shareit

„Най-мрачният час“: реабилитиране на британското самочувствие

| от Цветелина Вътева |

Филмите, които претендират да изследват реални исторически събития, винаги носят една особена отговорност , с която редовата романтична комедия не се нагърбва.

Историята не е математика: тя е субективна и променлива и нейният ход се разчита от интерпретацията на различните политически и военни случки. Ако се замислите, има ужасно много хора, които разчитат за формирането на историческото си познание на киното. Те отдавна са забравили какво пише на страница 60 от учебника по история за седми клас и нямат време и афинитет да четат исторически хроники и да се ровят из старите вестници на народната библиотека, за да разберат какво се е случило в началото на Втората световна война.

Затова на раменете на режисьорите, които се ангажират с пресъздаването на части от историята, тежи дълга да направят филм, който едновременно да носи художествена стойност, и да не прави зловредни внушения, изменяйки фактите. Трудна задача.

С която Джо Райт се справя. Режисьорът на „Най-мрачният час“ подбира брилянтен актьорски екип, за да представи един от най-емблематичните и обсъждани политици в историята на човечеството: Уинстън Чърчил.

гари олдман, уинстън чърчил

Филмът разчита на много кратък период от време, за да изгради фигурата на Чърчил. Сюжетът започва от необходимата оставка на предшественика на Чърчил – Невил Чембърлейн, чиято миротворческа политика заплашва да постави Великобритания в прекалено опасна позиция спрямо нарастващата мощ на Хитлер в Германия. След Първата световна война повечето европейски лидери се ръководят предимно от принципите си за запазване на мира. Което е работело…до появата на Хитлер на хоризонта.

Във филма виждаме един Уинстън Чърчил, който е далеч от абсолютно уверената в действията си фигура, с която сме свикнали да го свързваме. Вечерта преди да бъде поканен от крал Джордж VI да застане начело на многовековната империя, Чърчил се опира на подкрепата на съпругата си, Клементин (прекрасна Кристин Скот-Томас), като образът му е микс от чувство за хумор, мощна амбиция за власт и чисто човешки съмнения.

Така той става симпатичен на зрителите още от самото начало. Макар, разбира се, историческият Чърчил далеч да не се харесва на всички поради множеството спорни решения, с които е задавал курса на историята на човешката цивилизация.

Фокусът на филма обаче не попада точно в десетката на образа на великобританския лидер. Макар Гари Олдман, който със сигурност да заслужава статуетката „Оскар“ заради перфидно точното си изпълнение и тоталната фузия със своя герой, да се откроява в центъра на сюжетната линия, мислите на зрителите след края на филма се оттичат в друга посока.

Изключително постижение прави Райт с умелото избягване на т.нар. военно порно в един филм за войната. Ако разчитате да видите разкъсани тела, ридаещи жени, парчета мозък, изхвърчащи от мина, и сгазени от танкове войници, ще останете разочаровани.

Ужасът на войната в „Най-мрачният час“ е нарисуван с косъм. Той се вижда през ролята на младата секретарка на Чърчил, която е загубила брат си при Дюнкерк, и деликатно представената й скръб, която до голяма степен кара Чърчил да вземе решението да не търси мир с нацистите. Човешкият поглед към терора и смъртта не е пропуснат, но е забутан в ъгъла в името на разбирането на политиката, на по-големите цели и на вглеждането в голямата картина.

Чърчил идва на власт в „най-мрачния час“. Дания, Норвегия, Холандия и Белгия са паднали в краката на нацистките войски и Островът се оказва заобиколен от брегова линия, дълга 3000 километра, която е във властта на противника. На 10 май Хитлер е повалил Франция чрез блицкриг през Нидерландия. Британският експедиционен корпус е в безизходица в Дюнкерк на Нормандското крайбрежие. Налице са и вътрешнополитически борби. Бившият министър-председател, Чембърлейн, заедно с външния министър, лорд Халифакс натискат Чърчил да пристъпи към мирни преговори с Хитлер през Мусолини.

darkesthour3

Цялата тази обставновка минава през зрителите като ток почти само през образа на Чърчил, който се буди с чаша уиски и пура, работи от тоалетната, пуска солени шеги и определя бъдещето на Великобритания.

Въпреки съпротивата на военния си кабинет, Чърчил обявява операция „Динамо“, благодарение на която, с помощта на цивилното население, е спасена почти цялата британска армия, заклещена на плажа в Дюнкерк.

В един момент зрителите, които не са наясно с историята, ще повярват на Гари Олдман, че неговият герой ще се пречупи и ще се съгласи да води преговори с Хитлер…този…този…Чърчил дълго търси думата, с която да нарече Хитлер.

Но точно след това Джо Райт ни въвежда в ядрото на пряката демокрация с една фиктивна, но много въздействаща сцена. Чърчил влиза в метрото, където разговаря с обикновените англичани, народа на Великобритания. Той иска техния съвет за решението, което трябва да вземе: да се споразумее с Хитлер или да води война. Мини референдумът му дава категорични резултати.

гари олдман, уинстън чърчил

Народът на Великобритания е горд. И се страхува от робството, повече отколкото от гибелта. Макар и леко рискова от гледна точка на мелодраматичността и сладникавостта, сцената в метрото е способна да реабилитира националното самочувствие на великобританците и с един замах да изгради наново идентичността им.

В края на филма чуваме една от прословутите речи на Чърчил, в която той казва:

„… ще се сражаваме във Франция, ще се сражаваме в моретата и океаните, ще се сражаваме с растяща увереност и сила във въздуха, ние ще отбраняваме нашия остров, каквото и да ни струва това, ще се сражаваме по крайбрежието, ще се сражаваме в районите, където би могъл да слезе врагът, ще се сражаваме по полята и улиците, ще се сражаваме по нашите хълмове, няма да се предадем никога.“

Тази реч, както и реакцията на хората в метрото, е горчивата костилка на филма. Тя доказва, че както казва самият Чърчил, „Държави, които падат сражавайки се, после отново се изправят, докато тези, които смирено капитулират, изчезват завинаги.“

 
 
Коментарите са изключени