shareit

Никой не е забравил за Патриша Аркет, нали!

| от chr.bg |

„Еми“, „Златен глобус“, „БАФТА“ и „Оскар“ – Патриша Аркет ги има всичките. 

Днес в галерията ни сме събрали едни от най-великолепните каджи на Патриша! Приятно гледане!

Тя е родена в Илинойс, щата Чикаго. Баща й е актьор, а майка й терапевт. Интересно е да се спомене, че баща й е католик, но приема ислямската вяра, а майка й е еврейка. Той също така е и алкохолик, а майка й малтретира Патриша и другите си деца. Аркет учи в католическо училище и казва, че като малка е искала да стане монахиня. Когато е на 14, бяга от вкъщи, защото разбира, че баща й има връзка с друга жена и се установява със сестра си Розан Аркет в Лос Анджелис. Известно време иска да стане и акушерка, но отлага плановете си, за да се пробва като актриса.

Звездата й изгрява с „Nightmare on Elm Street 3: Dream Warriors“ на Чък Ръсел, където играе Кристен Паркър. 

В личен план през януари 1989 тя ражда син от партньора си по това време, музиканта Пол Роси. С него се разделят и през 1995 година Патриша се омъжва за Никълъс Кейдж, но и с него се разделят, само след 9 месеца. Въпреки раздялата Кейдж и Аркет продължават да се държат като двойка в публичното пространство. До февруари 2000 година, когато Никълъс подава документи за развод. По-късно той оттегля документите и двамата се опитват да спасят брака си, но през ноември Патриша подава същите документи. През 2002 тя се омъжва за актьора Томас Джейн, но бракът й отнова завършва с развод, през 2009.

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

| от |

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени

Покушението на Папа Йоан Павел II – историята на Мехмет Али Агджа

| от |

На 13 май 1981 г. на площада Св. Петър във Ватикана, папа Йоан Павел II прави обичайната си среща с миряни. Публиката е навсякъде, хората се радват на духовния лидер, а денят е повече от приятен и топъл. Радостта и спокойствието ще бъдат нарушени след няколко минути, когато 4 куршума ще полетят към тялото му. Опитът за покушение е извършен от Мехмет Али Агджа. Доката папата губи сериозно количество кръв, Мехмет се опитва да избяга в тълпата, но е заловен от швейцарската гвардия. Справка в затвора ще покаже, че този човек е роден в Турция и вече има едно убийство зад гърба си. Първата му жертва е журналистът Абди Ипекци. Заловен и изпратен в затвор, убиецът успява да избяга и отново получава задача. Може би най-добрият въпрос, който и до днес не остава с отговор е: кой поръча убийството на папата?

gettyimages-50591155-594x594

Известно време след покушението, Йоан Павел II отива в затвора при своя убиец. Папата води със себе си фотограф и видео оператор, за да може да покаже, че е простил действията на Акджа. Той влиза и Акджа му целува ръка. Двамата сядат на два обикновени пластмасови стола и говорят около 21 минути. Микрофоните не са включени и почти никой не може да чуе какво двамата мъже си говорят. На ставане папата подава малка кутийка – подарък към човека, който се е опитал да го убие. Вътре има броеница от сребро и седеф. Следващият кадър е на човек с ясна несигурност в очите и потенциална възможност за прекарване на живота си зад решетките. През 2000 г. ще бъде освободен и помилван, а именно папата ще бъде в основата на това решение. При завръщането си в Турция влиза, за да излежи старата си присъда. Освободен е за пореден път през 2010 година.

gettyimages-73914462-594x594

За себе си казва, че няма кауза, няма мисия и мотив, той е наемен убиец с доста успешна кариера. Прякорът му е „паякът“. Издирва се все още от Франция, но е посещавал редица затвори, където е имал възможност да обогати знанията си. Всичко започва с кражбите на дребно, включително и пренасянето на нелегални стоки между Турция и България. Твърди, че някога е получил 2-месечно военно обучение в Сирия под шапката на „Популярния фронт за освобождение на Палестина“, чието финансиране идвало от България. До този момент въпросната партия продължава да отрича подобни участия. След убийството на Абди, по нареждане на „Сивите Вълци“ – турска криминална организация, се озовава в затвора. След бягството се крие в България и започва да работи за турската мафия.

В началото на 80-те години започва да пътува из Европа, изпълнявайки различни поръчки, когато е призован за „по-висша цел“. И до днес няма особена информация какво наистина се е случило, различни журналисти и теоритици имат версии и хипотези, но истината остава погребана и най-вероятно ще минат много години, преди да има някаква информация. Следващите редове са практически теории на различни хора, никой не знае кое е истина и кое е лъжа, избирате версията, която ви допада най-много.

Първата е, че нареждането за елеминирането на папата е дошло от КГБ. Натоварените с тази тежка задача са българските тайни служби, които трябва да си партнират с агентите на Източна Германия. Папата става мишена, защото е изразил солидарност и е подкрепял Пражката пролет. За КГБ, папата е човек, който нарушава много сериозно хегемонията в Източна Европа. Проблемът тук е, че самият извършител сменя толкова пъти версията си и говори толкова много лъжи, че не е сигурно дали изобщо има истина в някоя от изброените версии.

Нещо повече, собственият му адвокат е готов да се откаже, след като всеки път излиза ново и ново изказване. Оригиналното му твърдение е, че именно „Популярния фронт за освобождение на Палестина“ е наредил покушението. Тогаващният директор на КГБ – Юри Андропов е убеден, че папа Йоан II е избран с много сериозно съдействие на англо-немско решение. Збигниев Брезински е бил един от хората, които най-ревностно са пазили кандидатурата на папата с полско произход. Имайки предвид, че голяма част от полското общество е с католическо вероизповедание, шансовете за продиктуване на следващ бунт или уронване на престижа на СССР, стават особено големи.

Агджа споделя, че при пребиваването в София е бил рекрутиран от няколко агента и турски мафиоти, които предложили около 3 милиона немски марки за изпълнението. В следствие на показанията, Сергей Антонов е арестуван. Според атентатора, той е агент под прикритие, който работи в Рим за Balkan Air.

След повече от 3 години разследване, Антонов е обявен за невинен и делото приключва. Друго предположение е, че са замесени така наречените Сиви Вълци, които имат тесни връзки с местното КГБ и контролират много добре отработен канал за наркотици, който минава през балканите и продължава към Европа. Въпреки всички конспирации, участието на тази групировка завършва с любезното съдействие на 3 милиона марки, въпросът е кой е щял да ги заплати. През 2002 г. Йоан Павел II пристига в България, отхвърляйки обвиненията срещу страната.

Междувременно Силвио Берлускони и компания продължават да твърдят, че има родно участие в цялата история. След сериозен компютърен анализ на снимките, агенциите твърдят, че  Сергей Антонов също е бил на площада по време на стрелбата. В последната си книга, папата е категоричен, че Агджа не е измислил сам покушението, той е просто изпълнител. Някои интересни източници твърдят, че дори Романо Проди (бивш министър-председател на Италия) е бил  човек на КГБ. На 31 март 2005 г. само два дена преди смъртта на Йоан Павел II, Акджа дава интервю за италианския в-к „La Repubblica“.

Там говори, че работи върху книга относно покушението и напомня на всички, че „дяволът се крие зад стените на Ватикана“. Атентаторът е сигурен, че разкриването на истината вълнува редица политици, които смятат, че информацията ще допринесе за колабирането на Ватикана и събарянето му по модел на Берлинската стена. Акджа задава и още един важен въпрос „Защо ЦРУ, Сисми, Сисде и други разузнавателни агенции не казват истината за случая Орланди?“.

Емануела Орланди изчезва на 22 юни 1983 г. 15-годишното момиче никога не е открито, но по-важното е, че малко след този случай постъпват телефонни обаждания, които настояват за освобождаването на Агджа в замяна на освобождаването на момичето. Вече 36 години никой не знае какво се е случило с нея. Агджа спомена още едно име през 2010 г. кардинал Авгостино Касароли – отговорен за запазването на католическата църква в някогашните съветски страни.

И до днес никой не може да каже с особена сигурност кой е оркестрирал покушението. Всички теории по един или друг начин не са особено подплатени и подкрепени с доказателства. Самият Мехмет Али Агджа е човек с милиони версии и толкова богата фантазия, че никой не може да бъде какво наистина му се върти в главата. През 2013 г. Агджа публикува своята книга с още по-безумно изказване – Аятолах Хомейни (авторът на Иранската революция) е наредил убийството.

Ако послушаме още малко историите на терориста е възможно самите ние да бъдем обвинени, следователно истината ще остане завинаги заровена в архивите на Ватикана, ако изобщо се съхранява. Любопитен факт е, че Акджа приема християнството през 2007 г., докато е в затвора.

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

| от |

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени