Най-добрите ситкоми на 90-те

| от chronicle.bg |

Ситуационните комедии, наричани още ситкоми, са онези жанрове, в които ви казват кога да се смееете. За първите път ситкомите се появяват в радиото, но днес са типични предимно за телевизията.

Някои от тях не се отличават с особено бистър хумор, но пък други са ни карали да се смеем с глас. Комедийните жанрове в киното са едни от най-трудните и онези, които се справят с разсмиването на зрителите, определено заслужават да останат в историята.

Затова сме събрали в галерията някои от най-популярните ситкоми, които дебютираха между 1990 и 1999г.

Имате ли си любим?

 

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.

 
 

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай“ по рецепта на Никос Казандзакис

| от chronicle.bg |

Никос Казандзакис е гръцки писател, чието творчество включва романи, есета, поеми, трагедии, пътеводители и не на последно място преводи на произведения като Дантевия „Ад“ и „Фауст“ на Гьоте. Смятан е за един от най-знаковите гръцки писатели и философи на ХХ век.

Роден на днешната дата през 1883 г. в териториите на тогавашната Османска империя, Казандзакис прекарва по-голямата част от живота си извън родната Гръция, с изключение на годините на Втората световна война.

Някои от романите му се занимават с историята и културата на собствената му страна и връзката между човека и Бога. Двете пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, а през 1975 г. за един глас не успява да спечели и наградата е връчена на френския писател Албер Камю.

По случай рождената дата на автора на романи като „Алексис Зорбас“, „Капитан Михалис“ и „Последното изкушение“ събираме тук малка част от необятното му творчество. 

nikos-kazantzakis

„Почувствах още веднъж колко простичко и достъпно нещо е щастието: чаша вино, печен кестен, звуците на морето. Нищо повече.“

„Истинските учители са тези, които използват себе си като мостове и канят учениците им да минат по тях.“

„Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай.“

„Идеалният пътешественик винаги си създава идеална страна, към която да пътува.“

„Единственият начин да служиш на себе си е да служиш на другите. Или да се опитваш да ги спасиш – това е достатъчно.“

„Ако бях огън, щях да горя. Ако бях дървосекач, щях да сека. Но съм сърце и затова обичам.“

kazantzakis-thumb-large

„Само една жена съществува в този живот – една жена с безброй лица.“

„Идваме от тъмната бездна и свършваме в тъмната бездна. Краткият период, в който има светлина, наричаме живот.“

„Човек има нужда от малко лудост, в противен случай никога няма да се осмели да среже въжето и да бъде свободен.“

„Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава.“

„Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека – самотата.“

„Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка.“

Kazantzakis-Tribute-1140X530_show_inner

„Всичко, което е необходимо, за да се чувствате, че тук и сега е щастието, е просто и скромно сърце.“

„На врата на глухия можеш да чукаш цяла вечност.“

„Бог сменя образа си всеки миг. Благословен е човекът, който може да го познае във всичките му образи.“

„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…“

 
 

Виржини Виард наследява Карл Лагерфелд като главен дизайнер на Chanel

| от chronicle.bg |

След смъртта на легендарния Карл Лагерфелд, дългогодишен креативен директор на Chanel, съдбата на бранда вече е в нови ръце. 

Виржини Виард от няколко десетилетия е директор на модния отдел и дясна ръка на Лагерфелд. По официална информация, публикувана в акаунта на компанията в Instagram, „Виржини Виард, директор на Fashion Creation Studio в Chanel и най-близкият човек до Лагерфелд в компанията за последните 30 години, получи доверие от Ален Вертеймер (собственик на Chanel заедно с брат му – бел. ред.) за позицията на Kарл, за да може делото на дизайнера да продължи.“

Лагерфелд има доживотен договор с компанията и от години витае въпросът кой би могъл да го замести. Обсъждани са възможности като Хайди Слиман (фотограф), Марк Якобс (дизайнер) и Хайдер Акерман (дизайнер), но Виард изглежда най-добрият избор заради миналото си в бранда и приятелството си с Лагерфелд, с когото се запознава още през 1987 година.

Виард започва в Chanel като стажант, но бързо е става мениджър бродерия и в крайна сметка се издига до директор на Fashion Creation Studio, където отговаря за 8 модни колекции на година. Единственият момент в кариерата й, в който не работи за Chanel, е през 1992 година, когато прекарва 5 години в Chloé след като Лагерфелд приема страничен проект там.

Тя има досег и с филмовата индустрия като прави костюмите за „Three Colors: Blue“ (1993) и „Three Colors: White“ (1994) на Кшищоф Киесловски.

Виржини казва пред Elle: „Гледам на себе си като човекът, който му помага да реализира идеите си“

 
 

България вече е ON ART в услуга на българските творци

| от chronicle.bg |

На теория всеки ще каже, че културата е водещ фактор за развитието на всяко общество. На практика обаче, за да има култура и тя да изпълнява мисията си, са необходими обединените усилия на нейните създатели, аудиторията и каналите, чрез които тези две страни ще стигнат една до друга. В нашия свят, разбирайте медиите.

В тази насока се случва новата кампания на телевизията Bulgaria ON AIR, която се заиграва с името си, за да започне Bulgaria ON ART – трибуна, която би трябвало да осъществява връзка между творците и аудиторията.

От 11 февруари телевизията ще приютява още повече култура и стойностни артистични проекти.

Водена от разбирането, че всеки качествен продукт трябва да намери своята трибуна и аудитория, медията стартира кампанията Bulgaria ON ART.

Главни действащи лица в нея ще бъдат онези нови български автори и проекти, които често незаслужено остават в сянката за сметка на по-популярните прояви.

След предварителна селекция избрани творби и автори ще получат безвъзмездно време и видимост в различните канали на Bulgaria ON AIR – онлайн, социални мрежи и рекламен блок. Така телевизията ще предостави възможност за промотиране на нови български културни продукти и ще насърчи развитието им.

Сред първите участници в Bulgaria ON ART е групата Парапланер. Съвсем скоро характерното й фюжън фънки звучене ще се чува и от ефира под формата на кратък клип, а във Facebook страницата на телевизията вече е публикувано и интервю с музикантите.  Предстоят още подобни дейности като част от кампанията. Но интервюто с Парапланер е доста прилично начало на Bulgaria ON ART.

Повече за кампанията и условията за участие може да прочетете ТУК.