се споменава Бог (че те са от Бога владетели, че Бог вижда, че Бог удостоява). Но всички тези надписи са на гръцки, ползват гръцката дума за бог (теос) и са предназначени за послание към византийците-християни, така че те да ги разберат и да бъдат респектирани от тях. Докато всички останали източници, продължават решително да накланят везните към слънцепоклонничеството.
В друго сведение Теофилакт Охридски директно говори за езическите вярвания на новопристигналите на Балканите прабългари: “когато тоя народ (аварите, бел. авт.) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав, бел. авт.), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха в жертва кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.” Като за българите той използва епитетите „скити” и „скитско невежество” по отношение на вярванията, характерни за северо-иранските племена скити, които по същия начин почитали Слънцето и другите небесни тела.
Достатъчно ясни податки за вярата в Слънцето, Луната и звездите се откриват и в редица домашни извори от Средновековието, като в допълненията на българския превод на „Ходене на Богородица по мъките”. Също така и у Йоан Екзарх споменаващ за старите традиционни вярвания на българите, където Слънцето и Луната са двама братя, които управляват света, единия през деня, другия през нощта. Както и у историята на монаха Спиридон за ослепяването на Владимир Расате, където думите на баща му княз Борис І са предадени така: „като си загубил духовните си очи, та не видиш светлостта на вярата Христова, така не си достоен да гледаш с телесните си очи слънцето и месеца”. Тук също се долавя явно противопоставяне на символите на новата и на старата вяра.
Възможно е, разбира се, да е имало множество езически култове, както и да са се говорели различни езици в тогавашната българска държава, най-малкото защото тя възниква като военноплеменен съюз в един регион, който и до ден днешен е изключително пъстър и в религиозно и в етническо отношение. Но изглежда култът към Слънцето, Луната и звездите е преобладавал или поне е бил официално изповядван от управляващото съсловие. Такива култове са характерни за почти всички части на света, както за Иран, така и за Древен Египет и дори и за двете Америки в предколумбовите времена. Тези първични древни култове и вярвания е нормално да отстъпят на по-съвършено изградените и обосновани религии като християнството в Дунавска и исляма във Волжска България.
Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Св. Георги, убиващ змея
Съществува хипотеза, според която приемането на християнството е навредило на мощта и независимостта на Първата българска държава, като проводник на византийско влияние и разрушител на старите традиции и порядки, както в обществото, така и в структурата на държавния апарат и армията. Изглежда така са считали и повечето владетели преди Борис, известни с гоненията и погромите си над християнското население. Но истината е, че вече е било дошло време те да си отидат и да дадат път на новата религия, новите ценности и новото време.
За целостта на държавата е било по-опасно да продължава да бъде мултирелигиозна и мултиетническа. А изглежда и вече значителна част от населението се е обърнало към новата вяра по естествения път на личните убеждения. Така че пред княз Борис І не е останал никакъв друг логичен избор освен да ускори и завърши този процес, въвеждайки страната в европейското християнско семейство, преди да е станало твърде късно. Естествено веднага след това неминуемо е започнал обратен процес на гонения на християни срещу езичници. Но въпреки това всички тези стари вярвания и култове не са изчезнали напълно, а много от тях са били абсорбирани от християнството, и макар леко видоизменени, са продължили да съществуват в нашите традиции, обичаи и обреди чак до днес.
В тази религиозна симбиоза не са се влели само прабългарски, но и славянски и дори тракийски, а може би и още по-далечни вярвания. Така че вместо да спорим кой какъв е, откъде е произлязъл, в какво е вярвал или в какво трябва да вярва, можем просто да се радваме на това уникално и древно наше многообразие.
Групата, която изгори 1 милион паунда без видима причина
|
|
На 23 август 1994 Бил Дръмънд и Джими Коути запалват и напълно унищожават 1 милион британски паунда. Това, което прави историята странна, е че никой, нито дори те самите не знаят конкретно защо.
От 1987 двамата формират група, която през времето има най-различни имена като The Justified Ancients of Mu Mu и The Timelords, и създават редица клубни хитове като например „Doctorin’ the Tardis“. През 1991 под името KLF (Kopyright Liberation Front) те стават една от най-добре продаваните банди във Великобритания.
Бил Дръмънд и Джими Коути като група Kopyright Liberation Front
Преди да се пенсионират през 1992 дуото публикува наръчник за създаване на хитови песни. The Manual (How to Have a Number One the Easy Way) (от англ. – Ръководството (Как да имаме номер 1 хит по лесния начин) излиза през 1988 и също така описва мисленето на творците: „Най-напред, трябва да сте беден и на социални помощи. Всеки с нормална работа или вързан за университет няма да има достатъчно време да се отдаде… Ако сте музикант, спрете да свирите на инструмента си. Най-добре го продайте тоя боклук…“
Явно съветите им са добри, защото банди като Edelweiss, The Pipettes и the Klaxons се радват на успех след като прочитат книгата.
Въпреки че вече не записват музика, Бил и Джими продължават да работят заедно по различни проекти. През август 1994 се кръщават K Foundation и стздават „Nailed to the Wall“ (от англ. – закован за стена) – арт инсталация, която представлява просто 1 милион паунда заковани за борова рамка.
Недоволни от вниманието, което арт инсталацията им получава (или от липсата на такова), двамата съставят нов план. След като Tate Gallery в Ливърпул отказва да я приеме, Коути пита колегата си: „Защо просто не ги запалим?“, на което той не намира какво друго да отговори освен: „Добре“.
В минорен състав Коути и Дръмънд отиван на остров Юра на Хебридите заедно с репортера Джим Рейд и режисьора Гимпо (Алън Гудрик) на 22 август 1994. Преди да напуснат Лондон обаче, трябва да се сдобият с парите. А не можеш просто така да изтеглиш 1 милион от банкомат, нито пък някоя банка има толкова много пари в наличност. Затова наемат компанията за сигурност Ratedale да уреди ситуацията.
По-късно двамата влизат в склад до летище Гатуйк и излизат с двама бодигардове и няколко куфарчета. След това отиват на летище Редхил, където отлитат за острова.
След като пристигат в хотела си, отиват да видят къде ще се случва горенето – стара барака за лодки, в която Дъмънд и Коути в един летен ден през 1991 изгарят плетено чучело на мъж. След като се прибират в хотела обаче двамата променят решението си и се връщат обратно в бараката: „Гимпо донесе скеле, две парчета плат, които закача за една греда… Носи и две сигнални факли… Под плата има алуминиева плоскост… Коути подава пачка с пари на Дръмънд, който ги пали… Дръмънд стои вляво от огъня и продължава да хвърля пари в него, Коути е вдясно… След 5 минути движенията им стават механични, все едно хвърлят въглища в огъня.“
Според Рейд, всичките пари изгарят за около 2 часа.
Въпреки че Коути се опитва да унищожи всички фотографски и видео материали от изгарянето, Гимпо успява да запази достатъчно кадри, за да направи филм. „Watch the K Foundation Burn a Million Quid“ излиза по кината на следващата година.
Приятели на дуито по-късно казват, че те съжаляват, че изгориха толкова много пари. През 2000 Дръмънд казва, че се разкайва за стореното, но през 2004 признава: „Разбира се, че съжалявам – кой не би! Децата ми съжаляват още повече, но аз не се чувствам така през цялото време.“
Дръмънд твърди пред Рейд, че нямат какво да правят с парите и че „искахме да изразим нещо относно парите и искахме да го предадем чрез изкуство.“
През 2000 Дръмънд продължава: „не става въпрос да се изгорят всички пари на света… или да се пречиства душата на някого… Така се опитвам да си обясня нещо… Не знам точно какво е… Искам да кажа, че не съм го гледал като нещо деструктивно. Не беше заради унищожаването на парите. Беше за да ги гледаме как горят.“
През 2004: „След известно време осъзнахме, че какъвто и отговор да измислим, ще е достатъчно добър… Другите хора трябва да помислят върху това, което направихме.“
